Определение № 1775 от 09.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1719/2024 г.

Постъпила е молба от „Миген“ ЕООД, със съдебен адрес [населено място], чрез адвокат В. Д., с искане да бъде изменено определение №167 от 17.01.2025 г. по гр.д. №1719/2024 г., на ВКС, ІII г.о. в частта за разноските поради прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение за защита на насрещната страна по делото.

Ответникът по молбата П. Й. Л., [населено място], счита молбата за неоснователна.

Молбата е подадена в срока по чл.248, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество, тя е неоснователна.

С посоченото определение не е допуснато касационно обжалване на решение № 95 от 01.02.2024 г. по в.гр.д. № 1468/2023 год. на Варненския окръжен съд. Молителят е осъден да заплати на П. Й. Л., [населено място], 4000 лв. деловодни разноски пред касационната инстанция, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.

Определението е постановено в закрито заседание, поради което възражението за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение не е преклудирано.

Няма основание за намаляване на изплатеното адвокатско възнаграждение поради прекомерност. В изложението за допускане на касационно обжалване са повдигнати множество въпроси на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК, а именно: 1. Следва ли съдът при формиране на своето вътрешно убеждение – при изготвянето на мотивите си – да обсъжда всяко събрано доказателство /доказателствено средство/ в неговата цялост или е възможно да обсъди само избрани от него доказателства, съответно част от тях, и така да формира извод на съществуването или не на определен юридически факт? Твърди се, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

2. Задължен ли е съдът да формира мотиви по всички възражения във въззивната жалба и в отговора на въззивната жалба, както и в отговора на исковата молба, като обсъди всяко едно от тях отделно и заяви защо ги приема за основателни или не? Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с практиката на ВКС, като са посочени и конкретни решения.

3. При преценка достоверността на свидетелски показания на роднини следва ли да се подходи към тях с особена критичност и необходимо ли е да се извърши преценка и с други, събрани по делото доказателства, като се изложат мотиви с кои съвпадат и с кои противоречат? Твърди се наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

4. Когато е дадено указание на ищеца да представи в оригинал приложени към исковата молба документи, а в определения срок същият не ги представи, следва ли тези документи да се изключат от доказателствения материал? Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с решение № 133 от 05.11.2010 г. на ВКС по т.д. № 73/2010 г., I т.о.

5. Длъжен ли е съдът да се съобрази със заключението на вещото лице, включително дадените от него разясняващи отговори в с.з., и ако не го направи, длъжен ли е да се обоснове защо? Твърди се, че разрешението на съда по въпроса противоречи на решение № 14 от 02.03.2022 г. на ВКС по гр.д. № 997/2021 г., III г.о.

6. Каква е доказателствената стойност на протокол, съставен от служители на ТП на НОИ – Варна, в производството за установяване на трудова злополука по чл. 56 КСО? Твърди се, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с решение № 63 от 10.05.2017 г. на ВКС по гр.д. № 3648/2016 г., III г.о.

7. След като в протокола е записано, че основната причина за възникналия инцидент и поведението на работника, който поради невнимание се е подхлъзнал и в резултат на това е паднал, това води ли до извод, че служителят е допуснал груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 1 КТ при изпълнение на трудовите си задължения? Във връзка с този въпрос касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

8. Какъв е справедливият размер на дължимо обезщетение за причинените на ищеца две телесни увреждания при положение, че по делото няма данни за неблагоприятна прогноза за в бъдеще, няма данни за трайно разстройство на здравето, ищецът в рамките на около шест месеца се е възстановил от увреждането? Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с решение № 226 от 30.01.2019 г. на ВКС по гр.д. № 756/2018 г., III г.о.

9. Следва ли съдът да определи еднакво обезщетение за две телесни увреждания или следва да отчете техните индивидуални особености – вид, време за възстановяване и други специфики, доколкото в случая е установено, че едното телесно увреждане се изразява във фрактура на крайник с продължителност на възстановяване от 4-5 месеца, а другото телесно увреждане отшумява за няколко дни – 10-15? Поддържа се наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Изложени са и твърдения, че обжалваното решение е очевидно неправилно – самостоятелна предпоставка за допускане до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.

С оглед задължителния характер на даденото от СЕС с решение от 25.01.2024 г. по дело №С-432/22 тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са задължителни за съда. Посочените в Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатски възнаграждения могат да служат единствено като ориентир, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.

Ето защо молбата е неоснователна.

Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.