Определение № 5669 от 04.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2881/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Е. Д. Н., чрез процесуален представител адв. З. А.-М., против въззивно решение № 5427 от 07.10.2024 г., постановено по в. гр. д. № 5048/2023 г. по описа на Софийски градски съд, в частта му с която е потвърдено решение № 2952 от 27.02.2023 г., постановено по гр. д. № 62006/2021 г. по описа на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Е. Д. Н. срещу „Европротект“ ЕООД иск с правна квалификация чл. 422 ПК, вр. чл. 128, т. 2 КТ, в частта за признаване за установено задължение на ответника за сумата 4489,29 лева, представляваща трудово възнаграждение за периода 16.07.2019 г. – 23.03.2020 г. по трудов договор от 15.05.2019 г., предявен заедно със законната лихва от 28.09.2020 г. до погасяване на задължението, за която е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 51686/2020 г. по описа на Софийски районен съд. Касаторът счита, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касационната жалба „Европротект“ ЕООД, подаден чрез адв. М. Х., в които поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, намира: С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 2952 от 27.02.2023 г., постановено по гр. д. № 62006/2021 г. по описа на Софийски районен съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Е. Д. Н. срещу „Европротект“ ЕООД иск с правна квалификация чл. 422 ГПК, вр. чл. 128, т. 2 КТ за признаване за установено задължение на ответника за сумата над 4489,29 до 5313,86 /за сумата 824,57 лева/, представляваща трудово възнаграждение за периода 01.06.2019 г. – 15.07.2019 г. по трудов договор от 15.05.2019 г., заедно със законната лихва от 28.09.2020 г. до погасяване на задължението, за която е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 51686/2020 г. по описа на Софийски районен съд, както и в частта на присъдените разноски и вместо това е постановено друго, с което е признато за установено на основание чл. 422 ПК вр. чл. 128, т. 2 КТ, че „Европротект“ ЕООД дължи на Е. Д. Н. сумата 824,57 лева, представляваща трудово възнаграждение в нетен размер за периода 01.06.2019 г. – 15.07.2019 г. по трудов договор от 15.05.2019 г., заедно със законната лихва от 28.09.2020 г. до погасяване на задължението; първоинстанционното решение е потвърдено в останалата отхвърлителна част, която е предмет на касационна проверка и са присъдени съдебноделоводни разноски. По делото е установено от фактическа страна наличие на валидно трудово правоотношение по договор от 15.05.2019 г., по силата на което ищецът се задължил да полага труд на длъжността „машинен оператор на машина за леене”, а ответникът – да заплаща месечно възнаграждение от 700 лева /брутно/; в средата на месец юни 2019 г. ищецът отправил до работодателя едномесечно писмено предизвестие за прекратяване на трудовия договор; от 12.08.2019 г. ищецът полага труд при друг работодател – „Компас“ ЕООД; след изтичане срока за предизвестието /средата на юли 2019 г./ ответникът не издал заповед за прекратяване на трудовото правоотношение и не изпълнил задължението си да обяви прекратяването на трудовия договор в регистъра на заетостта, вменено в чл. 62, ал. 3 КТ; заповед за прекратяване на трудовото правоотношение по договора от 15.05.2019 г. е издадена на 23.03.2023 г., като след това работодателят изпълнил задължението си по чл. 62, ал. 3 КТ; в периода 01.06.2019 г. – 23.03.2020 г. ответникът всеки месец начислявал трудово възнаграждение на ищеца, което в общ брутен размер възлиза на 6766,67 лева, а в нетен – на претендираната сума от 5313,86 лева. За да уважи частично иска, съдът се е аргументирал, че при прекратяване на трудовото правоотношение с отправено от работника до работодателя писмено предизвестие законът държи сметка единствено за датата на изтичане на срока на предизвестието, като заповедта има само констативен характер. Ето защо, за да настъпи фактът на прекратяване на трудовото правоотношение, не е от значение поведението на работодателя – дали е издал заповед, дали е уведомил НАП съгласно разпоредбата на чл. 62, ал. 3 КТ, дали в своите регистри е водил ищеца като свой работник или не. Неизпълнението на тези задължения може да е основание за ангажиране на гражданска отговорност за вреди, наказателна или административнонаказателна, но няма отношение към настъпването на прекратяването на трудовия договор. В периода 15.05.2019 г. – 15.07.2019 г. между страните е било налице трудово правоотношение, прекратено на основание чл. 326, ал. 1 КТ. В периода от 16.07.2019 г. до 31.03.2020 г. между страните не е било налице трудово правоотношение. То е прекратено, поради което и само на това основание на ищеца не се дължи възнаграждение. Ищецът нито твърди да е полагал труд след 15.07.2019 г., нито го доказва, поради което, дори и да не беше прекратен трудовият договор, не му се следва възнаграждение. Фактът, че в регистрите на работодателя е бил зачислен като работник и му се е начислявало възнаграждение не променя този извод. Начисляването на трудово възнаграждение в книгите на работодателя може да се приеме за едно извънсъдебно конклудентно признание – подобно на осчетоводяване на фактура /щом е начислил възнаграждение, означава, че признава дължимостта му/. То обаче не обвързва съда, а следва да се кредитира съобразно останалите обстоятелства и доказателства по делото. Не е било спорно, че след средата на месец юли ищецът не е работил при ответника, като от 12.08.2019 г. е започнал работа при друг работодателя. Доколкото има категорични данни за обратното, в случая начисляването на трудово възнаграждение само по себе си не доказва нито наличие на трудово правоотношение, нито полагане на труд, следователно за периода 16.07.2019 г. – 23.03.2020 г. на ищеца не се дължи претендираното трудово възнаграждение. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулирал е следните три правни въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани доказателства и всички изложени от страните доводи и възражения, да посочи защо приема едни доводи и възражения, а други не приема и необсъждането им представлява ли съществено процесуално нарушение?“; 2. „Длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателства в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, както и да вземе в предвид доказателствата, представени с въззивната жалба?“ и 3. „Длъжен ли е съдът да посочи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка?“. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по първия въпрос в противоречие с решение № 54 от 08.09.2014 г. по т. д. № 3035/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 36 от 24.03.2014 г. по т. д. № 2366/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 117 от 12.08.2013 г. по т. д. № 921/2012 г. на ВКС, I т. о., решение № 553 от 27.06.2013 г. по гр. д. № 196/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 7 от 08.02.2012 г. по гр. д. № 510/2011 г. на ВКС, II г. о., решение № 57 от 02.03.2011 г. по гр. д. № 1416/2010 г. на ВКС, III г. о., решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, I г. о., решение № 1439 от 16.12.2008 г. по гр. д. № 5371/2007 г. на ВКС, IV г. о. и т. 4 на ППВС № 7 от 27.12.1965 г., по втория въпрос с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и по третия въпрос с решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 24 от 28.10.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, I г. о. и т. 3 на ППВС № 1 от 13.07.1953 г. Настоящият състав намира, че в случая не следва да се допуска касационно обжалване на решението. Атакуваното решение е валидно и допустимо. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК процесуални въпроси не могат да послужат за допускане на касационно обжалване. Първият и третият въпроси се отнасят до задълженията на въззивния съд, който обаче е процедирал в съответствие с приложените от касатора решения, а не в противоречие с приетото в тях. Въззивното решение е мотивирано съобразно приетото в задължителната практика, че при постановяване на решението си, въззивният съд следва да обсъди в съвкупност всички доказателства, относими към правния спор, да обсъди направените от страните възражения и техните доводи, да подложи на самостоятелна преценка доказателствата, като изложи собствени мотиви с оглед изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 12 ГПК и в случая именно това е начинът, по който е процедирал съда. Мотивите му са подробни и ясни, въз основа на приетите от него за установени обстоятелства, след обсъждане на всички релевантни за решаването на спора доказателства. Касаторът поддържа, че необяснимо как съдът веднъж освобождава работодателя от отговорността по чл. 62, ал. 3 КТ, а след това му вменява това задължение като изпълнено, макар и със задна дата - 23.03.2020 г.; съдът не е събрал доказателства дали в процесния период ищецът е полагал труд при ответника и не е взел предвид съдебно-счетоводната експертиза; неправилно е приел, че влязлото в сила наказателно постановление от 02.03.2021 г., издадено от Инспекция „Охрана на труда“ - Монтана, не е задължително и не го обвързва; необосновани и са изводите относно неполучените суми за социална помощ от ищеца, вследствие виновното поведение на ответника. Изложените от касатора оплаквания са по същество – за неправилност на изводите на съда, основателността на които обаче не подлежат на преценка във фазата по селекция на касационната жалба в производството по чл. 288 ГПК. Вторият процесуален въпрос е неотносим, тъй като съдът разглеждащ делото не е следвало да събира служебно доказателства, съобразно приетото в ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, освен това с въззивната жалба и отговора страните не са представили доказателства, нито са поискали събирането на такива. С оглед липсата на общо основание за допускане на касационно обжалване по въпроса, не следва да се обсъжда наличието на допълнителното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В обобщение, не следва да се допусне касационно обжалване на решението. С оглед изхода на делото на ответната страна по касация „Европротект“ ЕООД следва да бъдат присъдени направените разноски в касационното производство за адвокатски хонорар – в размер на 1000 лева, платими от касатора. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение