Определение № 509 от 22.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4144/2017 г.

Производството по § 74 ПЗР на ЗИД на ГПК /Преходни и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Гражданския процесуален кодекс/, обн. ДВ, бр. 86/27.10.2017 г., вр. чл. 288 ГПК е образувано по касационни жалби – жалба на [фирма], [населено място], вх. № 4239/02.05.2017 г. и жалба на [фирма], [населено място], вх. № 5910/13.06.2017 г. и двете по регистъра на Окръжен съд – Велико Търново против решение № 145 от 21.04.2017 г. по гр. дело № 666/2016 г. на Великотърновски окръжен съд. Ответниците В. П. Б., И. К. Б. и М. В. М. в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК на жалба на [фирма], [населено място] поддържат становище за липсата на основания за допускане на касационен контрол. По жалбата на [фирма], [населено място], вх. № 4239/02.05.2017 г.: Касационната жалба има за предмет въззивното решение в частта, с която окръжният съд е уважил исковете с правно основание чл. 200 КТ, както следва: на В. Б. и И. Б. против [фирма], [населено място] до размер на сумите от по 60000 лв. за всеки ищец, ведно със законната лихва, считано от 06.04.2015 г. до окончателното изплащане, като е присъдил разноски от по 24.16 лв. за всеки ищец; на М. В. М. против [фирма], [населено място] до размер на сумата 60000 лв., ведно със законната лихва, считано от 06.04.2015 г. до окончателното изплащане, като е присъдил разноски 24.16 лв. Предмет на жалбата е въззивното решение и в частта, с която са присъдени разноски в размер на сумата 13980 лв. по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА /Закона за адвокатурата/. Жалбата е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима, но не са налице основания за допускане на касационно обжалване. В изложението е поставен въпрос, формулиран, както следва: „1. Кои са критериите, за да се приеме, че две лица от различен пол съжителстват фактически като съпрузи, но без брак, за да има преживялото от тях лице право на обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане по иск с правно основание чл. 200 ал. 1 от ГПК и във връзка с разясненията на ППВС № 5/1969 година?“ Въззивният съд е приел, че починалият при пътно – транспортно произшествие /ПТП/ З. В. Б. и ищцата М. В. М. са съжителствали съпружески, а в края на 2014 г. вече възнамерявали да създадат семейство и да имат дете. Съставът се е позовал на показанията на свидетелите Д. К., К. Б. и М. К., като е изложил съображения, с оглед на които не е приел показанията на свидетелите Д. П., М. Б. и В. Б.. Въз основа на приетите за установени обстоятелства окръжният съд е формирал съображения, съгласно които за да се признае право на обезщетение и на лице, което е извън близкият родствен и семеен кръг на починалия е необходимо отношенията на съпружеско съжителство между загиналия и неформалната му съпруга да бъдат трайни и продължителни. Мотивирано е разбирането, че обезвреда за неимуществени вреди може да търси и лице, което не е имало толкова дълготрайни отношения с починалия, ако в конкретния случай емоционалната връзка, дълбочината на отношенията и на привързаността определят връзката като съпружеско съжителстване. Така изложените мотиви не съдържат тълкуване, влизащо в противоречие с правните разрешения, приети в ППВС /Постановление на Пленума на Върховния съд/, № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г., както по отношение на лицата имащи право на обезщетение за неимуществени вреди в случай на смърт, така и по отношение на критериите за тяхната материалноправна легитимация. Макар и да е акцентувала върху дълбоката емоционална връзка, като предпоставка за проявление на значителни морални болки и страдания, въззивната инстанция е съобразила и продължителността на създадената връзка, като е отчела, че още в края на 2014 г. З. Б. и М. М. възнамерявали да създадат семейство и да имат дете. В задължителната съдебна практика – ТР по т. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС при визиране на критериите за материалноправна легитимация е прието, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4 от 25.05.1961 г. и ППВС № 5 от 24.11.1969 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Прието е още, че обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. С посочените по – горе мотиви въззивният съд е обосновал правни разрешения по тълкуването на закона, които са в съответствие със задължителното тълкуване, аргументирано в цитираното ТР на ОСНГТК на ВКС. В ТР на ОСНГТК на ВКС се приема, че след като националният закон не урежда изрично лицата, които могат да получат обезщетение за неимуществени вреди от смърт на близък и не въвежда ясни критерии за тяхната материалноправна легитимация, има основание да се отстъпи от възприетото в ППВС № 2/1984 г. разрешение и да се предвиди възможност за присъждане на обезщетение и на други лица, извън посочените в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., като изискването е претендиращият обезщетение да докаже, че е изградил с починалия особено близка и трайна житейска връзка и търпи значителни морални болки и страдания от неговата загуба с продължително проявление във времето. Затова ОСНГТК на ВКС е обявило за изгубило сила ППВС № 2/30.11.1984 г. Ето защо настоящата инстанция намира, че не са налице основания за допускане на касационен контрол. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване и по следващите въпроси, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Въпросът – „2. Достатъчно ли е наличието между тези две лица само на емоционална връзка, без съжителството да е трайно и продължително?“ не е съобразен с решаващите мотиви и отразява съдържание, каквото не е обективирано в съображенията на окръжния съд. Както се посочи по – горе при мотивиране на критериите за материалноправна легитимация окръжният съд не е игнорирал продължителността на емоционалната връзка на починалия при ПТП З. Б. с ищцата М. М., в каквато насока е въведената от касатора хипотеза във въпроса, формулирана по този начин, с оглед на становището му, че е допуснато противоречие с разрешенията в цитираните ППВС. В съответствие с посоченото ТР на ОСНГТК на ВКС съдът е приел, че ищцата М. е материално легитимирана да получи обезщетение за неимуществени вреди, с оглед доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. Ето защо следва да се приеме, че и с този въпрос касаторът не релевира основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът – „3. Какво означава „трайно и продължително фактическо съпружеско съжителство“, даващо основание за предявяване на иск за неимуществени вреди по чл. 200 ал. 1 от КТ?“ е изяснен в задължителната съдебна практика и предвид разясненията в ТР на ОСНГТК на ВКС, спрямо които окръжният съд не се е отклонил, напротив обосновал е мотиви в съответствие с тях не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол. Въпросът – „4. Близостта на отношенията или близостта по родство са определящи активната легитимация по иск за трудова злополука по чл. 200 ал. 1 от КТ?“ не е съобразен с мотивите на въззивното решение, доколкото при разглеждане на делото не са обосновани съображения, в които двете категории отношения да са противопоставяни и съдът да преценява изключването на някои от тях. Напротив окръжния съд е приел активна материално правна легитимация, както по отношение на родителите на починалия при ПТП З. Б., така и по отношение на М., която е създала трайна и дълбока емоционална връзка с починалия З. Б.. Въпросът не е съобразен и със задължителната практика на ВКС, обективирана в цитирания тълкувателен акт, в който кръгът на материално легитимираните да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък лица е разширен, като са включени не само изброените в ППВС лица от най – близкия семеен и родствен кръг, но и други лица, които имат близка връзка с починалия, между които в съответствие със задължителната съдебна практика окръжният съд е включил и ищцата М.. Затова настоящата инстанция намира, че не са налице основания за допускане на касационен контрол и по този въпрос. Като допълнителен аргумент е необходимо да се посочи и следното. Касаторът поддържа като предпоставки за допускане разглеждането на жалбата по същество, освен разгледаното по – горе основание – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /редакцията, преди изменението на ГПК, обн. ДВ, бр. 86/27.10.2017 г./ и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК / в същата редакция /. Същият не е мотивирал допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона, чрез позоваване на съдебна практика, създадена при промяна на законодателството или обществените условия, а при твърдение за липсата на съдебна практика, чрез обосноваване на необходимостта от тълкуване на конкретно посочени норми, когато съдържащата се в тях уредба е непълна, неясна или противоречива, за да се създаде съдебна практика по прилагането им. Възпроизвеждането на мотиви от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 4 не съставлява обосноваване на допълнителни основания за допускане на касационен контрол. С необосноваването на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК страната не е съобразила разрешенията в т. 4 от цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС, респективно не е зачела разрешенията в т. 1 от същия тълкувателен акт, съгласно които общите и допълнителни основания са кумулативно изискуеми и липсата им има за правна последица недопускането на касационно обжалване. Затова настоящата инстанция намира, че не са налице основания за допускане на касационен контрол и по този въпрос. Въпросът – „5. Следва ли въззивният съд да изложи собствени мотиви, като обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им, които имат значение за решението по делото, вкл. и по въпроса за размера на обезщетението за всяка една група от ищците – роднини по права линия – родители и лице, което не е в този кръг на правоимащи?“ не релевира основания за допускане на касационно обжалване. Същият въпрос е обоснован с оплакване на касатора „за несправедливо определяне размера на присъденото обезщетение за понесените от нея неимуществени вреди“. Друг довод е този за присъждане на еднакво по размер обезщетение „При липса на мотиви…“. И двата довода произтичат от твърдения за нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК. Тези нарушения в двете им форми – нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила са разгледани от жалбоподателя в хипотезата на доказаност на твърденията и съответно е цитирана практика на Върховен съд /ВС/ и на ВКС /ППВС № 4/1968 г., решения по касационни дела – т. дело № 157/2011 г. на І т.о., т. дело № 14/2009 г. на ІІ т.о., т.дело № 1203/2013 г. на ІІ т.о., гр. дело № 7182/2013 г. на ІІІ г.о., гр. дело № 1328/2012 г. на ІІІ г.о./. В т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. ОСГКТК на ВКС е приело, че общите основания по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК не могат да се извеждат от въпроси, засягащи обосноваността на изводите на въззивния съд, те не могат да бъдат въпроси по доказаността на обстоятелства по делото, както и по фактическата обстановка. В случая касаторът извежда въпросът си именно от тези обстоятелства въз основа на твърдения за нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК, които не се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК, поради което не е обосновал наличие на предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, съответно отклонение на въззивния съд от задължителната съдебна практика. Позоваването на решение по гр. дело № 3667/2002 г. на състав на ІІІ г.о. на ВКС е несъстоятелно, тъй като с него е формирана казуална практика, чиито разрешения са ирелевантни, предвид формираната задължителна практика. Доводите за липсата на мотиви при обсъждане на обстоятелствата, релевантни за размера на обезщетенията са общи и несвързани с конкретни факти, които според страната въззивният съд не е обсъдил. Окръжният съд е разгледал отношенията между всеки от ищците и починалия З. Б., включително довода за прекомерност на обезщетенията. Затова настоящата инстанция намира, че не са налице основания за допускане на касационен контрол и по този въпрос. Въпросът – „Длъжен ли е въззивният съд в своя съдебен акт да изложи собствени мотиви по всички спорни в процеса въпроси и да отговори на всички възражения на жалбоподателите?“ има същият характер, както и предходния въпрос, изведен е от обстоятелства въз основа на твърдения за нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК, които не се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК. Такива са твърденията за необоснованост на изводите в приетата от първоинстанционния съд съдебно – техническа експертиза, за грубо нарушаване на правилата за движение от пострадалия. Доводите на касатора не релевират основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като доводите за съпричиняване на вредоносния резултат, констатациите на техническата експертиза, доказателствата по делото са обсъдени от въззивния съд, изложени са мотиви по спорните въпроси. В тази връзка твърденията за липсата на мотиви и позоваването на ТР № 1/2013 г. на ОСГКТК на ВКС и на решение по гр. дело № 5488/2013 г. на състав на ІV г.о. на ВКС са необосновани, поради което следва да се приеме, че и по цитирания въпрос не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол. Следващите въпроси в изложението се отнасят до приетото съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия З. Б.. Първият от въпросите – „1. Следва ли да има съответствие между действителния принос на пострадалия за настъпване на трудовата злополука при допусната от същия груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ и определения от съда процент съпричиняване на вредоносния резултат?“ е по обосноваността на изводите в обжалваното решение. Поставянето му изисква разглеждане на съответствието между фактите по делото и изводите на въззивния съд, респективно преценката на състава за съпричиняването, неговия размер в конкретния случай. В тази връзка са доводите на касатора за приетата от окръжния съд ирелевантност на причината за навлизането на леката кола, управлявана от З. Б. в лентата за насрещно движение, както и за констатациите на вещото лице, включително разсъжденията на страната за ненастъпването на ПТП, ако З. Б. не бил нарушил забраната за използване на мобилен телефон и не бил навлязъл в лентата за насрещно движение. Както вече се посочи по – горе въпроси със съдържание, в което се третира обоснованост на изводите на въззивния съд, възприемане на фактическата обстановка от него, какъвто е цитирания въпрос, не отговарят на характеристиките на основанието по чл. 280, ал. 1 ГПК. В този случай липсва общо основание за допускане на касационно обжалване. Правната последица е недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания /т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС/. Затова следва да се приеме, че по цитирания въпрос не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, без да се обсъжда посочената практика /решения по касационни дела - № 951/2011г., № 387/2010 г., № 673/2011 г. на състави на ІV г.о./. Вторият въпрос е формулиран, както следва: „2. Кои са критериите за намаляване на обезщетението, ако пострадалият е допуснал груба небрежност?“. Въззивният съд е приел въз основа на доказателствата и експертизата, че поведението на пострадалия не е единствената причина за транспортния инцидент. Развити са съображения в тази насока, а именно, че след като автобусът е можел да спре в зоната преди удара, водачът е можел да въздейства на причинния процес, имало е не само такава техническа възможност, но и разстоянието между двата автомобила, когато са станали видими за водачите им, е позволявало водачът на автобуса да предприеме реакция различна от избраната. Съдът е обсъдил в обжалваното пред настоящата инстанция решение нарушението от страна на З. Б., като е разгледал възражението на ответника относно причината, поради която е проявена небрежност по чл. 201, ал. 2 КТ. Обсъдени са хипотезите на чл. 201 КТ и е обосновано разбирането, че чл.201, ал. 2 КТ позволява намаляване, но не и отпадане на отговорността. С оглед на така приетите съображения мотивите на въззивната инстанция са формирани в съответствие с практиката, на която се позовава касатора, а след като съдът е процедирал по този начин и е съобразил правните разрешения в практиката по чл. 290 ГПК /отм., но приложим с оглед относимостта на уредбата по глава 22 ГПК, преди изменението на ГПК към процесния случай/ не са налице основания за допускане на касационен контрол. Несъгласието на касатора с приетите изводи от окръжния съд, конкретно съображенията в които се третират последиците от установените по съпричиняването факти не е основание за допускане на касационно обжалване. Затова настоящият състав на ВКС приема, че по цитирания въпрос не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Въпросът – „3. Длъжен ли е въззивният съд да изследва точното съотношение на приноса за настъпване на вредите от страна на пострадалия в хипотезата на чл. 201, ал. 2 КТ и да изложи собствени мотиви по този въпрос?“ подобно на предходния не съдържа характеристиките на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Формулирането му предпоставя допуснати от въззивния съд нарушения - неизследване на съотношението на приноса за настъпване на вредите и неизлагане на мотиви по това обстоятелство. Извод за неформирането на мотиви по посочените обстоятелства не може да се изведе от съдържанието на въззивното решение, респективно неговата констативно – съобразителна част. Видно от изложеното по – горе по предходния въпрос за мотивиране на решаващите изводи относно съпричиняването по чл. 201, ал. 2 КТ окръжният съд е изложил съображения, в които е разгледал възраженията на ответника по исковете, но по същество не ги е приел за основателни и доказани. Несъгласието на касатора с тези мотиви, третиращи причините за настъпване на ПТП и размера на приетото съпричиняване не обосновават твърдението за отклонение на съда от разрешенията в задължителната практика на ВКС. Виждането на жалбоподателя за обосноваността на изводите на въззивния съд и за правилността на определения от състава размер на съпричиняване засяга въпроси извън приложното поле на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК и насочва вниманието към въпроси, които се отнасят до нарушенията по чл. 281, т. 3 ГПК. Поради това с поставения въпрос и доводите към него не са аргументирани предпоставки за допускане на касационно обжалване. И по тези въпроси, формулирани във връзка със съпричиняване на вредоносния резултат касаторът не е мотивирал предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а следва да се има предвид, че основанията по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК не се кумулират с тези по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което тяхното съвместно въвеждане е недопустимо. С оглед на изложеното настоящият състав на ВКС приема, че не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по жалбата на [фирма], [населено място]. По жалбата на [фирма], [населено място], вх. № 5910/13.06.2017 г.: Жалбата е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима, но не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба има за предмет въззивното решение в частта, с която окръжният съд е уважил исковете с правно основание чл. 200 КТ, както следва: на В. Б. и И. Б. против [фирма], [населено място] до размер на сумите от по 60000 лв. за всеки ищец, ведно със законната лихва, считано от 06.04.2015 г. до окончателното изплащане; на М. В. М. против [фирма], [населено място] до размер на сумата 60000 лв., ведно със законната лихва, считано от 06.04.2015 г. до окончателното изплащане. За да постанови този резултат въззивният съд е приел посочените по предходната жалба мотиви. Поставени са следните въпроси, които според касатора са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика: „Какви са критериите, за да се приеме, че между две лица съществува фактическо съжителство на съпружески начала? Следва ли починалият и лицето, търсещо обезщетение, да са живели съвместно в общ дом и общо домакинство продължително време? Какво означава съвместно фактическо съжителство като съпрузи – живеене в общ дом и домакинство или спорадично приспиване в дома на любимия човек? Необходимо ли е да са налице продължителност и трайност в отношенията между починалия и търсещия обезщетение, за да се приеме, че между тях съществува фактическа семейна съпружеска връзка?“ Първите четири въпроса според реда на изложението им по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, конкретизирани съобразно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС могат да бъдат обобщени в един общ въпрос, съвпадащ по съдържание с въпросите, разгледани по предходната касационна жалба, а именно – Включва ли се в кръга на лицата материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и по – конкретно лице, което е било във фактическо съжителство на съпружески начала с починалия от увреждането, какви са критериите, за да се приеме съществуването на такава връзка, следва ли да са живеели в общ дом и да са имали общо домакинство, необходимо ли е в отношенията между тях да е налице продължителност и трайност ? Становището на касатора, че материално легитимирано да получи обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на свой близък е единствено лицето, което съжителства на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане при изискване за установено фактическо съжителство, изразяващо се в живеене в общ дом и домакинство не е съобразено с разясненията в ТР № 1/2016 г. на ОСНГТК. Съгласно задължителното тълкуване, прието от ОСНГТК на ВКС, с оглед развитието на обществените отношения и изискванията към българската държава в качеството й на държава членка на Европейския съюз използваният от Пленума на ВС ограничителен подход при определяне кръга на лицата с право на обезщетение не отговаря на съвременните изисквания за справедливост. В ТР на ОСНГТК на ВКС се приема, че след като националният закон не урежда изрично лицата, които могат да получат обезщетение за неимуществени вреди от смърт на близък и не въвежда ясни критерии за тяхната материалноправна легитимация, има основание да се отстъпи от възприетото в ППВС № 2/1984 г. разрешение и да се предвиди възможност за присъждане на обезщетение и на други лица, извън посочените в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., като изискването е претендиращият обезщетение да докаже, че е изградил с починалия особено близка и трайна житейска връзка и търпи значителни морални болки и страдания от неговата загуба с продължително проявление във времето. Затова ОСНГТК на ВКС е обявило за изгубило сила ППВС № 2/30.11.1984 г. В конкретния случай въззивният съд е обосновал правни разрешения по тълкуването на закона, които са в съответствие със задължителното тълкуване, прието в цитираното ТР на ОСНГТК на ВКС. Съставът на въззивната инстанция е констатирал, че починалият при ПТП З. В. Б. и ищцата М. В. М. са съжителствали съпружески, а в края на 2014 г. вече възнамерявали да създадат семейство и да имат дете. Въз основа на тези фактически изводи окръжният съд е формирал правни изводи, съгласно които за да се признае право на обезщетение и на лице, което е извън близкият родствен и семеен кръг на починалия е необходимо отношенията на съпружеско съжителство между загиналия и неформалната му съпруга да бъдат трайни и продължителни. Мотивирано е разбирането, че обезвреда за неимуществени вреди може да търси и лице, създало с лицето, починало от непозволено увреждане емоционална връзка, характерезираща се с дълбочината на отношенията и на привързаността. Тези разрешения са в съответствие със задължителната съдебна практика, поради което следва да се приеме липсата на основания за допускане на касационен контрол по поставените въпроси, обобщени по съдържание в посочения по – горе въпрос. Поставен е въпрос със следното съдържание: „Следва ли въззивният съд да разгледа и обсъди всички въведени от страните доводи и възражения по спорния предмет, да направи самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на изложените от страните съображения и на база на тази преценка да формира свои собствени фактически и правни изводи по предмета на спора? Задължен ли е въззивният съд да изложи подробни мотиви, в които да обсъди поотделно всички заявени в жалбата оплаквания?“ С цитираният въпрос не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посочената задължителна практика на състави на ВКС /решение по гр. дело № 1106/2010 г., ІІ т.о. и решение по гр. дело № 1416/2010 г. на ІІІ г.о./ е относима към селектирането на касационни жалби против въззивния решения, постановени при процесуални нарушения /необсъждане на доказателства и доводи на страните/, които са довели до неправилност на крайните, решаващи изводи по делото. Както се посочи и по – горе по предходната жалба, въззивният съд е приел въз основа на доказателствата и експертизата, че поведението на пострадалия не е единствената причина за транспортния инцидент. Развити са съображения в тази насока, а именно, че след като автобусът е можел да спре в зоната преди удара, водачът е можел да въздейства на причинния процес, имало е не само такава техническа възможност, но и разстоянието между двата автомобила, когато са станали видими за водачите им, е позволявало водачът на автобуса да предприеме реакция различна от избраната. Съдът е обсъдил нарушението от страна на З. Б., като е разгледал възражението на ответника относно причината, поради която е проявена небрежност по чл. 201, ал. 2 КТ, обсъдил е хипотезите на чл. 201 КТ и е обосновал разбирането, че чл. 201, ал. 2 КТ позволява намаляване, но не и отпадане на отговорността. Възражението на жалбоподателя е за неизследването на въпрос, който не е формиран въз основа на установените по делото факти, засягащи избраната от водача на автобуса реакция при създалата се пътна обстановка, вместо поведението, което му е позволявало, предвид доказателствата по делото да избегне удара, а въз основа на евентуална и хипотетична, различна от установената по делото ситуация. Въззивният съд е задължен да обсъди доказателствата и доводите на страните, произтичащи от установените по делото факти. Обстоятелства, които имат хипотетичен характер и не са установени по делото не формират кръга от доказателства, подлежащи на преценка, с оглед мотивиране правните изводи на съда. Затова тяхното необсъждане не е довело до неправилност на крайните, решаващи изводи по делото и разрешенията в посочената съдебна практика не обхваща подобни хипотези, т.е. не може да послужи, като допълнително основание за допускане на касационен контрол. Затова по този въпрос не са налице основания за допускане на касационен контрол. Формулиран е и следният въпрос: „При решаване на въпроса за приноса на участниците за настъпване на процесното ПТП и реализиране на вредоносния резултат, съдът следва ли да преценява предотвратимостта на събитието от конкретния участник при избиране от негова страна на предписаното в закона поведение? Дали всяко поведение (действие или бездействие), което не съответства на предписаното в закона, следва да се преценява като принос за настъпване на събитието или само това, което се явява пряка и непосредствена последица за произлезлите вреди?“ Цитираният въпрос не произтича от решаващите мотиви на въззивния съд, а от становище на касатора за непредотвратимост на ПТП. Това становище се мотивира от страната с неустановени по делото обстоятелства – поддържане на хипотеза за последиците от аварийно спиране на автобуса и тяхното невъзприемане от въззивния съд. Съставът на окръжния съд е формирал изводи, обуславящи изхода на спора, съгласно които в съответствие с доказателствата и експертизите по делото – основна и допълнителна е преценявал поведението на водачите на МПС /моторни превозни средства/, с оглед реално установената възможност автобусът да спре в зоната преди удара, както и произтичащият от това резултат, водачът да въздейства на причинния процес. По тези изводи не са поставени въпроси от жалбоподателя, а са поставени въпроси, изведени от неговото становище, основаващи се на предполагаема пътна ситуация, изключваща установеното от вещото лице в заключението – съществуваща предвид фактите по делото възможност водачът да спре автобуса в зоната преди удара. Становището на касатора, че процесното ПТП не би могло да бъде предотвратено от водача К. е в противоречие с доказателствата по делото и автотехническата експертиза. Във връзка с доводите, поддържани в тази насока окръжният съд е посочил макар и лаконично, че не могат да бъдат споделени претендираните от обстоятелствата, свързани със същите доводи правни последици. Въпрос, който не произтича от решаващите мотиви на въззивния съд, а от субективно становище на касатора не отговаря на характеристиките за общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно разрешенията, приети в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Поради това цитираният въпрос не формира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и спрямо него посочената практика на ВКС не релевира допълнителни предпоставки за допускане на касационно обжалване. Последният въпрос в изложението е със следното съдържание: „Какви са релевантните към размера на претенциите за неимуществени вреди обстоятелства и какво е тяхното значение за определяне на този размер?“ Въззивният съд е обсъдил обстоятелствата, които съгласно задължителната съдебна практика на ВС и ВКС имат значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди /близките отношения между ищците и загиналия, свързаните със смъртта му шок и страдание, неопределими като времетраене, възрастта на починалия, предстоящото сключване на брак, родителската радост от предстоящите събития, жестоко и неочаквано унищожени от причиненото непозволено увреждане/. В случая не е налице отклонение на въззивния съд от практиката на ВС и ВКС, а несъгласие с изводите в решението, което има относимост към основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, с които в тази фаза на производството не може да се релевират предпоставки за допускане на касационен контрол. Затова и по този въпрос следва да се приеме липсата на основание за допускане на касационно обжалване. С оглед на изложеното настоящият състав на ВКС приема, че не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по жалбата на [фирма], [населено място]. По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение