Определение № 50177 от 05.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 475/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Здравец – 03“ ООД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], общ. Раднево, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 260222 от 22.10.2021 г. по в. т. д. № 183/2021 г. на Апелативен съд – Пловдив в частта, с която е потвърдено решение № 260029 от 20.08.2020 г., постановено по т. д. № 199/2019 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора в частта, с която са отхвърлени като неоснователни предявените от настоящия касатор против „Дженерали застраховане“ АД обективно съединени искове с правно основание чл. 405, ал. 1 вр. чл. 386 КЗ и чл. 409 КЗ във вр. чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата 38 792.66 лв. – остатък от застрахователно обезщетение за унищожен при пожар магазин за хранителни стоки и кафе, и сумата 8 060.53 лв. – обезщетение за забавено плащане на главницата, считано от датата на застрахователното събитие – 01.11.2016 г., до предявяване на иска. В жалбата се поддържат касационни доводи за материална и процесуална незаконосъобразност, както и за необоснованост на атакувания съдебен акт. Твърди се, че по делото е доказано по безспорен и категоричен начин настъпването на събитие „пожар“, което представлява покрит риск по процесната застрахователна полица, поради което е неправилен изводът на съда, че конкретното застрахователно събитие, при което е увредено имуществото, е покрито по клауза В1 (вандализъм/злоумишлени действия на трети лица), а не по клауза А1 (пожар). Касаторът сочи, че в противоречие със събраните в хода на производството доказателства, въззивният съд неправилно е приел, че причина за настъпването на пожара са злоумишлени действия на трети лица, давайки предимство на частен документ (констативен протокол, изготвен от страна на ответното дружество), единствено поради наличието на подпис от страна на ищеца, пред официални документи, съставени от компетентни органи. По тези и други изложени съображения се моли въззивното решение в обжалваната му част да бъде отменено и исковете да бъдат уважени, с присъждане на сторените разноски за всички инстанции. Искането за допускане на касационно обжалване се основава на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Формулирани са следните въпроси, по които касаторът счита, че въззивният съд се е произнесъл с решението си, а именно: 1. Длъжен ли е ответникът да докаже въведеното възражение за наличие на хипотеза, изключваща покритие на застрахователен риск по имуществена застраховка, при условията на пълно и главно доказване? При главно доказване изисква ли се винаги пълно доказване – т. е. да създава сигурно убеждение у съда в истинността или неистинността на съответното твърдение за наличие на изключение от покрития риск, тъй като доказването на възражението за изключване на покрития риск има за предмет факти, за които ответникът носи доказателствената тежест?; 2. Когато съдът се позовава на установено в общите условия изключение на покрит застрахователен риск, може ли изключенията да се тълкуват разширително?; 3. Ако установеният умисъл е насочен към неотносими към застрахователното покритие действия (в случая кражба/грабеж), а е настъпило непредпазливо, случайно покрито застрахователно събитие – пожар, може ли да се приеме злоумишлено действие по отношение на покритото застрахователно събитие, при неустановен умисъл и/или злоумишлени действия за пожар?; 4. За да е налице изключен риск – злоумишлени действия, трябва ли да се докаже по категоричен и безспорен начин, че тези действия са с умисъл за изключеното застрахователно покритие – палеж, или е достатъчен умисъл към каквито и да е други противоправни действия? и 5. Несъответствието на фактическите и правни изводи на съда относно конкретните обстоятелства, от които се извежда извод за наличие на изключение от покрит застрахователен риск, представлява ли нарушение на съществени процесуални правила? Длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи въз основа на обосновано и логическо обсъждане на фактите и обстоятелствата? По въпросите под № 1 и № 5 се твърди отклонение от практиката на ВКС, съответно цитирана: решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. ВКС, IV г. о., решение № 31 от 09.03.2012 г. по гр. д. № 502/2011 г. ВКС, III г. о. и решение № 61 от 01.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г. ВКС, IV г. о.; т. 12 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по тълк. дело № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 42 от 05.03.2014 г. по гр. д. № 5488/2013 г. ВКС, IV г. о., определение № 1006 от 15.10.2010 г. по гр. д. № 619/2010 г. ВКС, III г. о. (по чл. 288 ГПК), решение № 11 от 21.04.1994 г. по адм. д. № 4900/1993 г. ВКС, IV г. о. и решение № 87 от 04.09.1958 г. по гр. д. № 55/1958 г. на ОСГК. По въпроси №№ 2 – 4, вкл., както и в условията на евентуалност – по първия и последния от поставените в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК въпроси, се поддържа допълнителната селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, бланкетно посочена. Твърдението за очевидна неправилност на въззивното решение е обосновано със соченото за видно от самите мотиви на съда приемане за наличието на предпоставките за изключение по клауза В1 от общите условия, изградено въз основа на предположения и невярно ценене на наказателноправни норми относно палеж и умисъл. Ответникът по касационната жалба – „Дженерали застраховане“ АД, чрез процесуален пълномощник, с писмен отговор в срока по чл. 287 ГПК изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – за неоснователност на касационната жалба и правилност на въззивното решение. Претендира присъждане на разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение за производството пред ВКС. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение, съставът на въззивния съд е приел, че: между страните по спора е налице валидно застрахователно правоотношение по застрахователна полица 0871160520000897/11.08.2016 г. със срок на действие от 17.06.2016 г. до 16.08.2017 г.; съгласно Общите условия по клауза А1 – пожар, мълния, експлозия, имплозия, сблъсък или падане на летателно тяло, негови части или товар – застрахователят обезщетява застрахования за щета на застраховано имущество – пълна загуба или частична щета – в резултат на тези рискове; съгласно т. 2.1 от приложението към ОУ пожар е огън с поява на пламък, възникнал без съобразено за целта огнище или излязъл от него и в състояние да се разпространява чрез собствена енергия като вредите се изразяват в пълно или частично изгаряне, обгаряне, опушване, овъгляване, тлеене или замърсяване от действието на вода, пяна или препарати при гасене на пожар; в т. 3 от Приложение – Клаузи на ОУ са изброени специалните изключения по тази клауза, при които застрахователят не покрива щети; съгласно т. 3.5 такова изключение са щетите в резултат на палеж, злоумишлена експлозия или други злоумишлени действия, довели до пожар на застрахованото имущество. В този смисъл въззивният съд е изложил съображения, че когато се желае застраховка и срещу злоумишлени действия на трети лица, довели до щети на застраховано имущество, тя следва да се сключи по клауза В1 – вандализъм/злоумишлени действия на трети лица, като съобразно дадената дефиниция такива са злоумишлени противообществени действия на трети лица, изразяващи се в умишлено унищожаване или повреждане на чуждо имуществено благо, включително умишлен палеж или умишлено използване на взривни устройства и материали, т. е. – касае се за отделен покрит риск, различен от риска съобразно клауза А1. Предвид горното, въззивната инстанция е приела, че в случая в застрахователното покритие по полицата е включена клауза В1 – вандализъм/злоумишлени действия на трети лица, като по нея страните са договорили лимит на отговорност 10 000 лв., като съгласно чл. 28.4 от Раздел VIII от представените ОУ застрахователната сума и лимит на отговорност по риск вандализъм/злоумишлени действия на трети лица се определя въз основа на договорени между застраховащия и застрахователя лимити за едно събитие и за срока на застраховката, без прилагане на пропорционално обезщетяване в случай на подзастраховане. Самият застраховащ е избрал до какъв лимит да застрахова имуществото по тази клауза и съответно застрахователната премия, която той плаща, е съобразена с този лимит. При настъпване на застрахователно събитие максималният размер, до който отговоря застрахователят, е именно избраният и договорен лимит, а не до действителната стойност на щетите, ако тя е по-голяма, в който смисъл е и разпоредбата на чл. 346 КЗ. За да приеме приложението в процесния случай на клауза В1, въззивната инстанция се е позовала на представения по делото констативен протокол от 01.11.2016 г. и 02.11.2016 г., подписан от представители и на застрахования, и на застрахователя, в който е посочено, че вандалите са проникнали от западната част, като е срязана решетка, вероятно е имало грабеж, след което е запалено помещението. По повод на това доказателство, съставът на Апелативен съд – Пловдив не е споделил доводите на въззивника – ищец за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд при обсъждане на констативния протокол. Посочил е, че в него действително има изразени предположения за вероятен грабеж, но този документ е подписан от представители и на двете страни и отразява техните наблюдения при извършения оглед, като без значение е от кого е фактически изготвен, защото носи подписа и на представителя на дружеството – ищец. В него не са отразени никакви възражения, забележки или несъгласия, а отделно от това, в искането си до застрахователя за обезщетение, пак самият ищец определя събитието като палеж. Воденото наказателно производство също е за палеж. Докладната записка на охранителната фирма също поддържа доводи за взлом над помещението и последвал пожар вътре. Според въззивната инстанция, всички тези доказателства в съвкупност водят до извода, че се касае не за обикновен пожар, а за такъв, предизвикан от злоумишлени действия на трети лица, а при такава хипотеза е налице изключението по т. 3.5 – щетите са в резултат на палеж, злоумишлена експлозия или други злоумишлени действия, довели до пожар на застрахованото имущество, при което се прилага клауза В1, която също е част от договора, но като отделен покрит риск, различен от клауза А1 – пожар. По тези съображения, въззивният съдебен състав, приемайки, че според рискова клауза В1 в застрахователната полица договореният между страните лимит е 10 000 лв., до който максимален размер отговаря застрахователят, и при безспорно определено обезщетение в размер на пълния договорен лимит по полицата (изплатено в размер на 9 938.90 лв. като е удържана неплатена и дължима вноска от премията – 61.10 лв.), е намерил, че по този начин ответникът е изпълнил задължението си по чл. 405, ал. 1 КЗ при настъпване на застрахователно събитие да плати застрахователно обезщетение в уговорения срок по чл. 108 КЗ, и е потвърдил отхвърлянето на исковете. Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, поради следното: Първият (процесуалноправен) въпрос е обусловил правната воля на съда и има значение за постановения по делото резултат, но не е разрешен в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС, касаеща правилата за провеждане на пълно доказване чрез преки и косвени доказателства. От една страна въззивният съд не е приел, че изключението от общото покритие (А1) по застраховката не следва да се доказва от застрахователя, а от друга – същото е намерено за доказано по безспорен начин, с оглед изявленията на страната – настоящ касатор в констативния протокол при съвместния оглед с представител на застрахователя, подкрепени и от всички останали писмени доказателства, преценени в тяхната съвкупност, сочещи най-малко за извършени злоумишлени действия от трети лица, довели до пожар. Вторият въпрос не съответства на изразеното в мотивите на обжалваното решение, доколкото липсват данни за направено от въззивния съд разширително тълкуване на клаузата, която в конкретния случай е намерена за приложима. Въпросът изразява несъгласието на касатора с това, кой покрит застрахователен риск съдът е намерил за осъществен, следователно следва да се цени като оплакване за необоснованост на решението. Третият въпрос е обусловен от интерпретацията от страна на касатора на отделни факти и обстоятелства по делото, които въззивният съд не е приел за установени, като в действителност се иска под формата на отговор на правен въпрос касационният съд да извърши преценка относно правилността на изводите на съда във връзка с тези факти. Изложеното сочи, че въпросът не е правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК – вж. задължителните указания в т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Четвъртият формулиран въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК е също изцяло относим към правилността на формираните от въззивния съд изводи по тълкуване и прилагане на конкретните клаузи от застрахователния договор с оглед установените по делото факти, поради което не удовлетворява общото селективно основание на чл. 280, ал. 1 ГПК. Първата част от петия въпрос отново касае правилността на въззивното решение, а и не се установява несъответствие между фактическите и правните изводи на съда. Въпросът във втората си част би могъл да има характеристиката на правен, но липсват данни същият да е разрешен в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика относно процесуалните задължения на съда при постановяване на съдебния му акт, поради което спрямо него не се доказва допълнителното селективно основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице и основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Въззивното решение не се преценява като очевидно неправилно – не е постановено при явна необоснованост, вследствие на грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито съответният закон е бил приложен превратно от въззивния съд. Доводите на касатора в тази връзка представляват основания за необоснованост по чл. 281, т. 3 ГПК и не подлежат на съобразяване в настоящата фаза на процеса. При този изход на делото на ответника по касационната жалба следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 (сто) лв. на основание чл. 78, ал. 3 във вр. с ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП във вр. с чл. 25, ал. 1 НЗПП. Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение