Определение № 1007 от 06.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1982/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Мюсюлманско изповедание, гр. София, срещу въззивно решение № 260000 от 05.01.2023 г., постановено по в. гр. д. № 218/2014 г. на Пловдивския апелативен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 483 от 18.12.2013 г. по гр. д. № 1193/2012 г. на Старозагорския окръжен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора против държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, иск с правна квалификация чл. 108 ЗС за признаване за установено, че ищецът е собственик на недвижим имот –култов комплекс „Ески джамия”, представляващ имот с идентификатор 68850.515.82.6 по КККР на гр.Стара Загора, одобрени със заповед № РД-18-65/30.05.2008 г. на изпълнителния директор на ИА „ГКК“ – София, със застроена площ 529 кв. м, заедно с 529/14298 ид. части от поземлен имот с идентификатор 68850.515.82, с площ от 14 298 кв. м, /парцел XV, кв. 1, по предходния план/, и за осъждане на ответника да му предаде владението на имота, както и за обезсилване на акт за публична държавна собственост № 6154/13.01.2009 г. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че ищецът в първоинстанционното производство е основал правото си на собственост върху процесния имот по силата на реституция и правоприемство от Старозагорската мюсюлманска вероизповедна община, която от своя страна е станала негов собственик на две придобивни основания – от кумулативното действие на Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България от 1919 г. и Указ № 12/23.12.1919 г. на цар Борис III за неговото одобряване и обнародване в Държавен вестник, доколкото джамията е построена по време на османското владичество над българските земи и като недвижим имот, свързан с исляма, е принадлежала на цялата мюсюлманска верска общност, евентуално по давностно владение, осъществено в периода от 1919 г. до 1944 г. и след това. По делото не имало спор, че към 1919 г. е съществувала Старозагорска мюсюлманска вероизповедна община. С решение от 18.02.2003 г. по ф. д. № 1659/2003 г. на Софийски градски съд на основание чл. 18 от Закона за вероизповеданията /ЗВ/ е регистрирана религиозна институция с наименование „Мюсюлманско изповедание“ със седалище в гр. София и статут на юридическо лице /чл. 14 и чл. 15 ЗВ/. Съгласно удостоверение от 19.06.2013 г. по посоченото дело на СГС, с решение от 04.06.2013 г. е признато за установено на основание § 4 ПЗР на ЗВ, че религиозната институция - вероизповедание с наименование „Мюсюлманско изповедание“ е правоприемник на посочените в удостоверението мюсюлмански религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица, съществували в периода до 1949 г., учредени и действали при режима на Временните правила за духовно управление на мюсюлманите, утвърдени и обнародвани по силата на Указ № 63 на княз Фердинанд, Устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, одобрен и обнародван с Указ № 12/23.05.1919 г., и Устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите в България, одобрен от Министерство на външните работи и на изповеданията на 23.11.1945 г., в т. ч. мюсюлманска вероизповедна община гр. Стара Загора. Впоследствие решението от 04.06.2013 г. на СГС е обезсилено с решение № 966/12.05.2015 г., поправено с решение № 1028/19.05.2015 г. и решение № 1190/05.06.2015 г., всички постановени по ф. д. № 964/2014 г. на Софийския апелативен съд, като касационното му обжалване не е допуснато с определение № 74/28.01.2016 г. по т. д. № 2451/2015 г. на Върховния касационен съд. Ищецът е заявил по исков ред искането си за установяване на правоприемството по § 4 ПЗР на ЗВ, по което е образувано т. д. № 1802/2010 г. по описа на Софийския градски съд, послужило като основание за спиране на настоящото дело до разрешаването на преюдициалния спор. Производството по това дело е прекратено спрямо всички ответници, като спрямо последния /Обединени езически вероизповедания/ исковата молба е върната с разпореждане от 11.12.2019 г., влязло в сила на 02.10.2020 г., а с определение от 08.02.2021 г., влязло в сила на 02.06.2022 г., е прекратено производството и по предявения от главно встъпилото лице Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание иск по § 4, ал. 2 ПЗР на ЗВ. Въззивният съд е приел, че доколкото в случая не е установено със сила на пресъдено нещо правоприемството между съществувалата към 1919 г. Старозагорска мюсюлманска вероизповедна община и регистрираното на 18.02.2003 г. Мюсюлманско изповедание, която да обвързва съда, този юридически факт, като релевантен за претендираното от ищеца право на собственост, може да бъде установен в настоящия исков процес. Въз основа на действалите през годините устройствени актове е направен извод, че Мюсюлманското изповедание не е прекратявало съществуването си като правен субект, макар в отделни периоди качество на юридическо лице да са имали и неговите местни поделения и джамии, и доколкото с действащия му устав от 2011 г. не е предвидено самостоятелно съществуване на местните му формирования, съдът е приел, че техните права, вкл. правото на собственост върху недвижими имоти, са преминали в патримониума на изповеданието и понастоящем то е правоприемник на всички съществували негови поделения като самостоятелни правни субекти, в т. ч. на Старозагорската мюсюлманска верска община. С писмо изх. № 08-00-584/08.07.2008 г. на Министерство на културата е поискано от областния управител на област Стара Загора да бъде съставен акт за публична държавна собственост на сградата на „Ески джамия“, доколкото тя е архитектурно-строителен, художествен и археологически паметник на културата с висока културно-историческа стойност, единствената сграда, оцеляла след опожаряването на Стара Загора през Руско-турската война, в основите на която са открити средновековна християнска църква и молитвен салон, както и останки на около 30 гроба от късносредновековен некропол, и като паметник на културата е собственост на държавата. Съгласно удостоверение № 2770/19.08.2008 г. на Национален институт за паметниците на културата към Министерство на културата „Ески джамия“ притежава статут на недвижим паметник на културата по смисъла на чл. 12, т. 2 ЗПКМ, както следва: „Ески джамия“, Стара джамия - обявена в ДВ, бр. 221/1927 г. като народна старина, „Ески джамия“, кв. 1, парцел V - обявена в ДВ, бр. 75/1968 г. като „Архитектурно-строителен паметник на културата от Античността и Средновековието“ с категория „Национално значение“, „Ески джамия“, кв. 62-6, пл. 864 - обявена в ДВ, бр. 22/1075 г. като „Архитектурно-строителен паметник на културата“ с категория „Национално значение“, стенописната украса на джамията „Хамза бей“ - обявена в ДВ, бр. 94/1992 г. като „Художествен паметник на културата“ с категория „Национално значение“, като обектът попада в границите на археологическия резерват „Територията на античния и средновековния град Аугуста Траяна-Верея“ в центъра на гр. Стара Загора със статут на защитена територия, обявен с разпореждане на Бюрото на МС в ДВ, бр. 82/1977 г. Според плана на „Ески джамия” и средновековната църква, както и строителния надпис, вграден над входа, завършването на джамията е станало през май 1409 г. Сградата се състои от квадратен молитвен салон и открито арковидно предверие с обща застроена площ от 428,75 кв. м. В молитвения салон са разкрити останките от средновековна еднокорабна, едноапсидна църква с арка, построена в края на X в., изградена от камък с калова спойка, вкопана на около 0,50 м от нивото на терена, която е била в руини преди изграждането на молитвения салон, но стените й са били видими, тъй като стените на джамията изцяло се съобразяват с посоката и стените на средновековната църква. С акт № 6154/13.01.2009 г. култов комплекс „Ески джамия“, построен през 1409 г., с обща застроена площ от 428,75 кв. м, която сграда е с идентификатор 68850.515.82.6 по КККР на гр. Стара Загора и площ от 529 кв. м, с предназначение: култова, религиозна сграда, е обявена за публична държавна собственост на основание чл. 2, ал. 2, т. 2 ЗДС, във вр. с чл. 4, ал. 1 ЗПКМ, като е предоставена за управление на Министерство на културата. Със заповед № РД-09-716/18.10.2010 г. на областния управител на област Стара Загора е отписан от актовите книги за държавна собственост поземлен имот № 1764 /пл. № 864/ - култов комплекс „Ески джамия“, върху който е построена сградата с площ от 529 кв. м, на един етаж, тъй като по силата на § 7, ал. 1, т. 3 и т. 4 ПЗР на ЗМСМА той е престанал да бъде държавен. По отношение на първото заявено от ищеца придобивно основание са изложени съображения, че към 1919 г. в Царство България са действали три закона, които в своята съвкупност са уреждали отношенията по придобиване, управление и прехвърляне на правото на собственост върху недвижими имоти - Закон за имуществата, собствеността и сервитутите /ДВ, бр. 29/07.02.1904 г., отм. от 16.12.1951 г./, Закон за задълженията и договорите /ДВ, бр. 268/05.12.1892 г., отм. от 01.01.1951 г./ и Закон за давността /ДВ, бр. 23/30.01.1898 г., отм. от 16.12.1951 г./. Тъй като в чл. 27 на първия от тях /ЗИСС/ изрично е предвидено, че имуществата на светски и църковни учреждения и на другите юридически лица принадлежат на тия учреждения и лица, само ако законите на царството им признават право да придобиват и владеят имущества, а съгласно чл. 28 имуществата на църковните учреждения подлежат на гражданските закони, съдът е приел, че преценката дали процесният недвижим имот е бил придобит от Старозагорската мюсюлманска вероизповедна община трябва да се извърши съобразно правилата на действащите към този момент граждански закони, а не според Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, който макар и утвърден с указ на царя, е вътрешен за мюсюлманската общност организационен акт, уреждащ нейното устройство, управление, права и задължения на органите й. Макар в него да се дава възможност на местните вероизповедни общини да притежават движими и недвижими имоти, тази възможност не е автоматична, а трябва да се съобрази с действащите граждански закони, като дори са налице ограничения за изграждане на нови джамии върху мюсюлмански имоти /§ 91/, което също е доказателство, че този устав няма приоритет спрямо съществуващото в страната гражданско законодателство и вакъфските имоти са такива по предназначението си, а не според начина си на придобиване. Посочено е, че процедурата по § 168 и сл. от Устава от 1919 г. не касае промяна в правото на собственост на вакъфските имоти, а само предаването на управлението върху тях от мютевелиите в качеството им на управители на настоятелството, изпълняващо същите функции, както и че няма международен договор, според който статутът на вакъфските имоти, изградени на територията на Княжество България и Източна Румелия по време на османското владичество и съществуващи след Освобождението, да се урежда по друг ред, различен от предвидения в гражданските закони на новата държава, респ. че подобно на сега действащото право основните способи за придобиване правото на собственост на недвижим имот са правна сделка, давност или по друг ред, определен със закон. От заключението на вещото лице К. Й. /съдебно-техническа експертиза/ е установено, че процесният имот не е идентичен с имота, описан в н. а. № 89, per. № 289, д. № 99/27.03.1911 г. на Харманлийски мирови съдия - дворно място от 1800 кв. м, находящата се в него джамия, заедно с три дюкяна вътре в него, направени от камъни, керемиди и дърво. Във връзка с представения по делото препис от документ от 1858 г. /без точно наименование/, според който вакъфът на Свещената джамия „Хамза бей“ в гр. Загра-и Атик /Стара Загора/ е придаден към Министерство на Султанските вакъфи, а мюезинът на джамията се е отказал от службата си и я е прехвърлил на своя пълнолетен и правоспособен син, за което му е издаден берат /указ за назначение/, е посочено, че доколкото от една страна не е установена идентичност между имота, описан в този документ, и претендирания в настоящото производство, а от друга страна ищецът не е посочил като правопораждащ юридически факт такъв, който може да бъде изведен от него, същият може да бъде определен като доказателство за това на кого е било възложено управлението на джамията по време на османското владичество, но не и чия собственост е тя според българските закони след Освобождението. Според заключението на вещото лице първият запазен кадастрален план в Община Стара Загора е от 1925 г. с наименование „Проект за регулиране на Чаршийския квартал III гр. Стара Загора“ и е одобрен на 17.09.1925 г. /дворищната регулация е приета на 06.07.1925 г./ Към този план е приложен т. нар. Общ разписен лист, отнасящ се до Чаршията III, групи за кварталите № 1 - № 11 включително, като в разписния лист за имот пл. № 114, кв. 8, е отбелязано парцели II, III, IV, V, VI, VII, VIII, IX, X, XV и XVI, записани на председател на Турската религиозна община. С Указ № 416/22.09.1927 г. е одобрено закриването на улицата през „Ески джамия“ и сливането й в кв. 8 от група III на Чаршията в гр. Стара Загора, като в този план е отразено и одобряването на плана за регулация по червените линии за кв. 8 от група III на Чаршията в гр. Стара Загора от 29.09.1927 г., а към него е приложен разписен списък /Означение и квадратура на имотите, находящи се в група III на Чаршията в гр. Стара Загора/, в който под кад. № 114, кв. 8, е записано: Турската вероизповедална община с парцели II, III, IV, V, VI, VII, VIII, IX, X, XV и XVI, както и джамийска сграда, паянтови сгради към улицата, кафене, двор и техните квадратури. Изработен е кадастрален план за изменение на кв. 8, група III от плана за чаршията на гр. Стара Загора, по който парцел ХIХ-114 е отреден за „Ески джамия“. Планът за регулация е одобрен през декември 1932 г., а разписният списък към него е този от 1927 г. Следващият кадастрален и регулационен план е одобрен през 1960 г., като по него имотът е с пл. № 864, кв. V - за озеленяване. В разписния списък към плана за собственост на имота с молив е написано джамия; в последващия план от 1983 г. имотът е с пл. № 1764 в парцел XVI - Ески джамия, исторически паметник в кв. 1 по плана на гр. Стара Загора, а в разписния лист към него е записано - в управление на министъра на културата с АДС № 6154/13.01.2009 г. за имот Култов комплекс „Ески джамия“. Със заповед от 26.07.1994 г. е одобрен план за регулация на кв. 1 по плана на гр. Стара Загора, по който имот с пл. № 1764 е отреден в парцел XVI - Ески джамия, исторически паметник в кв. 1. С промяната отпада отреждането и номерът на парцел XVI - Ески джамия, исторически паметник за имот пл. № 1764, кв. 1, като е отразено, че сградата ще бъде с други имоти в УПИ ХVІ - Жилищно строителство, КОО, подземни гаражи и исторически музей, а в разписния списък е записана - в управление на министъра на културата с горепосочения акт за публична държавна собственост за имот: Култов комплекс „Ески джамия“. Със заповед от 30.05.2008 г. е одобрена кадастралната карта на гр. Стара Загора, по която сградата представлява имот с идентификатор 68850.515.82.6, попадаща в поземлен имот е идентификатор 68850.515.82, сградата е със застроена площ от 529 кв. м, с предназначение - култова, религиозна сграда, като собственик в кадастралния регистър е записано Министерство на културата с АДС № 6154/13.01.2009 г., като вещото лице не е открило в Община Стара Загора и Областна администрация Стара Загора преписка по отчуждаване или заповед за отчуждаване на имота. В Държавен геодезически, картографски и кадастрален фонд към Агенция по геодезия, картография и кадастър се съхраняват кадастрални планове от 1955 г., но не са открити кадастрален план или запазена част от такъв от 1909 г., както и записани собственици на имоти към него. Във връзка с второто заявено придобивно основание /давностно владение/ са изложени съображения, че по делото не са събрани никакви доказателства след 1919 г. Старозагорската мюсюлманска вероизповедна община да е започнала да владее сградата, използвана като джамия, и мястото, върху което тя е построена, като при упражняването на фактическата власт да е демонстрирала спрямо всички, че владее за себе си, респ. да е налице явно, непрекъснато и необезпокоявано владение, продължило повече от 10 години, респ. 20 години, поради което съдът е приел това обстоятелство за недоказано. Изложени са и съображения, че процесният имот не е придобит от праводателя на ищеца и по силата на Съглашение от 06.04.1909 г. между турското и българското правителства в изпълнение на руско-турския протокол, подписан в Санкт Петербург на 03.04.1909 г., утвърдено на 13.01.1910 г. и публикувано в ДВ, бр. 13/1910 г., доколкото то предвижда единствено осигуряване на религиозна свобода, свободно изпълнение на религиозните обреди и равни граждански и политически права на мюсюлманите, както и създаване на организация на мюсюлманските общини и защита на вакъфските имоти, но не и начина за придобиване на тези имоти, нито като придобивно основание може да бъде прието и записването в някои от разписните листове към регулационните планове на гр. Стара Загора, описани в заключението на вещото лице К. Й., доколкото записванията там следва да отразяват вече съществуващи вещни права, а не да ги създават. По изложените съображения въззивният съд е приел, че по делото не е установено по несъмнен и категоричен начин, т. е. при условията на пълно главно доказване, че Старозагорската мюсюлманска вероизповедна община е станала собственик на сградата „Ески джамия“ и дворното място, върху което тя е построена, на посочените от ищеца придобивни основания, поради което той не е могъл да придобие правото на собственост върху тях по силата на правоприемство. По отношение отнемането на имота и възстановяването му по реда на ЗВСОНИ на основание § 5 ПЗР ЗВ/ред. ДВ, бр. 120/2002 г./ са изложени съображения, че ищецът не е посочил кога и по какъв начин е одържавена, отчуждена или отнета сградата. Въз основа на събраните по делото доказателства /вкл. гласни/, съдът е приел, че след 1956 г. Ески джамия не е била ползвана като култова сграда. С оглед обстоятелството, че не е установена принадлежността на правото на собственост върху джамията и мястото, върху което тя е построена, в патримониума на праводателя на ищеца, както и не е доказано, че те са отнети от него, които са основни предпоставки за възстановяване на недвижим имот, отнет незаконно в периода 09.09.1944 г. - 1989 г. по смисъла на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, съдът е приел, че ищецът също не може да се легитимира като собственик на имотите. Посочено е, че дори да се приеме, че джамията е била собственост на Старозагорската мюсюлманска вероизповедна община, от която е била отнета, тя не може да бъде възстановена по силата на реституционните закони на ищеца, доколкото не е спазено изискването имотът да съществува реално до размерите, в които е отчужден. Макар формално сградата да съществува в същия вид /с изключение на минарето, което е съборено/, доколкото е променено нейното предназначение /понастоящем музей/, а самата тя се намира в терен, отреден по няколко регулационни плана, в т. ч. този, действащ към 2003 г., за исторически паметник, респ. за исторически музей, съдът е приел, че нейното предназначение е дотолкова съществено променено, че тя вече не съществува реално до размерите, в които евентуално е отнета, и в тази хипотеза е приложима разпоредбата на чл. 2, ал. 1 ЗОСОИ. Съобразявайки разпоредбите на чл. 17, ал. 4 от Конституцията на РБ, § 7, ал. 1, т. 6 ЗМСМА и на чл. 2, ал. 2, т. 5 ЗДС /ред. към 02.01.2003 г./, когато е влязъл в сила Законът за вероизповеданията и предвидената в него възможност за реституция на одържавени, отчуждени или незаконно отнети имоти, въззивният съд е приел, че доколкото „Ески джамия” е архитектурно-строителен, художествен и археологически паметник на културата с висока културно-историческа стойност, свързана не само с мюсюлманската религия, но и с християнската, доколкото в основите й са открити части от средновековна християнска църква и от късносредновековен некропол, със статут на народна старина от 1927 г., архитектурно-строителен паметник на културата от Античността и Средновековието с национално значение, стенописната й украса е художествен паметник на културата с национално значение, а самата тя попада в границите на археологическия резерват „Територията на античния и средновековния град Аугуста Траяна-Верея“ и в нея понастоящем се помещава историческият музей на града, тя е предназначена да задоволява трайно образователните и културните потребности на населението както на гр. Стара Загора, така и на всички български граждани, т. е. сградата има национално значение и е предназначена за общо ползване, което обосновава статута й на публична държавна собственост по силата на закона, а това от своя страна води до невъзможност за реална реституция на същата. От друга страна целият имот, в който сградата е построена /понастоящем имот с идентификатор 68850.515.82/, представлява обект, предназначен за образователно, социално и културно обслужване на населението, със статут на публична общинска собственост по силата на закона, поради което претендираната идеална част от него също не може да бъде реституирана реално. В заключение предявеният от касатора иск по чл. 108 ЗС е приет за неоснователен. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1. Допустимо ли е въззивният съд да приеме дадено обстоятелство, от което произтичат претендираните права и възражения, за недоказано, ако обстоятелството не е било оспорено от съответната страна и първоинстанционният съд не го е включил в доклада си въобще, нито пък като такова, подлежащо на доказване, респ. не е указал на ползващата се от това обстоятелство страна, че не сочи доказателства за неговото установяване, съответно и ако самият въззивен съд не упражни в тази насока правомощията си по чл. 129, ал. 4, във вр. с ал. 2 ГПК; 2. Допустимо ли е въззивният съд да определи дадено обстоятелство като спорно и без да е налице оспорването му от някоя от страните в процеса и без включване от първоинстанционния съд на това обстоятелство в доклада по делото, съответно да го цени като недоказано, без преди това да даде указания относно необходимостта за доказване на конкретния релевантен факт и насочи страните към предприемане на съответните съдопроизводствени действия по посочване на относими доказателства съобразно с разпределената от съда доказателствена тежест; 3. Допустимо ли е с оглед принципа на служебното начало в гражданския процес, съдът да се произнесе по непредявени от страна възражения; 4. Допуснал ли е съдът нарушение на принципа на служебното начало в гражданския процес, предоставящо му възможността, съставляващо и негово задължение, да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна, ако пристъпи към постановяване на решение преди делото да е напълно изяснено; 5. Ако в резултат на археологически разкопки или други археологически проучвателни работи бъде открита вещ с признаци на недвижим паметник на културата и същата е закрепена трайно върху частен имот, който не е бил отчужден, става ли този имот публична държавна собственост по силата на закона, или държавата придобива единствено правото на суперфициарна собственост върху така закрепения недвижим паметник на културата; 6. Промяната на предназначението на недвижим имот, който след 09.09.1944 г. е бил отчужден или отнет не по предвидения от закона ред, явява ли се пречка за неговото реституиране по реда на ЗВСВОНИ и ЗВ; 7. Водят ли фактическите и правните действия на държавата, заключващи се до откриване на археологически обект, трайно закрепен към неотчужден имот, собственост на частно лице, както и неговото реставриране и експониране с музейна цел, до превръщането на частния имот в публична държавна собственост, щом не са налице условията и действията/процедурата за придобиване на музеен статут на имота, предвидени в разпоредбите на чл. 16, ал. 1 ЗПКМ (отм.) и чл. 2а, във вр. с чл. 146, ал. 1 ЗКН; и 8. Може ли музей, учреден било по реда на ЗПКМ (отм.), било на ЗКН, да бъде собственост на частни лица, включително и на законно регистрирани вероизповедания. Релевира се и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по жалбата - държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез областния управител на област Стара Загора, както и третите лица - помагачи Министерство на културата и Община Стара Загора са подали писмени отговори, в които са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение в частта му по допускане на делбата, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първите три свързани въпроса са поставени във връзка с извода на въззивния съд, че по делото не е доказана идентичност на джамията по представения по делото османотурски архивен документ и процесната джамия, поради което същите не са от значение за решаващата воля на съда и не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. Във връзка с това доказателство съдът е посочил не само, че не е установена идентичност между процесния имот и имота, описан в документа, но и че ищецът не е посочил правопораждащ юридически факт, който може да бъде изведен от него, респ. че същият има отношение към управлението на джамията по време на османското владичество, но не и каква собственост е тя според българските закони след Освобождението. В допълнение следва да се отбележи, че в доклада по чл. 146, ал. 1 ГПК първоинстанционният съд принципно не би могъл да посочи, че от представено от страната писмено доказателство не се установяват твърдени от нея обстоятелства и да й указва да ангажира други доказателства, тъй като тази преценка се извършва при постановяване на съдебното решение по съществото на спора. В случая първоинстанционният съд също е приел, че по делото не е доказано ищецът да е притежавал процесния имот, като във въззивната жалба оплаквания във връзка с доклада не са правени, поради което и съгласно дадените в т. 2 на ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС разяснения въззивният съд не е имал задължението да дава указания до страните за предприемане на процесуални действия по посочване на относими към делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Представената от касатора казуална практика на ВКС във връзка с тези въпроси – решение № 452 от 16.11.2011 г. по гр. д. № 621/2010 г., ІV г. о.; решение № 60114 от 28.10.2021 г. по т. д. № 1751/2020 г., ІІ т. о.; решение № 4 от 05.02.2016 г. по т. д. № 3480/2014 г., ІІ т. о., и др. е неотносима към настоящия случай и противоречие с нея не е налице, нито същият сочи в какво конкретно се изразява то. Четвъртият въпрос е поставен във връзка с твърдението на касатора, че по делото не е бил напълно изяснен въпросът дали мюсюлманската общност в гр. Стара Загора е владяла имота и след 09.09.1944 г., което от своя страна има отношение към въпроса дали отчуждаването, респ. отнемането му не по предвидения от закона ред е станало след тази дата. Въпросът не кореспондира на данните по делото и също не може да предпостави допустимостта на касационното обжалване, тъй като във връзка с посоченото обстоятелство по делото са събрани доказателства, вкл. гласни, въз основа на които съдът е приел, че процесната джамия е ползвана като култова сграда до 1956 г. Соченото от касатора във връзка с този въпрос решение № 55 от 11.04.2016 г. по гр. д. № 4914/2015 г. на ВКС, І г. о., с което е прието, че въззивният съд е разполагал с правната възможност да установи непълнота на приетата по делото техническа експертиза и да допусне повторното й изслушване на основание чл. 267, ал. 2 ГПК, с конкретизиране на въпросите, предвид представен по делото снимков материал, също е неприложима към настоящия случай. Следващите три въпроса също не могат да предпоставят допустимостта на касационното обжалване, тъй като са формулирани според твърдението на касатора, че имотите са били негова собственост, както и на други негови твърдения, несъответстващи на посочените по-горе съображения на съда за постановяване на обжалваното решение. Освен това тези въпроси са поставени във връзка с изложени от съда допълнителни съображения за отхвърлянето на предявения иск по чл. 108 ЗС, поради което сами по себе си те нямат обуславящо изхода на спора значение, а формулировката им не предполага даването на принципни отговори, тъй като същите са свързани с преценка на доказателствата по делото, каквато не би могла да се извърши в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Последният поставен въпрос не е бил предмет на обсъждане във въззивното решение и също не обуславя изхода на спора, нито е налице релевираното във връзка с него основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – противоречие на въззивното решение с решение № 5 от 21.03.1996 г. по к. д. № 4/1996 г., с което са обявени за противоконституционни разпоредбите на чл. 28, ал. 1 и чл. 30 ЗКПМ. Обжалваното решение е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касаторите евентуални негови пороци предпоставят обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства и не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 25, ал.1 от Наредба за заплащането на правната помощ касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв. за подадения отговор на касационната жалба. В полза на третите лица-помагачи разноски не следва да се присъждат съгласно чл. 78, ал. 10 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,