Определение № 203 от 24.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3853/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 811/13.07.2021 г. по гр.д. № 1428/2021 г. в частта, с която Софийски апелативен съд, отменяйки решение № 261369/10.03.3021 г. по гр.д. № 1241/2019 г. на Софийски градски съд, е отхвърлил иска, предявен при условията по чл. 422, ал. 1 ГПК, че М. Й. Д. дължи на В. Й. Т. сумата 60 000 лв. – главница по запис на заповед, издаден на 20.10.2016 г. с падеж 01.09.2018 г., за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 66983/2018 г. от Софийски районен съд. Решението се обжалва от В. Т. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните процесуалноправни въпроси (първите два и другите два - обединени, уточнени и формулирани в един, съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС): 1. Когато в доклада на делото по иска по чл. 422, ал. 1 ГПК са дадени указания на ищеца, че според твърденията в исковата молба следва да докаже действителен запис на заповед с настъпил падеж, а на ответника, че следва да докаже възражението си, че записът на заповед е издаден във връзка с преддоговорни отношения по обещан и непредоставен заем, длъжен ли е въззивният съд да дава допълнителни указания, че доказателствената тежест е преминала у ищеца преди да постанови решението си за отмяна на първоинстанционното решение и за отхвърляне на иска? 2. Допустимо ли е съдът да квалифицира обясненията, дадени по реда на чл. 176 ГПК, само като проекция на правната теза на страната по конкретния спор? Касаторът счита, че въпросите обуславят решението (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол), а допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК обосновава с довод, че въззивният съд им е отговорил по първия - в противоречие с т. 13 и т. 17 от ТР № 4/2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. ОСГТК на ВКС, решение №17/16.02.2015 г. по т.д. 116/2014 г. ВКС, II-ро ТО, решение № 202/09.12.2014 г. по т.д. № 600/2012 г. ВКС, I-во ТО, решение № 38/07.04.2014 г. по т.д. № 1008/2014 г. ВКС, I-во ТО, решение № 122/06.06.2014 г. по гр.д. № 6600/2013 г. на ВКС, I-во ГО и решение № 183/01.02.2018 г. по гр.д. № 689/2017 г., на ВКС, III-то ГО, а по втория въпрос - в противоречие с решение № 226/28.12.2012 г. по т.д. № 1012/2011 г. на ВКС, II-ро ТО. Позовава се и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. Очевидната неправилност на решението обосновава с довода, че от прочита му си личи да е базирано на свидетелски показания, които представляват преразказ на тезата на ответника. По същество се оплаква, че е неправилно поради допуснати съществени процесуални нарушения (на чл. 274, вр. чл. 146, ал. 2 и на чл. 154 ГПК), причината да бъде нарушен и материалният закон (чл. 535, вр. чл. 486, ал. 1, т. 4 и чл. 465 ТЗ). Претендира разноските по делото. Ответникът М. Д., ответник и по касация, възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК липсва, а решението е правилно. Претендира разноски в касационното производство. Настоящият състав намира жалбата с допустим предмет – решението е въззивно по търговско дело (спор, основан на абсолютна търговска сделка) с цена на иска над 20 000 лв.; от процесуално легитимирана страна – касатор е ищецът; при спазен срок по чл. 283 ГПК и останалите предпоставки за нейната редовност и допустимост, но повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Съображения: Предявеният иск е при условията по чл. 422, ал. 1 ГПК. След заповед за незабавно изпълнение за сумата 60 000 лв. – главница по запис на заповед от 20.10.2016 г. с падеж 01.09.2018 г., издател длъжникът и поемател ищецът, и възражение срещу заповедта за изпълнение, в исковата молба ищецът е обосновал качеството на кредитор по прекия менителничен иск по чл. 535, ал. 1, т. 3 ТЗ единствено с твърдения, че записът на заповед е редовен от външна страна (отговаря на формалните изисквания по чл. 535, ал. ТЗ), с клаузата „без протест“ и настъпил падеж. Ответникът е възразил, че е издал записа на заповед в отношения на предварителни преговори, при които ищецът е обещал, но не е предоставил заем за сумата 20 000 лв. С доклада на делото първостепенният съд е указал на ищеца, че в негова тежест е да докаже действителен запис на заповед за сумата по заповедта за незабавно изпълнение, а на ответника - да докаже, че записът на заповед е издаден във връзка с обещания и непредоставен заем. След този доклад ищецът не е въвеждал твърдения за съществуващо вземане, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. С първоинстанционното решение искът е уважен с мотиви, че записът на заповед отговаря на изискванията по чл. 535 ТЗ, съдържа клауза „без протест“ и падежът е настъпил, а ответникът не е доказал твърденията по възражението. Гласните доказателства, събрани чрез разпит на свидетел, са оценени като достоверни, но не установяващи фактите по възражението. Първоинстанционното решение е обжалвано от ответника с оплаквания за необоснованост в частта по обсъдените свидетелски показания. Във въззивната жалба има доказателствено искане за обяснения от ищеца, който по реда на чл. 176 ГПК да се яви и да отговори на въпросите вярно ли е, че записът на заповед е издаден във връзка с обещания договор за заем и дали заемът е предоставен? В писмения отговор на въззивната жалба ищецът е възразил по допустимостта на доказателственото искане, но не се е оплаквал, че докладът е неточен или непълен. Напротив, изразил е становище, че първата инстанция правилно е разпределила доказателствената тежест и правилно е провела неблагоприятните за ответника нейни последици. С определението по чл. 267 ГПК доказателственото искане е било уважено. По реда на чл. 176 ГПК ищецът е дал отрицателен отговор и на двата допуснати въпроса. В своето решение въззивният съд също е приел, че спорът по иска по чл. 422 ГПК изисква ищецът да докаже действителен запис на заповед за сумата по заповедта за изпълнение, а от ответника - да докаже, че записът на заповед е издаден във връзка с обещания и непредоставен заем. Намерил е, че събраните гласни доказателства чрез разпита на свидетеля доказват твърденията по възражението. Показанията са за това, че през есента на 2016 г. на среща с ответника и свидетеля ищецът е обещал да им предостави заем за 20 000 лв., но е поискал ответникът да издаде запис на заповед за 60 000 лв. Обяснил е, че исканото обезпечение следва да включва сума, която покрива заема, лихвите и евентуалните разноски за събирането на дължимото по заема (при евентуално неизпълнение). Свидетелят е заявил, че не е присъствал на издаването на записа на заповед, но знае, че след срещата ответникът е заминал в Благоевградско, за да го подпише (ищецът е от [населено място], Р.). Въззивният съд е намери показанията за достоверни, въпреки показанията, че между страните е нямало други отношения, сравнявайки тяхната достоверност с представени по делото два предходни записа на заповед с издател ответника и поемател ищеца. Приел е, че са достоверни и е отказал да сподели мотивите на първоинстанционния съд да нямат връзка с релевантните факти, само защото свидетелят не е очевидец при подписването на записа на заповед от 20.10.2016 г. Добавил е, че за да приеме липсата на връзка между обещания договор за заем и менителничен ефект, въз основа на който е издадена заповедта за изпълнение, е необходимо ищецът да представи друг запис на заповед, издаден от ответника след срещата през есента на 2016 г., или да са били въведени своевременно твърдения, респ. ангажирани доказателства за друго вземане, което да обясни издадения запис на заповед от ответника. При обсъждане на дадените пред него обяснения въззивният съд не е установил признания на неизгодни факти. Заключил е да са само проекция на тезата/довода на ищеца, че за съществуването на вземането на поемателя срещу издателя на записа на заповед са достатъчни спазените формални изисквания по чл. 535 ТЗ и настъпилия падеж на менителничния ефект. Добавил е, че тезата е вярна, когато в исковата молба по чл. 422 ГПК поемателят обосновава качеството си на кредитор срещу издателя на записа на заповед по прекия менителничен иск, а ответникът не въвежда и/или не доказва възражение за недобросъвестност в смисъла по чл. 465 ТЗ, към който чл. 537 ТЗ препраща. Обосновал се е с това, че поемателят е недобросъвестен кредитор, а не разполага с прекия менителничен иск срещу издателя, когато знае, че към момента на създадения запис на заповед не съществува конкретно парично задължение в размера по чл. 535, ал. 1, т. 2 ТЗ, поради което (в обезпечение на което) издателят е обещал да плати определената парична сума на всеки легитимиран приносител на менителничния ефект. Добавил е, че към издаването на записа на заповед поемателят винаги знае какви са правоотношенията му с издателя. В случая, ответникът е въвел възражение, че ищецът е недобросъвестен приносител на записа на заповед в смисъла по чл. 465 ТЗ и е доказал твърденията по възражението, че е издал записа на заповед във връзка с обещания и непредоставен заем за сумата 20 000 лв. Така е достигнал до заключението, че вземането по заповедта за незабавно изпълнение не съществува. Настоящият състав намира, че докладът по делото, извършен от първата инстанция, съответства на начина, по който първият въпрос е формулиран, а във връзка с него въззивната инстанция не е давала допълнителни указания към ищеца. Следователно по въпроса е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, но е изключена допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Съображения: Първо, в отговора на въззивната жалба ищецът (сега касатор) не е въвел оплакване за неточен или непълен доклад. Напротив, изявил е обратното становище. Предметът на делото по предявения иск, предвиден в чл. 422 ГПК, изключва служебните задължения на въззивния съд при изключенията, обсъдени в т. 1 и по т. 2 от тълкувателното решение. Следователно начинът, по който въззивният съд е процедирал, не противоречи, а съответства на правилото, изведено с т. 2 от ТР № 1/19.12.2013 г. ОСГТК на ВКС: въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция нарушения при доклада на делото. Второ, начинът, по който първата инстанция е докладвала делото, зачитайки спецификата на конкретния спор, и начинът, по който въззивният съд е възприел същото разпределение на доказателствената тежест, съответстват на т. 17 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. ОСГТК на ВКС. Съобразено е, че предмет на делото по предявения установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, ал. 9 ГПК е съществуването на вземането, основано на записа на заповед. Съобразено е, че след като в исковата молба ищецът, поемател по записа на заповед, е обосновал качеството си на кредитор на ответника, издател на записа на заповед по заповедта за незабавно изпълнение, базирайки се на прекия менителничен иск, без да въведе допълнителни твърдения след възражението от ответника за неосъщественото каузално отношение (обещан и несключен заем) и връзката на записа на заповед единствено с него, доказателствената тежест е разпределена и проведена точно. Приетото от въззивния съд съответстветства и на решение № 38/07.04.2015 г. по т.д. № 1008/2014 г. ВКС, I-во ТО. В никое от другите решения на ВКС по чл. 290 ГПК, на които касаторът се позовава, не е прието, че въззивният съд дължи служебно указания по иска по чл. 422, ал. 1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, ал. 9 ГПК, или по невъведени твърдения по иска на поемателя срещу издателя на записа на заповед, или за налагащо се преразпределяне на доказателствената тежест, когато достига до различен извод кои релевантни факти са доказани от този на първата инстанция. Вторият въпрос също обуславя решението, но и на него въззивният съд е отговорил в съответствие с установената практика на ВКС в приложението на чл. 176 ГПК. Приема се, че съдът може да базира решението на обяснения, дадени от страна по делото по реда на чл. 176 ГПК, когато тя признава неизгодни за нея релевантни факти, отказала е да отговори на формулираните от насрещната страна въпроси, дала е уклончиви или неясни отговори. Установената практика не изключва възможността съдът да квалифицира обясненията, с които страната изнася пред съда изгодни релевантни факти, като провеждащи нейната теза по спора и с това да изключи доказателствената им стойност. Решението, с което касаторът обосновава допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по този въпрос, не й противоречи. Настоящият състав споделя установената практика, а не съзира основание да я променя. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Въззивният съд не е основал решението на свидетелски показания, които преразказват думи, а с това – възпроизвеждат защитната теза на ответника по иска. Той обосновано е изключил законово или следващо от опитно правило изискване свидетелят достоверно да установи пред съда единствено фактите, на които е бил очевидец. Несподелим е и доводът по обоснованата от касатора очевидната неправилност на решението в смисъла по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Въпреки изхода на делото е неоснователна претенцията по чл. 78, ал. 3 ГПК от ответника, ответник и по касация. Липсват доказателства за разноски, извършени от него, в касационното производство. При тези мотиви, съдът