Определение № 3027 от 20.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 350/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД със седалище в [населено място] - чрез процесуален представител юрисконсулт, срещу решение № 261265 от 08.11.2023 г., постановено по в. гр. д. № 5374/2021 г. на Софийски градски съд, ІІ-А състав. С посоченото решение е потвърдено решение от 13.11.2020 г., поправено с решение от 05.03.2021 г., по гр. д. № 27491/2019 г. на Софийски районен съд в обжалваните пред въззивната инстанция части, с които са прогласени за нищожни клаузите на чл.6, ал.2 и чл.23 от договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL36255 от 23.06.2008 г., сключен между Б. Й. Г. и „Юробанк България“ АД, и е осъдено „Юробанк България“ АД да заплати на Б. Г. сумата 6 463.24 евро - платени без основание валутни разлики в периода от 10.06.2014 г. до 16.05.2019 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 17.05.2019 г., до окончателното плащане; признато е за установено, че Б. Г. не дължи на „Юробанк България“ АД сумата 5 467.75 шв. франка, представляваща възнаградителни и наказателни лихви, прибавени към главницата по кредита на основание нищожни клаузи - чл.ІV и чл.VІ от допълнително споразумение от 10.12.2009 г., чл.3, чл.4 и чл.6 от допълнителни споразумения от 28.02.2011 г., 20.10.2011 г. и 22.05.2012 г., чл.3, чл.4, ал.2 и чл.5 от допълнителни споразумения от 18.12.2014 г. и 23.12.2014 г.; осъдено е „Юробанк България“ АД да заплати на Б. Г. сумата 1 659.46 шв. франка, представляваща недължимо платени възнаградителни лихви, начислени върху капитализираните към главницата лихви, и платени в периода от 10.02.2016 г. до 16.05.2019 г. В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Касаторът поддържа, че въззивният съд е приложил неправилно разпоредбите на Закона за защита на потребителите (ЗЗП) по отношение на ищеца, чието качество на потребител е оспорено с отговора на исковата молба, и не е преценил правилно обстоятелствата по делото, несъвместими с потребителската защита - сключване на договора за кредит по време, в което ищецът е работил като професионален брокер на недвижими имоти при работодател, който е действал като кредитен посредник на „Юробанк България“ АД, използване на предоставения кредит за закупуване на апартамент с инвестиционна цел (отдаване под наем и генериране на приходи от наем) и даване на неверни обяснения пред съда относно намерението за закупуване на имота; че изводът на въззивния съд за наличие на неравноправни клаузи в договора за кредит не е съобразен с професионалното занятие на ищеца, който като брокер на недвижими имоти е осъзнавал риска от промени в курса на швейцарския франк и неговата информираност е надхвърляла нивото на информираност на средния потребител; че изводът на въззивния съд за дължимост на претендираните като недължимо платени суми по договора за кредит е необоснован и не кореспондира с установения по делото факт, че задълженията по договора за кредит са погасявани и от трети за кредитното правоотношение лица, поради което по отношение на ищеца не е осъществен фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД; че въззивният съд не е разгледал наведените във въззивната жалба доводи за същността и правните последици от преструктурирането на един кредит, което е довело до неправилно уважаване на исковете за недължимост на суми по кредита, и не се е произнесъл по всички поддържани в жалбата оплаквания. Приложното поле на касационното обжалване е обосновано в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което като основания за достъп до касационен контрол се поддържат очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК (изразяваща се в уважаване на иск по чл.55, ал.1, предл.1 ГПК за суми - вноски по кредит, които не са платени от ищеца, а от трети лица), противоречие с практиката на ВС и на ВКС - задължителна и казуална, при разрешаване на правни въпроси от значение за изхода на делото - чл.280, ал.1, т.1 ГПК, и произнасяне по въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В отговор по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касация Б. Й. Г. - чрез процесуален представител адвокат, е изразил становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. За да постанови обжалваното решение, Софийски градски съд е съобразил установените в хода на делото факти, че между страните е сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL36255/23.06.2008 г., с който е постигнато съгласие „Юробанк България“ АД да предостави на Б. Й. Г. кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 32 000 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, от които 7 820 евро - за покупка на недвижим имот (апартамент в [населено място]), и 24 180 евро - за други плащания; Разрешеният кредит се усвоява по блокирана сметка на кредитополучателя в швейцарски франкове след изпълнение на предвидени за това условия, като приложимият към датата на усвояване на кредита курс „купува“ на швейцарски франк и конкретно определеният спрямо него размер на кредита в швейцарски франкове се посочват в подписано от страните приложение № 1 - неразделна част от договора. В чл.6, ал.1 и ал.2 на договора страните са уговорили валутата, в която ще се погасява кредитното задължение, а в чл.23 кредитополучателят е декларирал, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че са възможни промени в обявения от банката курс купува/продава на швейцарския франк, както и с възможността в резултат на тях и на превалутирането по чл.21 да последва повишаване на размера на погасителните вноски, като напълно поема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, а също и да поеме всички вреди от евентуалните изменения. Към момента на сключване на договора ищецът е работил по трудов договор като „агент недвижими имоти“ в предприятието на ЕТ „Фамилия Р - Розалина Христова“, който едноличен търговец е предоставял услуги по банково посредничество на банката - ответник в изпълнение на сключено споразумение. След сключване на договора, в попълнен на 03.10.2011 г. въпросник към молба за реструктуриране на кредита, ищецът - кредитополучател е посочил, че закупеният със средства от кредита апартамент е придобит с инвестиционна цел и се отдава под наем. При така установената фактическа обстановка по делото въззивният съд е приел, че произнасянето по установителните искове за нищожност на клаузите на чл.6, ал.2 и чл.23 от договора за кредит и по осъдителните искове за връщане на заплатени въз основа на тях суми по кредита е предпоставено от разрешаване на спорните между страните въпроси дали ищецът притежава качеството потребител по смисъла на § 13, т.1 ДР на ЗЗП и дали договорът за кредит от 23.06.2008 г. попада в предметния обхват на ЗЗП. За да отговори на въпросите, съдът е изходил от константната практика на Съда на ЕС в областта на потребителската защита, според която понятието „потребител“ е обективно и не зависи от познанията, които съответното лице може да има, или от информацията, с която то действително разполага; положението на по-слаба страна се отнася не само до информираността на потребителя, но и до възможностите му да преговаря по условия, които са предварително установени от продавача или доставчика и върху съдържанието на които не може да повлияе (решение по дело С-110/14); преценката дали едно лице обективно има качеството на потребител следва да се извършва по функционален критерий, като се изследва дали конкретното договорно отношение се вписва в рамките на дейности, външни за упражняването на дадена професия, с оглед на всички обстоятелства и доказателства по делото и в частност естеството на представляващата предмет на договора стока/услуга, за да се установи целта на придобиването/получаването й (решение по дело С-110/14). В аспекта на преценката за наличие на спорното потребителско качество въззивният съд се е позовал и на решения на Съда на ЕС във връзка с приложението на чл.17, параграф 1 Регламент (ЕС) № 1215/2012 г. (решения по дела С-208/18 и С-500/18), в които е прието, че за качеството на дадено лице като потребител е ирелевантно дали договорът е сключен с цел реализиране на печалба, какви експертни знания и опит в областта на финансовите инструменти притежава лицето и каква е активността му при сключване на операции с такива инструменти, ако договорът не попада в кръга на неговата търговска дейност или професия - обстоятелство, което следва да се провери от разглеждащия спора национален съд. Отчитайки еднаквото значение на термините в правото на ЕС, съдът е преценил, че макар да не са постановени във връзка с приложението на Директива 93/13/ЕИО, тези решения съдържат тълкуване на понятието „потребител“, което следва да се вземе предвид при приложението на транспониращия директивата ЗЗП. След съобразяване на разрешенията в практиката на Съда на ЕС въззивният съд е направил извод, че с оглед на конкретните обстоятелства по делото ищецът има качеството потребител и че сключеният от него договор за кредит попада в предметния обхват на ЗЗП за цялата предоставена под формата на кредит сума, а не за част от нея, както е приел първоинстанционният съд. Възражението на ответника, че потребителското качество на ищеца е несъвместимо с упражняваната от него професия - брокер на недвижими имоти, с трудовоправните му отношения с търговец, приел със споразумение да осъществява посреднически услуги на банката - кредитор, и с целта на кредита - закупуване на имот с намерение за отдаване под наем и за реализиране на доходи, е счетено от въззивния съд за неоснователно. Изложени са съображения, че за потребителското качество е от значение дали договорът за кредит е сключен, респ. дали със средствата от кредита е закупен имот, във връзка с извършваната от ищеца професионална или търговска дейност, каквато връзка не е установена по делото. Според съда, закупуването на един единствен имот с намерение за отдаване под наем не е достатъчно за отричане на качеството потребител, след като няма твърдения и доказателства ищецът да е собственик или да е отдавал под наем други недвижими имоти в рамките на самостоятелно извършвана дейност. С мотив, че няма доказателства сключването на договора за кредит и закупуването на имота да е извършено във връзка със заеманата от ищеца длъжност по трудово правоотношение или с дейността на неговия работодател, съдът е приел, че професионалната заетост и мястото на работа на ищеца по време на сключване на договора също не могат да послужат като аргументи за отричане на неговото потребителско качество, респ. да обосноват извод, че договорът за кредит е сключен за осъществяване на професионална или търговска дейност. Предвид направения извод, че ищецът е потребител и като такъв се ползва от уредената в ЗЗП потребителска защита, въззивният съд е извършил преценка дали оспорените с установителния иск клаузи на чл.6, ал.2 и чл.23 от договора за кредит, за които е приел, че не са уговорени индивидуално, имат неравноправен характер по смисъла на чл.143 ЗЗП. В рамките на тази преценка съдът е съобразил и споделил цитирана в мотивите към въззивното решение практика на ВКС, с която са приети за неравноправни договорни клаузи, идентични по съдържанието с клаузите на чл.6, ал.2 и чл.23 от процесния договор. Съдът е посочил, че за разрешаване на спора е необходимо да се изследва дали в полза на банката е предадена парична стойност въз основа на неравноправна клауза за цялостно понасяне на риска от поскъпване на чуждестранната валута, в която е отпуснат кредитът - швейцарски франк, спрямо националната валута - български лев, респ. резервната валута - евро, и дали има реално настъпило поскъпване на предоставената валута. След съобразяване на практика на Съда на ЕС относно критериите, които националният съд трябва да прилага при преценка на клауза в договор за банков кредит от гледна точка на разпоредбата на чл.3, параграф 1 и чл.4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО, в частност - в договорите за кредит в швейцарски франкове, въззивният съд е достигнал до извод, че клаузата на чл.23 (която прехвърля във вреда на потребителя изцяло валутния риск и по този начин създава значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора по см. на чл.143, т.19 ЗЗП) и клаузата на чл.6, ал.2 (която представлява проявление на поетия от кредитополучателя с чл.23 валутен риск с всички възможни вреди от промяна на обявения от банката курс купува/продава на швейцарския франк към еврото като резервна валута на страната) представляват неравноправни и на това основание нищожни клаузи по смисъла на чл.146, ал.1 ЗЗД. Относно клаузата на чл.23 съдът е развил съображения, че в нея са посочени по най-обобщен начин неблагоприятните последици от увеличаване на курса на швейцарския франк спрямо българския лев/евро, без по делото да са ангажирани доказателства за предоставена на ищеца достатъчна информация за рисковете от сключване на договор за кредит във валута, различна от тази, в която получава доходите си, и за възможните промени във валутните курсове и тяхното количествено отражение върху погасителните вноски по кредита, позволяваща му да прецени потенциално значимите за него икономически последици; За ответника като търговец - финансова институция е съществувало изискване да информира ищеца - потребител за настъпването и за интензитета на възможните неблагоприятни последици от курсовите промени; Професията на ищеца, която е посредническа по своя характер, а не икономическа, не предполага информираност за движението на различните национални валути една спрямо друга и за отражението на евентуалните промени в курса им върху размера на задълженията му по кредита; Ангажираността на ищеца като служител в ЕТ „Фамилия Р - Розалина Христова“ не може да обоснове извод, че той е имал нужните знания и информация за валутата по договора и възможните промени в нейния курс. Във връзка със спора за неравноправен характер на клаузите на чл.6, ал.2 и чл.23 въззивният съд е отбелязал, че преценката за неравноправния характер на конкретна договорна клауза се извършва спрямо момента на сключване на договора при отчитане на всички обстоятелства, които ответникът е можел да знае и които са от естество да се отразят на по-нататъшното изпълнение на договора, с оглед потенциалната възможност неравноправния характер на съответната клауза да се прояви едва при изпълнението на договора. С оглед фактите по делото съдът е приел, че в случая ищецът е сключил договор за жилищен кредит в швейцарски франкове при необходим според целта на кредита паричен ресурс в евро и клауза в договора, възпрепятстваща реалното предоставяне на паричен ресурс в швейцарски франкове („блокирана сметка“); Към момента на сключване на договора ищецът, който не е професионалист, е възприел предлагания му от банката кредитен продукт за по-изгоден с оглед ниския лихвен процент, доверявайки се на стабилността на швейцарския франк, и в резултат на това се е обвързал с договорни клаузи, съдържащи ясно изразен елемент на риск, което противоречи на принципа на добросъвестност; След като банката, в кръга на експертната си компетентност и познания за очаквани промени в посока постъпателно увеличение на курса на швейцарския франк, не е изпълнила задължението си да уведоми потребителя като по-слаба страна по договора за възможните промени в обменните курсове с оглед валутния риск от ползване на кредит в швейцарски франкове, не може да се приеме, че кредитополучателят е бил в състояние да прецени потенциално значимите икономически последици от възникващия за него още със сключването на договора валутен риск при получаван доход в местна национална валута. Признаването на клаузите на чл.6, ал.2 и чл.23 за нищожни по силата на чл.146, ал.1 ЗЗД е предпоставило извода на въззивния съд за основателност на исковата претенция по чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД за осъждане на ответника да върне на ищеца платените по договора суми, формирани в резултат на валутните разлики за периода 10.06.2014 г. - 16.05.2019 г. Според заключението на назначената от първата инстанция съдебносчетоводна експертиза, което въззивният съд е кредитирал като обективно и обосновано, подлежащите на връщане суми са в размер на 6 463.24 евро. Възражението на ответника, че дължимата сума следва да се изчисли спрямо възнаградителната лихва на банката за кредити в евро, е счетено за неоснователно от въззивния съд по съображения, че е недопустимо признатите за нищожни клаузи относно валутния риск да се изменят по съдържание чрез прилагане на клаузи, уреждащи приложимия по договора лихвен процент. Като неоснователно е преценено и възражението на ответника, че при произнасяне по основателността на осъдителната претенция не следва да се вземат предвид извършените от трети лица погасителни вноски по кредита. Без да отрича наличието на платени от трети лица суми за погасяване на кредитното задължение на ищеца, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че след като тези плащания са постъпвали по откритата от банката на името на ищеца разплащателна сметка, предназначена да обслужва кредита, и са използвани за погасяване на задълженията по кредита, те следва да се смятат за извършени за сметка на кредитополучателя и той има право да иска връщане на платените без основание суми; Основанието за извършване на плащанията е част от вътрешните отношения между ищеца и третите лица - платци, които отношения са извън предмета на делото и ответникът не може да черпи възражения от тях. За да се произнесе по осъдителния иск за връщане на платени суми за възнаградителни и наказателни лихви, прибавени към главницата по кредита съгласно сключените допълнителни споразумения към договора за кредит, въззивният съд е препратил към възприетото в константната практика на ВКС по сходни дела разрешение, че уговорката в допълнителни споразумения към сключен с физическо лице договор за кредит, предвиждаща прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по см. на чл.10, ал.3 ЗЗД и е нищожна на основание чл.26, ал.4 ЗЗД. Предвид констатациите в заключението на съдебносчетоводната експертиза, че по силата на допълнителните споразумения между страните се е стигнало до капитализиране на договорни лихви към главницата по кредита в размер на 5 467.75 швейцарски франка, въззивният съд е направил извод, че предявеният иск е основателен до размер на тази сума. След преценка, че върху капитализираната лихва не се дължи начислената от банката възнаградителна лихва за периода от 10.02.2016 г. до 16.05.2019 г. в размер на 1 659.46 швейцарски франка, въззивният съд е приел за основателен и иска по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за посочената сума. Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски градски съд въззивно решение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обвързал искането си за допускане на касационно обжалване с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като е навел твърдения, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в противоречие с посочена практика на ВКС (задължителна и казуална) и на ВС по следните въпроси от значение за изхода на делото: „При преценка за наличие на неравноправни клаузи в договор за кредит кой има основание да претендира връщане по чл.55, ал.1 от ЗЗД на недължимо платено въз основа на тези клаузи - лицето, което е плащало вноските по кредита, или длъжникът по кредита; По спор относно неравноправни клаузи в договор, при оспорване на качеството потребител, чия е доказателствената тежест за установяване на това спорно обстоятелство - на физическото лице, което твърди, че е потребител, или на търговеца; Ако при даване на обяснения по чл.176 ГПК страната даде неправилен или неясен отговор и избегне отговора на въпроса, то следва ли съдът да приложи последиците по чл.176, ал.3 от ГПК и да приеме за доказани обстоятелствата, за чието доказване страната по този начин е създала пречки; Длъжен ли е съдът да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават, и доказателствата за тях“. Във връзка с първия въпрос касаторът е релевирал и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, поддържайки, че изводът на въззивния съд за основателност на иска по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД е явно необоснован предвид безспорния по делото факт, че суми за погасяване на кредита са плащани от трети лица, а не от ищеца. Първият въпрос е относим към предмета на разрешения с обжалваното решение правен спор и дори да се приеме за обуславящ по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, разрешаването му от въззивния съд не противоречи на практиката в посоченото от касатора решение № 60080/16.09.2021 г. по т. д. № 466/2020 г. на ВКС, І т. о. За да уважи иска по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, въззивният съд е направил категоричен извод, че в качеството на кредитополучател по договора за кредит ищецът има право да получи обратно платените без основание суми, формирани от валутни разлики след прилагане на признатите за неравноправни клаузи на чл.6, ал.2 и чл.23. Съдът не е игнорирал безспорния по делото факт, че част от сумите са платени от трети за кредитното правоотношение лица, но е преценил, че този факт е ирелевантен за основателността на претенцията, тъй като плащанията са извършвани за сметка на ищеца и са отнасяни от банката за погасяване на неговото кредитно задължение. Уважаването на иска по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД е обусловено от извода, че сумите са платени за сметка на ищеца (по силата на вътрешни отношения с третите лица, които са извън предмета на спора), което е равнозначно на погасяване на задълженията по кредита от самия кредитополучател. За разлика от така направения извод, в цитираното по-горе решение е прието, че предявеният от лица, които имат качеството на солидарни длъжници по договор за кредит, иск по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД е неоснователен поради липса на доказателства ищците - солидарни длъжници да са извършвали плащания за погасяване на задълженията на главния длъжник. Разрешенията, дадени в обжалваното решение и в решението по т. д. № 466/2020 г., не са идентични, нито сходни, което изключва твърдяното от касатора противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Изводът на въззивния съд, че с оглед фактите по делото платените от третите лица суми следва да се считат за извършени от името и за сметка на ищеца - кредитополучател, който е материалноправно легитимиран да претендира връщането им с иск по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, не е явно необоснован по изложените по-горе съображения. Поради това няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Вторият и третият въпроси са значими за спора, но с оглед мотивите към обжалваното решение не могат да бъдат подведени под предвиденото в чл.280, ал.1, т.1 ГПК основание за достъп до касационно обжалване. Въззивният съд е достигнал до извод, че ищецът е сключил договора за кредит в качеството на потребител и поради това се ползва от уредената в ЗЗП потребителска защита, след като е извършил съвкупна преценка на конкретни факти по делото, релевантни за разрешаване на спора относно наличието на потребителско качество. Признаването на качеството потребител е резултат от подвеждане на конкретните факти под възприетите в практиката на Съда на ЕС критерии за съдържанието на понятието „потребител“ и не е обусловено от разместване на доказателствената тежест за установяване на потребителското качество, както погрешно смята касаторът. При разрешаване на спора въззивният съд не е възлагал в тежест на касатора (ответник по исковете) да доказва отрицателния факт, че ищецът не е потребител, а е приел за доказан положителния факт, че към момента на сключване на договора ищецът е отговарял на критериите за признаване на качеството потребител. С оглед на това произнасянето на въззивния съд по втория въпрос от изложението не противоречи на соченото от касатора решение № 394/28.05.2010 г. по гр. д. № 1584/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о., в което е изразено принципното становище, че върху страните не следва да се възлага тежестта да доказват твърдени от тях отрицателни факти и че на доказване с последиците по чл.154, ал.1 ГПК подлежат само положителни факти. Третият въпрос относно последиците по чл.176, ал.3 ГПК е зададен във връзка с оплакването в касационната жалба, че при преценката на качеството потребител съдът не е взел предвид противоречието между изявлението на ищеца в молба за преструктуриране на отпуснатия кредит, че закупеният с кредитните средства апартамент е придобит с инвестиционна цел и се отдава под наем, и дадените по делото обяснения, отричащи инвестиционните намерения при придобиване на апартамента. Предвид извода на въззивния съд, че по делото са установени факти, достатъчни да обосноват категоричен извод за потребителското качество на ищеца, поставеният въпрос е лишен от самостоятелно значение за изхода на делото (включително поради обстоятелството, че преценката на качеството „потребител“ е извършена от въззивния съд към момента на сключване на договора, а искането за преструктуриране на кредита е направено около три години след сключване на договора за кредит). Изложеното прави безпредметно обсъждането на посочената в изложението практика на ВКС по приложението на чл.176 ГПК (решение № 23/02.02.2018 г. по гр. д. № 920/2017 г. на ВКС, ІV г. о., и решение № 328/26.04.2010 г. по гр. д. № 158/2009 г. на ВКС, ІV г. о.). Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е осъществено и по отношение на въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, фактите, на които се основават, и доказателствата за тях. От мотивите към обжалваното решение е видно, че въззивният съд е анализирал всички относими доказателства и е извършил съвкупна преценка на всички установени от доказателствата факти, които имат значение за разрешаване на спорните във въззивното производство въпроси. Отсъствието на изрични мотиви по повод на конкретни оплаквания във въззивната жалба на касатора не може да се приравни на липса на произнасяне по оплакванията. Съображенията в мотивите, с които са аргументирани изводите за неравноправен характер на оспорените като неравноправни договорни клаузи и за дължимост на претендираните с осъдителните искове суми, разкриват по несъмнен начин, че въззивният съд е взел предвид всички доводи и оплаквания в жалбата и е преценил тяхната основателност в пределите на проверка по чл.269 ГПК. Отказът на въззивния съд в разпоредително заседание по чл.267 ГПК да допусне повторна съдебносчетоводна експертиза не се дължи на несъобразяване на част от оплакванията във въззивната жалба, а е обусловен от суверенната преценка на съда, че експертизата няма да изясни спорни по делото факти, с които са свързани конкретните оплаквания. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика в приетите от Пленума на ВС постановления № 1/1953 г., № 7/1965 г. и № 1/1985 г., както и от практиката в соченото от касатора решение № 8/19.01.2018 г. по т. д. № 2435/2016 г. на ВКС, ІІ т. о., поради което няма причина решението да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторът се е позовал и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на следния въпрос: „Какво включва понятието „относителна осведоменост, наблюдателност и съобразителност“ на средния потребител и в какво се изразяват и до каква степен се простират разумните граници на тези конкретни психологически качества и умения на този потребител; Професионалното качество и длъжността на кредитополучателя води ли до извод, че кредитополучателят е над средния потребител по отношение на „осведоменост, наблюдателност и съобразителност“. Зададен по този начин, въпросът е абстрактен, не кореспондира с конкретен решаващ извод на въззивния съд и касационното му разглеждане не би довело нито до промяна в резултата от делото, нито до постигане на целта, заложена от законодателя в разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК - чрез принос в тълкуването да се осигури еднакво и точно прилагане на закона. Доводите в изложението, с които е обяснено значението на въпроса за изхода на делото, отразяват несъгласието на касатора с извода на въззивния съд, че упражняваната от ищеца професия и трудовата му заетост към момента на сключване на договора за кредит не предполагат той да е разполагал с информация за движението на чуждите валути и за възможния риск от ползване на кредит в швейцарски франкове. Правилността на така направения извод е извън предмета на производството по чл.288 ГПК и субективната преценка на касатора за неговата необоснованост не може да предпостави допускане на обжалваното решение до касационен контрол на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Софийски градски съд въззивно решение по в. гр. д. № 5374/2021 г. на Софийски градски съд. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,