Определение № 679 от 10.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3867/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 102 от 04.04.2022 г. по в. гр. д. № 50/2022 г. на Пазарджишкия окръжен съд е потвърдено решение № 260149 от 14.07.2021 г. по гр. д. № 878/2020 г. на Велинградския районен съд, поправено с решение № 260218 от 20.12.2021 г., с което е уважен предявеният от С. Х. Г. срещу А. Х. Г., З. М. Г., Е. А. Г. и К. А. Ч. иск по чл.108 ЗС за установяване на собствеността и предаване владението на жилищна сграда с идентификатор *по КККР на [населено място] със застроена площ от 68 кв. м., построена в дворно място с идентификатор *, цялото с площ от 480 кв. м., съставляващо УПИ * от кв. *по отменения план на [населено място].

Ищецът С. Х. Г. е заявил право на собственост върху процесната сграда, произтичащо от реализирано право на строеж върху общински парцел, учредено със заповед и договор от 06.06.1991 г. на ОНС-Велинград. Ответниците А. Х. Г. и Е. А. Г. са съответно брат и племенник на ищеца, а ответниците З. М. Г. и К. А. Ч. са техни съпруги. Ответниците не са подали отговор на исковата молба в законния срок и пред първата инстанция не са ангажирали доказателства. Поради нередовното призоваване на ответника Е. Г. в първоинстанционното производство, въззивният съд е допуснал представените от него с въззивната жалба писмени доказателства, но е отказал да допусне исканите свидетели за установяване на твърдението му, че процесната сграда е строена още през 1973 г. от общия наследодател Х. Г..

Съдът е приел, че предявеният иск по чл.108 ЗС е основателен, тъй като процесната сграда е построена от ищеца въз основа на реализирано от него право на строеж, учредено през 1991 г. Приел е, че това се установява от представените по делото доказателства – заповед и договор от 06.06.1991 г., виза-скица за проектиране, строително разрешение; от данните по кадастралните регистри, декларирането на сградата в община Велинград, както и от издадения в полза на ищеца С. Г. и съпругата му Е. Г. констативен нотариален акт за собственост № 52/09.06.2020 г. Сравнявайки данните по скица № 15512269 от 10.09.2019 г. и скица № 267 от 10.06.2019 г. по обезсиления план, описана и в нотариалния акт от една страна, както и данните по скица с виза за проектиране № 525 от 10.07.1991 г. от друга, съдът е приел, че към 1991 г. в имота е съществувала жилищна сграда с площ от 47 кв. м., която понастоящем представлява гараж, който не е предмет на делото. Построената от ищеца жилищна сграда се различава по площ и местонахождение спрямо определеното петно по визата за проектиране – вместо разрешената сграда с площ от 90 кв. м. е изградена процесната сграда от 68 кв. м.; вместо новата сграда да е долепена откъм северозапад спрямо съществуващата, тя е долепена от североизток. Независимо от това в резултат на извършеното строителство и въз основа на учреденото в полза на ищеца право на строеж той е станал собственик на процесната сграда. Прието е, че ответниците владеят тази сграда без основание, поради което предявеният срещу тях иск по чл.108 ЗС е основателен. Съдът се е позовал и на показанията на свидетелката А. С. Ч., дъщеря на ищеца, според която съществуващата в имота жилищна сграда, в която живяла баба й, била съборена след като баща й построил новата къща, която е предмет на делото.

Прието е за неоснователно възражението на ответниците, че процесната сграда е строена от общия наследодател Х. Г. още през 1973 г., че в нея са отгледани както ищецът С., така и брат му, ответникът А.. Изложено е съображение, че не е доказано към 1973 г. в процесния общински парцел да е имало отредено строително петно, съвпадащо с местоположението на процесната сграда. Към 1991 г. е имало една масивна жилищна сграда с плевня, която продължава да съществува, но сега представлява гараж на 47 кв. м., който не е предмет на делото. Единственото построено жилище след отстъпеното право на строеж от 1991 г. е това, представляващо еднофамилната жилищна сграда с идентификатор ***на площ от 68 кв. м., която е предмет на делото и е собственост на ищеца въз основа на реализираното право на строеж.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответниците Е. А. Г. и А. Х. Г..

Жалбоподателите поддържат, че въззивното решение е постановено при неизяснена фактическа обстановка. Считат, че с представените във въззивната инстанция документи се установяват твърденията им, че процесната жилищна сграда е строена преди 1991 г. и следователно не съвпада със сградата, за която е отстъпено право на строеж на ищеца. Поискали са и гласни доказателства за установяване на тези свои твърдения, но те неправилно са им отказани от въззивния съд.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси:

1. Когато ответникът по обективни причини за пръв път направи своите възражения и доказателствени искания с въззивната жалба, т.е. след доклада по чл.146 ГПК, дължи ли въззивната инстанция преди постановяване на съдебното решение да даде правна квалификация на фактите,да изясни кои от тях са релевантни за спора, да даде указания за допълване и конкретизиране на фактическите твърдения на страните, да посочи в доклада кои факти и обстоятелства се нуждаят от доказване, чия е доказателствената тежест, за кои от твърдените факти страните не сочат доказателствени средства;

2. Дължи ли въззивната инстанция в срока по чл.267 ГПК да се произнесе с нарочно определение по искането по чл.64, ал.3 ГПК и по доказателствените искания, направени с въззивната жалба;

3. Дължи ли съдът съдействие на страните за изясняване на делото и за установяване на фактите, които са от значение за решаването му.

Отделно от това жалбоподателите считат, че въззивното решение е очевидно неправилно.

Ответникът в производството С. Г. оспорва жалбата. Счита, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество. Развива и доводи за нейната неоснователност.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска.

Налице е поддържаното от жалбоподателите основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по третия въпрос. Въпросът е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г.на ОСГТК на ВКС с оглед оплакването, че съдът не е предприел всички дължими процесуални действия за изясняване на възникналия по делото спор дали процесната жилищна сграда е реализирана в резултат на осъществено право на строеж от страна на ищеца, или тя е съществувала към момента на учредяване на това право. Въпросът е свързан от жалбоподателите и с практика на ВКС – посочено е решение № 16 от 07.02.2014 г. по т. д. № 1187/2013 г. На състава на ВКС е известна и друга практика в същия смисъл - решение № 265 от 24.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1623/2010 г., III г. о., решение № 858 от 7.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1710/2009 г., I г. о., решение № 722 от 20.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1485/2009 г., I г. о., решение № 700 от 6.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 304/2010 г., III г. о. и др.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,