Определение № 3801 от 24.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2/2025 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от И. Б. Н., С. К. Ф., М. К. Ф., М. К. Ф., всички чрез адвокат Г. Ю., срещу въззивно решение № 151 от 24.04.2024 г., постановено от Софийския окръжен съд по въззивно гр.д. № 678/2022 г. Касационната жалба е така изготвена – с копиран диспозитива на въззивния съд, който е отменил частично първоинстанционното решение, с уточнение от касаторите, което, като резултат, прави безсмислен петитума на касационната жалба – да се отмени решението на СОС, в частта с което в полза на всеки от ищците е присъдено обезщетение в повече. Настоящият състав намира, че следва да приеме за житейски логичното и правно издържано, че касационната жалба е срещу въззивното решение в частта, с която исковете на всеки от ищците е отхвърлен до размера на сумите, присъдени от първата инстанция. Всеки от ищците е претендирал обезщетение за причинени неимуществени вреди от по 150 000 лв. Първата инстанция е уважила частично претенциите на всеки от тях – на И. Б. Н., на М. К. Ф. и на М. К. Ф. е присъдила обезщетение от по 135 000 лв., ведно с компенсаторна лихва, на С. К. Ф. – 50 000 лв., ведно с компенсаторна лихва върху главницата, считано от инцидента. Втората инстанция е отхвърлила исковете на М., М. и С. Ф. по чл. 200 КТ и е осъдила работодателя да им заплати само обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за времето от 20.05.2019 г. до 28.03.2023 г., както следва – по 4737,83 лв. натрупана лихва върху главници от по 12 000 лв. в полза на М. Ф. и на М. Ф. и 1579,26 лв. върху главница от 4 000 лв. в полза на С. Ф.. Работодателят е осъден да заплати на И. Н. обезщетение по чл. 200 КТ в размер на 13 500 лв., както и компенсаторно обезщетение в размер на законната лихва, считано от злополуката до окончателното издължаване. Присъдил е съдебноделоводни разноски съразмерно уважената/отхвърлена част от исковете. Следователно касационната жалба на И. Б. Н. е срещу въззивното решение, с което е отхвърлен иска й по чл. 200 КТ за сумата над 13 500 лв. до 135 000 лв., иска й по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за лихвата върху главница над 13 500 лв., както и съдебноделоводните разноски. Касационната жалба на М. К. Ф. и на М. К. Ф. е срещу въззивното решение, с което са отхвърлени исковете им по чл. 200 КТ до размера на 135 000 лв., иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за лихвата върху главница над 12 000 лв. до 135 000 лв., както и за периода след 28.03.2023 г., а още и относно съдебноделоводните разноски. Касационната жалба на С. К. Ф. е срещу въззивното решение, с което е отхвърлен иска му по чл. 200 КТ, иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за лихвата върху главница над 4000 лв. до 50 000 лв., както и за периода след 28.03.2023 г., а още и относно съдебноделоводните разноски. Касаторите считат, че решението е нищожно, защото има вътрешно противоречие в мотивите и пълна неразбираемост на същите, поради което искат въззивното решение да бъде „обезсилено“; излагат и съображения за неправилност. Обосновават допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Насрещната страна “К.–Л.“ ЕООД, представлявана от управителя Т. М., чрез адвокат Б. Б., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално, че касационната жалба е неоснователна. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: За да постанови въззивното решение, съдът установил, че К. Д. Ф. е работил при ответника по трудово правоотношение на длъжност „шофьор автокран“, като е постъпил на работа на 12.06.2018 г. по силата на трудов договор от 11.06.2018 г.. На 20.05.2019 г., по време на работа, К. Ф. е паднал от камиона, който е бил натоварен с дървени трупи, в резултат на което е получил тежка шийна травма и е починал. Злополуката е била призната за трудова с разпореждане № 5104-22-54 от 05.07.2019 г. на ТП на НОИ - София област, което не е било обжалвано и е влязло в сила. Констатираната шийна травма се дължи на силно ударно въздействие, упражнено в областта на първи и втори шийни прешлени, като увреждането отговаря да е получено при падане от височина и контакт на дясната половина на главата с терена, при което се е получило рязкото ударно въздействие в областта на споменатите прешлени; увреждането е било получено при падане с главата надолу, тоест при контакт на главата с терена при положение на тялото все още във въздуха, при което цялата енергия на удара е била локализирана в областта на първи и втори шийни прешлени. При този механизъм шията реагира и се чупи, така че е без значение дали пострадалият е бил с каска. Товарният камион на загиналия е бил натоварен с иглолистни трупи, като трупите на самия камион (каросерията) са били на два реда - по-дълги с дължина 6 м, а върху тях - три реда по-къси с дължина 4 м. Разстоянието от най-високата точка на товара до земята е било 3,90 м, а разстоянието от най-ниската част на товара до земята - 2,45 м. Натоварените върху камиона и ремаркето трупи на места са били с обелени кори, така че повърхността на дървото е била хлъзгава. Трупите са били влажни от дъжда, който е валял през цялото време на огледа, извършен в деня на инцидента от органи на окръжния следствен отдел при Софийска окръжна прокуратура. В деня на злополуката е валял дъжд, който е направил дървените трупи хлъзгави. Причина за инцидента е подхлъзване, повлияно от наличието на места с обелени кори по дървените трупи. Редукцията на риска от подхлъзване при използване на сертифицирани защитни обувки е от 37% до 67% (средно 52%). Поради характера на травмата, може да се заключи, че пострадалият е паднал от най-горния ред трупи с височина 3,90 м.. Най-вероятно падането се е осъществило в следната последователност: непосредствено преди падането пострадалият се е намирал върху най-горния ред трупи, гледайки към ремаркето (посока юг). Поради подхлъзване, той е загубил баланс и е паднал с лице към земята. След контакта със земята и осъществяването на травмата, остатъчната кинетична енергия и западният наклон на терена са продължили движението до завъртане на тялото по гръб в конфигурацията, в която то е било намерено. Съдът посочил, че използването на сертифицирани защитни обувки не елиминира изцяло риска от подхлъзване, но значително го намалява и в такива ситуации сертифицираните защитни обувки осигуряват от 2,15 до 4,57 (средно 3,33) пъти по-голямо сцепление. Те са с повишено сцепление (защита от подхлъзване) средно с 233%, а рискът от подхлъзване се редуцира с 52%, тоест наполовина. Загиналият е носил ежедневни обувки по време на инцидента, а не специализирани, с подсилено покритие против подхлъзване. Няма данни, защо загиналият се е бил покатерил върху вече натоварените на каросерията трупи, но във всички случаи това негово действие е било извън възложените му трудови функции. Предвид недоказаната причина пострадалият да се качи върху натоварените дървени трупи, направеното от ответника оспорване съдържанието на Протокол № 5103-22-6 от 17.06.2019 г. за резултатите от извършеното разследване на злополуката в частта по т. V досежно условията, при които е настъпила трудовата злополука, е проведено успешно; доказателствената сила на протокола като официален свидетелстващ документ е оборена в посочената част. Съдът приел, че трудовата злополука е изцяло резултат от действията и бездействията на пострадалия работник. К. се е качил върху дървените трупи без причина и така той е нарушил задължението си по длъжностна характеристика да спазва утвърдените в предприятието правила за здравословни и безопасни условия на труд, както и чл. 9 от Правлника за вътрешния трудов ред - да използва правилно транспортните средства и да спазва инструкциите; нарушил е Инструкцията за безопасна работа с автокран, която безусловно му е забранявала качването върху платформите и каросерията на товарния автомобил, както и върху товара след натоварване на автомобила; наред с това е нарушил и правилата досежно ползването на работно облекло и лични предпазни средства - работните обувки, които са му били дадени от работодателя и които той не е носел по време на работа са били оставени в кабината на камиона, а те са щели да намалят риска от подхлъзване наполовина (падането на пострадалия се дължи именно на подхлъзване и то от значителната височина от 3,90 м.). Наред с това, работникът житейски не се е погрижил за собствената си безопасност. Той е игнорирал дъждовното време и обелените кори на дървените трупи и се е покатерил върху товара, рискувайки да се подхлъзне и да падне, което е и станало. На последно място, пострадалият е въвел умишлено в заблуждение работодателя относно придобитата квалификация, като при постъпването си на работа е представил очевидно неистински документ. Той не е имал придобита специалност „производствена и техническа експлоатация на горски машини и кранове“, а фактически, уменията да управлява и работи с автокран е придобил в процеса на предходната си работа при друг работодател. В заключение, съдът достигнал до извод за осъществена хипотеза на чл. 201, ал. 2 КТ - налице е съпричиняване на злополуката, защото пострадалият не е положил грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия; небрежността е изключително груба не само поради липсата на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни правила за безопасност от страна на работника, но и поради безпричинно и драстично по своя характер нарушение на изрично въведената от работодателя забрана шофьорите да се качват върху платформите и каросерията на автомобила, както и върху товара; пострадалият лекомислено сам се е поставил в ситуация на повишен риск, защото дори най-небрежният човек не би се качил с обикновени ежедневни обувки върху влажна, хлъзгава и неравна повърхност на височина 3,90 м. Предвид изключителния принос на пострадалия за трудовата злополука и липсата на какъвто и да било принос от страна на ответното дружество, въззивният съд определил отговорността на работодателя на 10%, като редуцирал справедливите според него размери на обезщетенията с 90 %. Съдът установил, че С. Ф. е дете на пострадалия от предишен брак, а М. Ф. и М. Ф. са деца от връзката му с И. Н.. Последната е живяла с него на съпружески начала повече от 24 години, имали са хармонична връзка, налице е била взаимна привързаност и загубата на К. ѝ се е отразила много тежко. На нея съдът определил размер на обезщетението в размер на 135 00 лв. М. Ф. и М. Ф. са отгледани от родителите си, преживяли са тежко загубата; към момента на смъртта са били съответно на 24 г. (М.) и 21 г. (М.) и вече са поели по житейския си път. На всеки от двамата ищци е определен размер на обезщетението за неимуществени вреди от смъртта на баща по 120 000 лв. Ищецът С. Ф. е отрасъл в Гърция, с майка си (заминал е там на 8-9 годишна възраст); поддържал е контакт с баща си в България, загубата на баща му го е наранила, но връзката между тях не е била така интензивна, както с другите деца, останали в България. Съдът му определил обезщетение в размер на 40 000 лв. В заключение, след редукция по чл. 200, ал. 2 КТ, съдът приел размера на паричните обезщетения, които се дължат на ищците, както следва – 13 500 лв. на И. Н., по 12 000 лв. за М. и М. Ф. и 4 000 лв. за С. Ф.. Последните трима са получили по 14 280 лв. от застраховател по задължителна застраховка „Трудова злополука“, поради което, като резултат исковете им по чл. 200 КТ са изцяло отхвърлени. Присъдени са им обезщетения по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, считано от датата на злополуката до датата на извършените застрахователни плащания. Искът на И. Н. е уважен за сумата от 13 500 лв., както и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД – лихва върху главницата, считана от инцидента до окончателното издължаване. Съдът е присъдил съдебноделоводни разноски съразмерно уважената/отхвърлената част от исковете. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с въпроси по тълкуване на чл. 236, ал. 2 ГПК, както и на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, като до известна степен те се припокриват. Въпросите са: следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат фактически изводи досежно осъществяването на правнорелевантните факти, послужили за правните изводи на съда, изведени чрез пълно и главно доказване и при излагане на съображения кои са доказателствата, които ги установяват и защо едни доказателства са ценени, а други – не; дължи ли съдът да докладва заявените възражения срещу въззивната жалба, да формира мотиви по всички възражения на въззиваемата страна и да обсъди всяко едно от тях поотделно и да заяви защо ги приема за основателни или не, съответно да прецени всички релевантни факти или само част от тях – твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 60134 от 08.11.2021 г. по гр.д.№ 1062/2021 г. на ВКС, I г.о. и цитираните в него, както и с решение № 5017 от 06.02.2023 г по гр. д. № 509/2022 г. на ВКС, II г.о., решение № 60326 от 14.12.2021 г. по гр. д. № 623/2021 г. на ВКС, IV г.о.; длъжен ли е съдът да обсъди всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи, както и за изискването съдът да формира вътрешното си убеждение, съобразявайки правилата на формалната логика, опита и научното знание - твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 246 от 28.12.2018 г. по гр.д. № 4719/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Въпросите се припокриват –питането е по естеството си едно, зададено по различен начин. Въпросът/въпросите са от значение за всяко исково производство, като относимостта към предмета на въззивното решение следва да се прецени с оглед предмета на конкретното въззивно производство, който се очертава по правилата на чл. 269 ГПК, както и конкретните касационни оплаквания за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, имащи отношение към зададените въпроси. В касационната жалба и изложението, които отново се припокриват в голямата си част, няма конкретни оплаквания – кое точно релевантно възражение въззивният съд не е обсъдил или е обсъдил възражение извън предмета на спора или невъведено по надлежен ред; кое доказателство, допустимо, относимо и необходимо, втората инстанция не е обсъдила. Касаторите квалифицират касационните оплаквания за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила - необсъждане на възражения и доказателства, но по същество излагат доводи, които не попадат в дадената от тях квалификация за допуснато нарушение. По същество всичките им оплаквания се изчерпват с това, че даден извод е „неверен, необоснован и изведен при неправилно обсъждане и кредитиране на доказателствата“, т.е за необоснованост, а не, че съдът не е обсъдил конкретно релевантно, надлежно въведено обстоятелство или възражение. На следващо място, при липса на конкретика в какво точно се изразява поддържаното нарушение, ВКС в процедурата по чл. 280 ГПК не е във възможност да извърши преценка дали въпросите са от съществено значение за крайния резултат, в обжалваната от касаторите част. Касационният съд не е съд по фактите, а проверява правилността на въззивното решение само по конкретно посочените в жалбата доводи по чл. 281 ГПК, с някои изключения за засилено служебно начало, които, безспорно, нямат отношение към настоящия казус. Касационната инстанция няма как да предполага, според страната, кои нейни доводи и възражения въззивната инстанция е трябвало, но не е обсъдила, кои доказателства са относими, допустими и необходими, но въпреки това, въззивният съд не е обсъдил и именно поради това е постановил неправилно решение. На следващо място, в съдържанието на част от формулираните от касаторите въпроси, сe установява смесване на понятия - разпределение на тежест на доказване, видове доказване, последици от разпределението на тежестта на доказване, осъществяване на главно доказване, както и между правомощията на първата и на въззивна инстанция, която, при действието на ГПК от 2007 г., е уредена като ограничен въззив. Относно доказването - съдът може да възприеме за установен релевантен факт не само в резултат на главно, но още и на обратно или насрещно доказване, в зависимост от това чия е тежестта на доказване. С оглед на това, може да бъде достатъчно и непълно доказване – онова, което разколебава убеждението на съда. За разпределението на доказателствената тежест е без всякакво значение каква процесуална роля заема страната, решаващо е каква правна последица страната претендира като настъпила, което следва непосредствено от материалноправните норми, а те сочат както правнорелевантните факти така и спрямо кои лица възникват техните правни последици. Доказването може да бъде осъществено не само с преки, но още и само с косвени доказателства, вкл., когато трябва да е главно и пълно. Въззивният съд е съд по съществото на спора, така че в решението си не коментира кое оплакване или възражение по отношение на първоинстанционното решение е правилно или не. Съдът обсъжда всички процесуални искания на страните, които се основават на установени факти, както и доводите на страните, които имат значение за решението по делото – крайният резултат по материалноправния спор. За да признае или отрече претендираните права от насрещните страни, съдът обсъжда в мотивите на решението доказателствата за всички правно релевантни факти, като посочва кои от тях намира за установени и кои намира за недоказани. В тази си дейност втората инстанция е ограничена до надлежно очертания предмет на спора – в срок, чрез въззивната жалба, съответно – чрез отговора или след това – в хипотезата на чл. 266, ал. 2, т. 2 ГПК. Въззивното производство е ограничено до проверка в рамките на чл. 269 ГПК. В случая въззивният съд не е нарушил цитираните разпоредби нито се е отклонил от съдебната практика на ВКС по тълкуването им. Единственото питане, съответно на касационните оплаквания във връзка с твърдяното нарушение на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, е дали съдът трябва да формира вътрешното си убеждение, съобразявайки правилата на формалната логика, опита и научното знание. Въпросът е от значение за всяко исково производство, но в случая не се установява поддържаното от касаторите противоречие. Тяхното несъгласие с фактическите и правни изводи на втората инстанция само по себе си не значи, че изводите са нелогични, напротив, съображенията на въззивния съд са основани на теоретичните познания и отразяват явленията и процесите чрез вътрешни връзки и универсални закономерности, при рационална обработка на емпиричните знания. Няма никакви твърдения, а и съдът не установява някакво противоречие между изводите на съда и опита или научното знание. Няма основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и поради оплакването за неговата нищожност. Твърдението, че мотивите са абсолютно неясни, е напълно невярно, а и то противоречи на цялостното съдържание на касационната жалба и на изложението към нея, които са е основават на несъгласие с посочени конкретни фактически и правни изводи на съда, като „неверени, необосновани и изведени при неправилно обсъждане и кредитиране на доказателствата“. Явно, касаторите са разбрали какво е приел съдът и какво е постановил като резултат по спора. Решенето е нищожно само тогава, когато необосноваността, вътрешното противоречие и непълнотата в мотивите, неяснотата относно постановеното от съда, са до степен, че водят до абсолютна неразбираемост на волята на правораздавателния орган и тя не може да бъде изведена по пътя на тълкуването, вкл. по чл. 251 ГПК, или чрез поправяне по чл. 247 ГПК, а в случая, освен даване на квалификация за нищожност, дори не се твърди подобна неразбираемост. Следващият въпрос е във връзка с тълкуването на чл. 201, ал. 2 КТ: при определяне на степента на съпричиняване, длъжен ли е съдът да вземе предвид и пропуските и нарушенията на правилата за безопасност, които е допуснал или извършил работодателят - твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 186 от 21.10.2019 г. по гр. д. № 246/2019 г. на ВКС, III г.о. Въпросът е принципно значим, включен е в предмета на произнасяне, като разглеждането му няма да има значение за крайния резултат по спора, като не се установява и поддържаното противоречие. Съдът не е установил нарушения от работодателя във връзка с правилата за безопасност. Въззивният съд е намерил за значимо да изследване поведението на работодателя във връзка със спазване от негова страна на изискванията за безопасност, установил го е и заключил, че липсва какъвто и да е пропуск от страна на работодателя. Инцидентът се дължи изцяло на поведението на работника, който е действал въпреки разпорежданията на работодателя и в нарушение на нарочните инструктажи. Така, въззивният съд установил, че още при постъпването на работа, на работника е връчена длъжностна характеристика, получена срещу негов подпис, като е известен за задължението си, преди началото на работния ден/работната смяна, да извършва технически преглед на автомобила и да прави преценка на изправността му; да спазва утвърдените в предприятието правила за здравословни и безопасни условия на труд; да ползва работно облекло и лични предпазни средства. Работникът е бил запознат и с Правилника за вътрешния трудов ред на работодателя, а съгласно чл. 9 от същия работниците са били длъжни да използват правилно машините, съоръженията, инструментите, материалите, транспортните средства и останалото оборудване, като спазват инструкциите, а така също да използват правилно предоставените им лични предпазни средства и работно облекло. На Ф. е било предоставено работно облекло, в това число и работни обувки; проведен му е начален, периодичен и ежедневен инструктаж по безопасност и здраве при работа. Ежедневен инструктаж е бил проведен и в деня на трудовата злополука. Следващият въпрос е: длъжен ли е работодателят, при условията на пълно главно доказване, да установи механизма на трудовата злополука и, съответно, конкретното действие на пострадалия работник, което според него е извършено с груба небрежност и е допринесло за съпричиняване на вредоносния резултат - твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 62 от 24.02.2015 г. по гр. д. № 2798/2014 г. на ВКС, IV г.о. и решение по гр.д. № 2898/2008 г. на ВКС, I г.о. и решение по гр.д. № 157/2004 г. на ВКС, III г.о. Първо, следва да е ясно, че механизмът на трудовата злополука е в тежест на доказване на ищеца по иск с правно осн. чл. 200 КТ – той черпи права от наличието на такава. Твърденията, че пострадалият е извършил деяния – действия/бездействия, с които е допринесъл за увреждането е в тежест на работодателя. Дали формата на вината е груба небрежност, е правен извод, той се следва от закона; на доказване подлежат фактите, не и правните изводи. Нещо различно не е прието в цитираните решения на ВКС, нито пък от второстепенния съд по делото. След това общо пояснение, следва да се посочи, че отново въпросът в изложението сочи на смешение между видове доказване, тежест на доказване, последици от разпределение на тежест на доказване. Разпределението на тежестта на доказване е за вида на доказването, което страните следва да осъществят спрямо спорните факти и обстоятелства – главно, насрещно; пълно, непълно; обратно. По силата чл. 127, ал. 1 ГПК всяка от страните следва да проведе пълно доказване относно обстоятелствата, от които черпи права. Последиците от разпределението на доказателствената тежест е за приемането от съда за осъществен или не на съответния факт или обстоятелство, предвид извършеното доказване. Всяка от страните има право да сочи, представя и да иска събиране на доказателства за всички спорни факти и обстоятелства по делото. Не се твърди, че съдът е приел за установен конкретен релевантен факт въз основа на предположения и нееднозначни доказателства. Ако, според касатора, даден релевантен факт е установен в противоречие с формалната логика или научното знание, или при конкретно нарушение на чл. 235, ал. 2 ГПК при обсъждане на доказателствата, то се касае за различен касационен довод по см. чл. 281 ГПК и изисква поставяне на друг правен въпрос, както и съответно обосноваване за конкретно допуснатото нарушение. Вътрешното убеждение на съда не подлежи на контрол от горната инстанция, на проверка подлежи начина, по който е формирано то, логични ли са изводите, противоречат ли на научните познания и опита. Както стана ясно по-горе, съдът е градил изводи по вътрешно убеждение, като съображенията му са обосновани. На следващо място, отново касационната инстанция посочва, че разбирането на касатора относно фактическата обстановка, различаващо се от възприетото в обжалваното решение, само по себе си не значи, че въззивната инстанция е приложила неточно последиците от разпределението на доказателствената тежест. Поставен е въпрос по приложението на чл. 201, ал. 2 КТ: кои са критериите за намаляване обезщетението, ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност - твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 125 от 04.05.2016 г. по гр. д. № 4417/2015 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 140 от 24.07.2013 г. по гр. д. № 1328/2012 г. на ВКС, III г.о. Въпросът е включен в предмета на спора и от значение за резултата по делото, като не се установява поддържаното противоречие. Процентът на съпричиняване се определя от механизма на причиняване на трудовата злополука, като мислено се преценява тежестта на допринасяне за всеки от факторите, причинили травматичното увреждане, както и съотношението между причините, когато са повече от една. От значение е, в крайна сметка, конкретният принос на увредения, а в случая той е изключителен. В общата хипотеза по чл. 45 ЗЗД, съответно чл. 49 ЗЗД, това би означавало, че не се дължи никакво обезщетение. В специалната хипотеза на чл. 200 КТ, с оглед изричната разпоредба на чл. 201, ал. 2 КТ, отговорността на работодателя не може изцяло да бъде изключена, като в подобна хипотеза, участието на последния трябва да е минимално. В случая така е постановил и въззивният съд, като конкретно е преценил всички обстоятелства, които са имали значение за злополуката. Последните въпроси касаят приложението на чл. 52 ЗЗД: следва ли в критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост по реда на чл. 52 ЗЗД да се отчита и общия брой лица, претендиращи обезщетение на същото основание, съответно общия размер на присъдените обезщетения, доколкото отговорността на работодателя е уредена като обективна и безвиновна, и следва ли гореизложените обстоятелства да се разглеждат като част от обективните критерии при преценка на понятието справедливост по чл. 52 ЗЗД, включително и изплатено от застраховател обезщетение по сключена групова трудова застраховка - твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 186 от 21.10.2019 г. по гр. д. № 246/2019 г. на ВКС, III г.о.; ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 32 от 19.02.2015 г. по гр.д. № 2269/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 142 от 05.06.2013 г. по гр.д. № 419/2012 г. на ВКС, IV г.о.; за критериите при определяне по справедливост на обезщетение за неимуществени вреди/болки и страдания, респективно какви са критериите и обстоятелствата, които съдът следва да прецени при определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, причинени от непозволено увреждане; при определяне на размера на неимуществените вреди, причинени от непозволено увреждане, следва ли съдът да вземе под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, и следва ли в мотивите на решението да посочи значението им за конкретния определен от съда размер на обезщетението за неимуществени вреди, причинени от непозволено увреждане; достатъчно ли е съдът да посочи единствено, че обезщетението за неимуществени вреди е съобразено с икономическите условия в страната, или следва в мотивите съдът да изследва икономическите условия в страната, както и да посочи значението им за конкретно определения размер на обезщетението за неимуществени вреди, причинени от непозволено увреждане- твърди се противоречие на въззивното решение по поставените въпроси с ППВС № 4/1968 г.; Съставът на ВКС намира, че няма основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по поставените въпроси. Отново намира за необходимо да посочи, че в предварителната селекция по чл. 288 ГПК съставът на Върховния касационен съд търси да установи наличие на зависимост между поставените въпроси и крайния резултат по спора – дали разглеждането му в конкретния случай би довело до промяна на въззивното решение и то, в полза на жалбоподателя (ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). При въпрос за тълкуване на чл. 52 ЗЗД това означава касационният състав да извърши преценка в рамките на касационните оплаквания на касатора кои факти, установени по делото, не е взел предвид въззивния съд или пък, отчел е такива, които нямат отношение към справедливото овъзмездяване на пострадалия. На следващо място, ако действително въззивният съд е пропуснал да обсъди довод, възражение и обстоятелство, касационният състав трябва да прецени дали те са релевантни, включени в предмета на ограничения въззив по правилата на чл. 269 ГПК, а на следващо място – и от значение за резултата по делото, като биха обусловили по – висок размер на обезщетението от присъдения (според интереса на касаторите в случая). Подобна яснота в случая няма, поради което питанията, свързани с критериите по чл. 52 ЗЗД за справедливо обезщетение, се явяват неотносими към постановения резултат. Гражданският процес е диспозитивен, а касационното производство – контролноотменително, което значи, че съставът на ВКС е ограничен в своята проверка до конкретните касационни доводи. Относно въпроса - трябва ли изрично в мотивите си съдът да изследва какви са икономическите условия в страната, трябва да се посочи, че последните са обществено известни. Важното е, че въззивната инстанция е отчела стандарта на живот в страната към датата на увреждането, което е същественото, като това има отношение към базата за определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди. Целта е постигане на сходни резултати при сходни хипотези, а още и да не се допуска размерът на обезщетението да бъде източник на обогатяване за пострадалия, като следва да се отчита това, че осъждането за заплащане на обезщетение съдържа в себе си признание за незаконността на деянието, от което са причинени вредите, което само по себе си е вид морално обезщетяване, наред с паричното. Сами касаторите не твърдят, че в случаи, идентични с техния, съдилищата в страната са определяли по-висок размер на обезщетение само на основание жизнен стандарт в страната към датата на увреждането. Съдът, също така, е посочил кои относими факти са повлияли за по-висок или по-нисък размер на обезщетението, така, че не се установява поддържаното противоречие с цитираната съдебна практика. Например, втората инстанция се е обосновала с близостта между починалия и децата му, сложилите се в годините взаимоотношения, съвместното живеене, които са различни за С. К. Ф., М. К. Ф., М. К. Ф., поради което е определил и различни като размер обезщетения за С. Ф. от една страна и за М. и М. Ф. от друга. В обжалваното решение, при определяне размера на паричното обезщетение, съдът не е изхождал и от общия брой лица, претендиращи обезщетение на същото основание, съответно от общия размер на присъдените обезщетения, а това е и в пълно съответствие с цитираната от касаторите съдебна практика и при точно приложение на материалния закон. Ето защо, не е ясно по каква причина е поставен този въпрос. Ако касаторите считат обратното – то това не съответства нито на закона, нито на практиката на ВКС, нито на въпроса по чл. 280, ал. 1 ГПК, така както е поставен от тях и на обосновка с хипотезата на т. 1. Неясно е, също така, защо е поставен и въпросът дали съдът трябва да отчете извършеното плащане от застраховател на обезщетение по сключена групова трудова застраховка, като се сочи практика на ВКС, която дава положителен отговор, така както е тълкувал закона и въззивният съд. Той е съобразил направените плащания в полза на наследниците на пострадалия – трите му деца, не като критерий по чл. 52 ЗЗД, а с оглед дали е останала непогасена част от определения от съда размер на обезщетението. Няма съображения от касаторите, а и съдът не намира основание за промяна на така сложилата се съдебна практика, което би било и в пълно противоречие с материалния закон. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Ответникът по касационната жалба е поискал присъждане на съдебноделоводни разноски за инстанцията, но не е представил доказателства, че е сторил такива, поради което искането му е неоснователно. Мотивиран от горното, съдът