Определение № 290 от 25.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 757/2012 г.

Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК. Образувано е по касационна жалба, вх.№7385/28.12.2010 г., подадена от адв. Д. Г. – процесуален представител на ищеца И. Б. В. от [населено място], и касационна жалба, вх.№7225/17.12.2010 г.,, подадена от адвокати Н. Н. и Д. П. – процесуални представители на ответника по исковата молба – [фирма] - против въззивно решение №262/19.11.2010 г. по гр.д.№427/2010 г. по описа на Пернишкия окръжен съд, г.к. С обжалваното решение, както и с решение №60/16.02.2012 г.постановено по чл.247, ал.1 ГПК, и решение №112/21.3.2012 г., постановено също по чл.2478, ал.1 ГПК, е отменено частично решение №775/16.12.2009 г. по гр.д.№2143/2009 г. по описа на Пернишкия районен съд, в частта му, с която е уважен предявения от И. Б. В. от [населено място] против [фирма] - иск с правно основание чл.200, ал.1 КТ, за неимуществени вреди от трудова злополука за разликата над присъдените 4000 лева до 8000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 18.9.2007 г. до окончателното изплащане на сумата и искът за посочената разлика от 4000 лева е отхвърлен като неоснователен. Въззивната инстанция е приела, че с оглед установената фактическа обстановка по спора са налице условията за ангажиране отговорността на работодателя към момента на трудовата злополука по чл.200 КТ. Прието е също така, че не са налице доказателства за отпадане отговорността на работодателя. С оглед разпоредбата на чл.52 ЗЗД съдът е приел, че законосъобразно е присъдена сумата 8000 лева, както и че са налице предпоставките на чл.201, ал.2 КТ за намаляване отговорността на работодателя, поради това, че пострадалият е допринесъл за настъпване на злополуката посредством проявена от него груба небрежност, която е преценена от съда в размер на 50%. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на ищеца се твърди, че материалноправният въпрос от значение за спора е този за прилагане на нормата на чл.201, ал.2 КТ от въззивния съд, от една страна, който по особен начин и смесен с процесуалноправния въпрос, касаещ нарушаване на съдопроизводствените правила, от друга страна, който е именно неизлагането на мотиви – собствени, решаващи мотиви, от които да произтече приложението на материалната норма. Моли се за допускане на въззивното решение в обжалваната част до касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на ответника по исковата молба се твърди, че обжалваното решение е нищожно, тъй като не ставало ясно, който е осъден да заплати на работника обезщетението по чл.200 КТ, като фактически се оспорва материалноправната легитимация на ответника по иска. Поставя се и въпросът дали работодателят дължи обезщетение за разликата между причинената вреда – имуществена и неимуществена, включително пропусната полза, и обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване, по смисъла на чл.200, ал.3 КТ. Сочи се противоречива практика на съдилищата. Сочи се и въпросът дали работодателят дължи законната лихва за забава върху главницата, представляваща обезщетение по чл.200 КТ, от датата на която е претърпяна трудовата злополука, или от датата, на която е издадено разпореждането на длъжностното лице по чл.60 КСО. Като основание за допускане се сочи чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Моли се за допускане на въззивното решение в обжалваната част до касационно обжалване. Ответникът по исковата молба е депозирал отговор по касационната жалба на ищеца по смисъла на чл.287 ГПК. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложенията на страните за допускане на въззивното решение до касационното обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, и взе предвид отговора на ответника по исковата молба по смисъла на чл.287 ГПК намира следното: По изложението на ищеца И. Б. В.. По естеството си поставеният въпрос е процесуалноправен и се отнася до това дали при прилагане на материалноправната норма на чл.201, ал.2 КТ съдът следва да изложи мотиви, от които да се достигне до извод за приложението на материалноправната норма. Настоящият състав на ВКС, ІV г.о., намира, че поставеният процесуалноправен въпрос е относим към изводите на въззивната инстанция, поради което въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване по касационната жалба на ищеца И. В.. По изложението на ответника по исковата молба [фирма]. Първият от поставените въпроси, а именно за нищожността на обжалваното решение е неотносим към спора, тъй като се свежда до материалноправната легитимация на ответника по предявения иск, който е въпрос по същество. Поради това решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по него. По останалите два въпроса обжалваното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. По въпроса дали работодателят дължи обезщетение за разликата между причинената вреда – имуществена и неимуществена, включително пропусната полза, и обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване, по смисъла на чл.200, ал.3 КТ, за което се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, последното не е налице, тъй като от представените две решения не се установява те да са влезли в законна сила. По въпроса дали работодателят дължи законната лихва за забава върху главницата, представляваща обезщетение по чл.200 КТ, от датата на която е претърпяна трудовата злополука, или от датата, на която е издадено разпореждането на длъжностното лице по чл.60 КСО, въззивното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. На първо място, този въпрос не е поставен в отговора на ответника по исковата молба. По него липсват и мотиви в първоинстанционното решение. За пръв път довод за това се поставя във въззивната жалба, на който обаче въззивната инстанция не е отговорила. Поради това въпросът се явява неотносим към спора. Ето защо въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по касационната жалба на ответника по исковата молба [фирма] – София. Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,