Определение № 1597 от 30.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4529/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. И. К., представляван от адв. Д. С., срещу Решение № 4458/09.07.2025 г. по в. гр. д. № 2583/2024 г. по описа на Софийски градски съд, с което е обезсилено Решение № 21301/22.12.2023 г., постановено по гр. д. № 35 308/2022 г. по описа на СРС, 30 състав, в частта, в която е прието, че се касае за частичен иск при пълен заявен размер от 174 000 лв., дължими за времето от 01.06.2017 г. – 31.03.2023 г., и в частта, в която е признато, че оспорването на истинността на договор за абонаментно правно обслужване от 01.06.2017 г. относно датата 01.06.2017 г. не е доказано, а в останалата част първоинстанционното решение е отменено и предявеният от касатора срещу „Синдикална взаимозастрахователна кооперация“, ЕИК:[ЕИК], иск с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 286 ЗЗД, вр. чл. 36, ал. 1 ЗА за заплащане на сумата от 24 000 лв. – неплатено възнаграждение по сключен на 01.06.2017 г. договор за абонаментно правно обслужване за периода 01.02.2018 г. - 30.09.2018 г., е отхвърлен.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е нищожно, евентуално недопустимо, евентуално неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Оплакванията са, че е нарушен принципът на неизменност на съдебния състав, при който новоопределеният съдия-докладчик не е повторил процесуалните действия, извършени от първоначалния съдебен състав по реда на чл. 267 ГПК. Липсата на мотиви според касатора водела до нищожност на въззивното решение. При условията на евентуалност се поддържа то да е недопустимо като постановено по нередовна искова молба.

Допускането на касационно обжалване касаторът, ищец в първоинстанционното произвоство, основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, позовавайки се и на очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът по касация „Синдикална взаимозастрахователна кооперация“ е депозирал отговор на касационната жалба, изразявайки становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК, приема следното – касационната жалба е подадена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, позовавайки се на задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, е приел въз основа на изложените в исковата молба фактически твърдения и формулираното в нея искане, че е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 286 ЗЗД, вр. чл. 36, ал.1 ЗА, който не бил предявен като частичен, защото предметът му бил задължение за плащане за част от срока на действие на договор за абонаментно правно обслужване, сключен между страните на 01.06.2017 г., а именно за времето от 01.02.2018 г. до 30.09.2018 година.

По защитните възражения на ответника, релевирани в срока по чл. 131 ГПК и поддържани във въззивната жалба, СГС е посочил, че с влязло в сила съдебно решение от 14.01.2022 г. по в. гр. д. № 1827/2021 г. на СГС, II-В състав, било прието съществуването на вземане на касатора за неплатено възнаграждение по процесния договор, но за друг период – за времето от 01.06.2017 г. до 31.01.2018 година. В производството по в. гр. д. № 1827/2021 г. на СГС, II-В, ответникът изчерпил възраженията относно датата на сключване на договора, че договорът бил прекратен с конклудентни действия, а и поради наличие на множество други договори, които дублирали предмета му, че след назначаване на квестори на ответника договорът останал без предмет. Въззивният съд допълнил, че с влизане в сила на това решение фактите, представляващи основания за нищожност на правните сделки, за погасяване на вземанията или пораждащи права за унищожаване или разваляне на сделки, на които се основавало съдебно признатото право, били преклудирани, позовавайки се на постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС - Решение № 115/10.01.2012 г. по т. д. № 883/10 г. на Първо ТО на ВКС, и Решение 464/15.01.2014 г. по гр. д. 2488/2013 г. на Четвърто ГО на ВКС. По тези съображения е приел, че допустимите защитни възражения на ответника в настоящия процес били, че не е налице изпълнение от страна на касатора на задължения по договора за исковия период, евентуално, че претендираното възнаграждение било заплатено, евентуално, че искът бил неоснователен поради изтекла погасителна давност.

Въззивният съд е пояснил, че в доказателствената тежест на ищеца било да установи при условията на пълно и главно доказване наличие на сключен договор за правни услуги, изпълнение по него, изразяващо се в осъществяване на такива, размер на възнаграждението и изискуемост на това задължение. Приел е, че страните са били обвързани от сключен на 01.06.2017 г. договор за абонаментно правно обслужване, по силата на който ответникът възложил на ищеца да осъществява за неговите нужди юридически консултации и услуги, свързани с цялостната му търговска дейност и по повод защитата срещу всички решения на КФН във връзка с прегледа на баланса на ответника за 2017 г. и докладите на одобрените независими външни оценители (чл. 1, ал. 1 от договора). Ответникът поел задължение да заплаща възнаграждение за извършваната от довереника работа по чл. 1 от договора в размер на 3 000 лв. месечно. Данни обаче през процесния период ответникът да е искал юридически услуги, консултации, становища или предприемане на други действия, попадащи в предмета му, липсвали. Въззивният съд е допълнил, че, ако възложителят по договора не е имал нужда от предоставяне на правни услуги в исковия период и не е искал такива от изпълнителя, това не съставлявало забава на кредитора. Без значение било обстоятелството, че за исковия период договорът не бил развален или прекратен. Щом в него било уговорено, че възнаграждението е дължимо срещу предоставяне на услуги, при липса на предоставени услуги такова не се дължало, както било прието в Решение № 94/20.04.2021 г. по гр. д. 2752/2020 г. на ВКС, IV ГО.

Една част от описаните в молбата на ищеца от 31.05.2023 г. действия, които той посочил като извършени в изпълнение на договора, били извън неговото приложно поле, тъй като предхождали датата на сключване на договора, а друга попадала в срока на неговото действие, но основанието за плащане било уговорено в чл. 10, с който ответникът се задължил да заплаща възнаграждение за извършваната от ищеца работа по процесуално представителство за всеки отделен случай и за всяка отделна инстанция по минималните цени за съответната работа по Наредба 1/2004 година. Софийски градски съд пояснил, че всички процесуални действия в молбата на ищеца от 31.05.2023 г. били предприети по повод образувани административни дела, по които ищецът получил от ответника плащане на възнаграждение в общ размер от 29 500 лева, видно от платежно нареждане от 27.09.2017 година.

Вън от решаващите мотиви, въззивният съд е приел, че дори вземането на ищеца да е възникнало, искът би бил неоснователен като погасен по давност, тъй като се касаело за "периодично плащане" в смисъла по чл. 111 б. „в“ от ЗЗД, поради което приложима била кратката погасителна давност. Процесният период обхващал времето от 01.02.2018 г. до 30.09.2018 г., а исковата молба била депозирана на 30.06.2022 г., към която дата давността по отношение и на последния месец от процесния по делото период била изтекла.

Касаторът поддържа в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че касационно обжалване на решението следва да се допусне поради вероятността то да е нищожно, евентуално недопустимо.

Счита още, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:

1. „Длъжен ли е заменен съдия-докладчик в започнал второинстанционен процес да извърши наново съдопроизводствените дейности до момента, за да е надлежно функциониращ орган/състав и да постанови валиден съдебен акт - арг. от чл. 270, ал. 1 ГПК?“;

2. „При промяна в съдебния състав на въззивната инстанция следва ли новият съдия - докладчик да се произнесе отново по въпросите, визирани в нормата на чл. 267 ГПК, особено при постановяване на въззивен акт с решаващи и обуславящи изхода на делото правни изводи, напълно противоречиви на първоинстанционното решение? Ако да, следва ли новият съдия - докладчик да извърши наново всички съдопроизводствени действия до момента досежно правомощията на въззивната инстанция, функционираща по същество?“;

3. „Когато има разминаване в решаващата воля на съда, изразена в мотивите и диспозитива, опорочена ли е валидността на съдебния акт?“;

4. „Произнасянето по нередовна искова молба поставя ли под съмнение допустимостта на въззивния акт?“;

5. „Дължи ли въззивният съд даване на указания за поправяне на нередовностите на исковата молба след като ги е констатирал и се е позовал на тях при формирането на правните изводи, обусловили изхода на материалноправния спор, за да обезпечи постановяване на допустим съдебен акт по съществото на спора?“;

6. „Ако искът е предявен „за част от вземането“, произтичащо от един правопораждащ факт - договор за абонаментно правно обслужване, представлява ли той „частичен иск“ досежно разрешенията, дадени в ТР № 3/2016 г. по тълк. д. № 3/2016г на ОСГТК на ВКС и ТР № 1/17.07.2001 г. по тълк. д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС?“

7. „До кой процесуален момент от развитието на делото може да се уточни от ищеца /негов законен представител/, че искът е „частичен“?;

8. „При разпределена доказателствена тежест според доклада по чл. 146 ГПК относно доказване на релевантните факти следва ли съдът да формира изводите си по свое усмотрение относно частичността на иска?“;

9. „Следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди всички доказателства по делото, относими към релевантните за спора факти, в т.ч. гласните доказателства, както и направеното от ответника признание на относимо към спора обстоятелство? След като признава силата на пресъдено нещо по предходно съдебно производство между същите страни, на същото основание, със същите доказателства и идентични възражения в рамките на настоящото производство, но за различен период от време, следва ли решаващият съд да признае правопораждащите факти и обстоятелства, респ. валидността на процесния договор? В този случай кои факти се нуждаят от ново доказаване?“;

10. „Направеното от ответника признание на определени факти и обстоятелства от предмета на спора и обявени за установени и ненуждаещи се от доказване обвързва ли съда при формиране на извода за основателност на иска?“;

11. „При установяване с писмени и гласни доказателства наличие на конклудентни действия от страна на ответника, водещи до извода за съществуване на формален договор между страните за мандат, следва ли съдът да приеме, че такъв съществува?“;

12. „Обусловено ли е възникването правото на адвоката да получи възнаграждение от полагане на труд в изпълнение на възложеното му от доверителя и дължи ли се адвокатско възнаграждение при сключен договор за предоставяне на адвокатски услуги при поискване, когато такива услуги не са предоставени?“;

13. „Приложима ли е кратката специална тригодишна давност за възнагражлението на адвоката по договор за абонаментно правно обслужване и при какви условия?“;

14. „В кой момент могат да се релевират възраженията за недопустимост на иска? Преклудират ли се с отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК? Могат ли да се заявят за първи път с въззивната жалба?“.

Касаторът се позовава на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че въпросите са решени в противоречие с Решение № 6/10.01.2025 г. по т. д. № 300/2024 г. на ВКС, I ТО, Решение № 123/04.04.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г. на ВКС, І ГО, Решение № 318/29.11.2013 г. по гр. д. № 2009/2013 г. на ВКС, III ГО (по първи, втори и трети въпрос), Определение № 50141/04.04.2023 г. по гр. д. № 1460/2022 г. на ВКС, ІІ ГО (четвърти въпрос), Решение № 291/16.10.2018 г. по т. д. № 3095/2017 г. на ВКС, ІІ ТО (пети въпрос), ТР № 3/2016г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 1/17.07.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС (по шести и седми въпрос), Решение № 161/06.06.2014 г. по гр. д. № 152/2014 г. на ВКС, III ГО, Решение № 223/19.06.2013 г. по гр. д. № 1006/2012 г. на ВКС, IV ГО (осми въпрос), ППВС № 1/1953 г., Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГТК на ВКС - т. 19, Решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, І ГО, Решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на ВКС, І ГО, Решение № 796/02.02.2010 г. по гр. д. № 1660/2009 г. на ВКС, І ГО, Решение № 65/30.07.2014 г. по т. д. № 1656/2013 г. на ВКС, II ТО, Решение № 99/23.06.2014 г. по гр. д. № 2343/2013 г. на ВКС, III ГО (девети въпрос), Решение № 475/08.06.2010 г. по гр. д. № 1311/2009 г. на ВКС, ІІІ ГО, Решение № 98/21.03.2011 г. по гр. д. № 952/2010 г. на ВКС, ІV ГО., Решение № 117/08.07.2011 г. по т. д. № 1076/2010 г. на ВКС, ІІ ТО, Решение № 24/07.03.2014 г. по т. д. № 1040/2012 г. на ВКС, I ТО, Решение № 65/30.07.2014 г. по т. д. № 1656/2013 г. на ВКС, II ТО, Решение № 98/21.03.2011 г. по гр. д. № 952/2010 г. на ВКС, ІV ГО (десети въпрос), Решение № 48/31.03.2011 г. по т. д. № 822/2010 г. на ВКС, II ТО, Решение № 147/08.12.2009 г. по т. д. № 283/2009 г. на ВКС, I ТО, Решение № 94/20.04.2021 г. по гр. д. № 2752/2020 г. на ВКС, IV ГО (единадесети въпрос), Решение № 374/22.11.2010 г. по гр. д. № 219/2010 г. на ВКС, II ГО, Решение № 323/18.05.2010 г. по гр. д. № 1338/2009 г. на ВКС, IV ГО, Определение № 489/14.05.2010 г. по гр. д. № 219/2010 г. на ВКС, II ГО, Постановление № 1 от 10.11.1985 г., Пленум на ВС, ТР 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК, ТР 1/2001 г. на ОСГК, ВКС (дванадесети въпрос), ТР № 3/18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 на ОСГТК на ВКС (тринадесети и четиринадесети въпрос).

По въпросите жалбоподателят иска достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдение, че произнасянето на ВКС по тях би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Касаторът моли обжалваното решение да бъде допуснато до касационно обжалване и като очевидно неправилно на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.

Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. То е постановено от надлежен съдебен орган и не е вероятно нищожно. В гражданското съдопроизводство принципът за неизменност на състава, разглеждащ спора, в какъвто контекст са отправени първите три въпроса, не важи до провеждене на откритото съдебно заседание, в което е завършено разглеждането на делото. Персоналният състав на съда може да бъде променян в течение на гражданския процес без задължение за повтаряне на извършените до момента процесуални действия. В случая принципът на неизменност на състава от съдии, разгледал делото в откритото съдебно заседание, в което е приключено съдебното дирене във въззивната инстанция при условията на чл. 235, ал. 1 ГПК, е спазен. Решението е постановено в рамките на правораздавателната власт на съда, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо.

Обжалваното въззивно решение не е и вероятно недопустимо. То не е постановено по нередовна искова молба, в какъвто смисъл са отправени четвърти, пети, шести и седми въпрос. Исковата молба съдържа достатъчно прецизно описание на правопораждащите спора факти, въз основа на които е формулиран и петитумът. Ясно е твърдението на ищеца, че с ответника са били обвързани от действието на договор за абонаментно правно обслужване, сключен между тях на 01.06.2017 г., по силата на който по възлагане от ответника ищецът се съгласил да осъществява за неговите нужди юридически консултации и услуги, свързани с цялостната му търговска дейност и във връзка със защита срещу всички решения на КФН относно баланса за 2017 г. и докладите на одобрените независими външни оценители, срещу възнаграждение за извършваната работа размер на 3 000 лв. месечно. Твърдението и формираното въз основа на него искане е за неизпълнение на задължението на ответника за плащане на възнаграждение за времето от 01.02.2018 г. до 30.09.2018 г., за който период ищецът е претендирал да има вземане в размер на 24 000 лева. Предвид тези разяснения шести и седми въпрос се явяват осоновани на хипотези, каквито въззивният съд не е счел за установени, и се е происъл по редовна искова молба. Касационно обжалване не може да се допусне и по последния от въпросите, отправен в контекста на оплакванията срещу допустимостта на въззивното решение, тъй като за допустимостта на процеса съдът следи служебно и по всяко време докато той е висящ (чл. 269 ГПК, чл. 293, ал. 4, вр. чл. 270, ал. 3 ГПК). Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 1/2017 г., ОСГТК, спазването на процесуалните норми, уреждащи абсолютните процесуални предпоставки на правото на иск при разглеждането на делото във всяка инстанция, обезпечава законосъобразното развитие на процеса и допустимостта на съдебното решение.

Обобщени съгласно правомощията на настоящата инстанция по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, осми, девети и десети въпрос, касаят задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните. Съобразно разрешенията в задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО и др., непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си.

Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по-горе правни разрешения. Въззивният съд е обсъдил всички, относими към предмета на делото, доказателства, от които са обосновани изводи за правнорелевантните факти, и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора преди да посочи правни си изводи. За да направи собствен извод относно неоснователността на иска, въззивният съд е извършил самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства, които е кредитирал изцяло. Съдът изрично се е произнесъл по възраженията във въззивната жалба, че възнаграждението е дължимо срещу предоставяне на услуги, а през исковия период, в който е прието страните да са били обвързани от действието на договора, ответникът не е искал и ищецът не е предоставял услуги. Ето защо въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени доказателствения материал по делото, както и да мотивира своя акт, като се произнесе по доводите на страните, не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, което изключва въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Несъгласието на касатора с анализа на установените факти по спора, е оплакване за необоснованост на съдебния акт и има отношение към правилността на обжалваното решение, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Наличието на съдебна практика по повдигнатите от касатора въпроси, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, изключва допълнително соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което той бланкетно се е позовал.

Единадесети и дванадесети въпрос не са правни – те не са свързани с тълкуване на конкретна материалноправна или процесуалноправна норма, с приложението на която въззивният съд да е мотивирал изводите си, поради което не отговарят на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Тринадесети въпрос също не обуславя въззивното решение, тъй като, за да отхвърли предявения иск, СГС е приел, че вземането на ищеца за възнаграждение не е възникнало, а не, че макар възникнало, то е погасено по давност. При липса на общото условие по чл. 280, ал. 1 ГПК е безпредметно изследването налице ли е допълнителното условие по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване.

Атакувното решение не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция и предвид заявеното искане на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноските за адвокатско възнаграждение в доказания размер от 1 570, 69 евро, равностойни на 3 072 лева, изчислени при прилагане на фиксирания валутен курс на българския лев към еврото - 1 EUR = 1,95583 BGN, и математическото правило за закръгляване.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,