Определение № 290 от 29.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4009/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Х.М. като процесуален представител на „Фреш Кредит“ ЕООД Бургас срещу въззивното решение на Окръжен съд Търговище от 10.VІІ.2019г. по гр.д. № 185/2019г. Ответникът по жалбата К. А. К. от [населено място] не е подал отговор по реда на чл.287 ал.1 ГПК. Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС съобрази следното: С атакуваното решение ТОС е потвърдил решението на ТРС от 06.ІІІ.2019г. по гр.д. № 62/2019г., с което е отменена заповед от 12.ХІ.2018г. на управителя на ответното дружество, с която на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и е прекратен трудовия договор с него. Въззивният съд е приел за установено дисциплинарното уволнение на ищеца с посочената заповед от длъжността „офис мениджър“ в офис на дружеството в [населено място] за неявяване на работа в периода 26.Х. – 02.ХІ.2018г. Поискани са били обяснения, но ищецът не е дал такива. Твърдението на същия в исковата му молба е, че действително през този период не е ходел на работа, но това било поради обстоятелството, че работодателят го лишил от възможността да работи, като сменил ключалката на офиса и кода на СОТ за достъп, без да му предостави нови. Взети са предвид показанията на св.М., също изпълнявал задачи по инкасиране на дължими от кредитополучатели суми, че св.П. в телефонен разговор заявил на ищеца, че вече не е на работа и да предаде служебните ключове в офиса. Показанията на свидетеля се потвърждават от тези на св.Д. – технически сътрудник в офиса, която от ищеца разбрала за този разговор, а от св.П. узнала, че „ще се разделят с К.“. Св.П. разпоредил да се смени ключалката и кодът на СОТ, както и служебният скайп. Св.Д. потвърждава, че на 26.Х.2018г. /петък/ или може би в понеделник ищецът оставил ключовете и си взел лични вещи. Прието е, че в показанията на св.П. личи известна уклончивост относно изнесените факти – не си спомня дали е водил разговор по телефона на 26.Х.2018г. с ищеца, като „риск мениджър“ нямал право да прекратява трудови договори, от видеонаблюдението в офиса видели, че ищецът отсъства от работа. Въз основа на показанията на свидетелите и на копие от подадена от ответника срещу ищеца искова молба с твърдения за установени на 23.Х.2018г. в офиса в Т. липси в размер на 702.63лв. и отговор по нея на ищеца въззивният съд е приел, че работодателят е предприел действия за лишаване на ищеца от достъп до офиса, било му е наредено да предаде ключовете, което той сторил, като е несъмнено сменяването на ключалката на офиса и кода за достъп на СОТ. Като несъстоятелна е определена тезата на ответника, изразена чрез показанията на св.П., че от видеонаблюдението установили, че ищецът не е на работа. Работодателят има задължение да осигури условия за изпълняване от служителя на трудовите му функции. Несъмнено е, че в случая работодателят е поставил ищеца в невъзможност за това през процесния период, той е заемал позиция „офис мениджър“, но не е разполагал с ключ за него и достъп до кода на СОТ. Макар и неформално, му е било разпоредено да спре изпълнението. Без значение е, че това нареждане не е дошло директно от управителя, а от друго лице, заемащо позиция „риск мениджър“ с ръководни правомощия спрямо заеманата от ищеца позиция. По възражението, че уволнението не може да бъде устно, е прието, че това е така, но и че друг е въпросът как ищецът е възприел нареждането да предаде ключовете за офиса – той несъмнено го е възприел като отстраняване от работното му място по разпореждане на работодателя и това е обусловило поведението му да не бъде в офиса през процесния период. При тези обстоятелства е направен извод, че ищецът не е извършил вмененото му нарушение на трудовата дисциплина, като не се е явявал през процесния период на работа по нареждане на работодателя. В изложението на касатора се сочи произнасяне от въззивния съд по въпроса „длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви по всички възражения на страните, да обсъди всички релевантни доказателства във връзка с тях, доколкото възможността по чл.272 ГПК не дерогира изискването на чл.236 ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение“ – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, обоснован с твърдения за непроизнасяне по оплакване във въззивната жалба за установено от показанията на св.Д., че ищецът не е бил възпрепятстван в достъпа до работното си място, независимо, че патронът и кодът на СОТ са били сменени, офисът бил отворен през цялото работно време, че тези действия на работодателя били свързани с констатирани липси и съмнения за злоупотреби в офиса, във връзка с което се извършвала проверка и срещу ищеца е образувано дело за част от липсите, доказателствата за което били игнорирани, предприетите мерки били за ограничаване на достъпа в извън работно време на бивши и настоящи служители или трети лица до пълно изясняване на причините за липсите. Действително въззивният съд не е подложил на преценка показанията на св.Д., че офисът бил отключен, че тя не възпрепятствала ищеца в работно време да влиза в офиса, но поставеният в тази връзка въпрос не е от значение за изхода на спора по делото. Това е така с оглед установеното по делото, че на ищеца е било заявено от лице на ръководна спрямо него длъжност в дружеството, че вече не е на работа и да остави ключовете от офиса, и че във фирмата „нещата за достъп до офиса /патронът и кодът на СОТ/ се сменят по нареждане на управителя след смяна на „офис мениджъра“, което прави достъпа му безпредметен при невъзможността да осъществява трудовата си функция, спиране изпълнението на която фактически му е разпоредено. А и в показанията на свидетелката /нито пък на друг свидетел/ не се съдържа изявление, че предприетите мерки са само за ограничаване достъпа до офиса извън работно време. Без значение за спора е и че мерките са във връзка със съмнения за злоупотреби от страна на ищеца - това няма отношение към дисциплинарното му уволнение поради неявяване на работа. По въпросите 1. следва ли устно разпореждане за отстраняване от работното място, дадено не от управителя на работодателя, а от друг неоторизиран за това ръководен служител, да се счита за отстраняване от работа и 2. от значение ли е възприятието на служителя за спиране изпълнението на трудовите му функции, респективно за явяване на работа, както и възприятието му за прекратяване на трудовото правоотношение вследствие на такова устно разпореждане, и двата обосновани със съображения, че в противоречие с чл.335 ал.1 КТ съдът приел, че с конклудентни действия работодателят едностранно разпоредил прекратяване на отношенията с ищеца, се сочи произнасяне от въззивния съд в противоречие с практика на ВКС, както и в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК – поради липса на практика. По тези въпроси със сочената практика на ВКС, обективирана в решенията по гр.д. № 3525/2008г. ІІ ГО и по гр.д. № 1350/2014г. ІV ГО /определението по гр.д. № 748/2009г. ІV ГО, с което касационно обжалване не е допуснато, не се включва в практиката/, според която прекратяването на трудовия договор настъпва от момента на получаването от насрещната страна на писмено изявление за това, не се обосновава допускането на касационно обжалване, тъй като тя е неотносима към формираните от въззивния съд в разглеждания случай решаващи изводи, сред които няма такива, че с конклудентни действия работодателят е разпоредил прекратяване на трудовото правоотношение и отстраняване на ищеца от работа. Следва да се посочи и че вторият въпрос е фактически, а не правен, само произнасянето по каквито законът /чл.280 ал.1 ГПК/ е предвидил като предпоставка за допускането на касационно обжалване. Не е налице и основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по първия въпрос. Отстраняване от работа не е уволнение и такова би могло да се извърши и от непосредствения ръководител, освен от представляващият работодателя, което следва по аргумент от ясната и ненуждаеща се от тълкуване разпоредба на чл.214 КТ, предвиждаща имуществена отговорност на тези лица по отношение на работника/служителя, ако отстраняването е незаконно. По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,