Определение № 508 от 17.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1593/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Обединена българска банка „ АД против решение № 1019/22.02.2024г. по гр.д.№ 13547/2023г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 13672/07.08.2023 г. по гр.д.№ 39123/2022г. на Софийски районен съд. С потвърденото решение са уважени предявените от П. Г. П. искове, като касаторът е осъден да заплати на същата сумата от 9 600 лева / сбора от сумите по 16 платежни операции, извършени на АТМ устройство в периода 20.01.2022г. – 24.01.2022г. /, на основание чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗПУПС, ведно със законната лихва върху сумата от предявяването на иска – 20.07.2022г. до окончателното й изплащане, сумата 6,60 лева, удържани банкови такси по платежните операции, както и обезщетение за забава върху дължимата главница, за периода 03.02.2022 г. – 20.07.2022 г., в размер на 447,90 лева. Касаторът оспорва решаващите изводи на въззивния съд, които намира в противоречие със събраните по делото доказателства, а и нелогични. Конкретно оспорва съображението на съда, че „ начина за доказване умисъл или груба небрежност от ищцовата страна е банката да докаже, че е налице скимиране на дебитната карта на ищцата или неправомерен достъп до мобилния й телефон / предвид механизма на токенизиране/дигитализиране на картата в приложението Google Pay и тегленето на средства от АТМ устройства, чрез така дигитализираната на мобилно устройство в приложението карта /. Според касатора, доказването на тези обстоятелства би дало основание за различен извод – че ищцовата страна е станала жертва на престъпление по чл. 249, ал. 1 и ал. 3 НК - чрез скимирането на картата или получаване на неправомерен достъп до нейния мобилен телефон, но не и че е действала чрез умисъл или груба небрежност. В хипотеза на незаконно присвоен платежен документ, според касатора, разпределянето на отговорността между доставчика на платежни услуги и ползвателя на платежни услуги е уредена по съвсем друг начин – в чл. 80 ЗПУПС. Съответно, незаконното присвояване на платежен инструмент не може да се тълкува като проява на умисъл или груба небрежност от страна на ползвателя на платежната услуга, при изпълнение на задължението му за опазване на персонализираните защитни характеристики на платежния инструмент, съгласно чл.75 ЗПУПС. Страната акцентира на обстоятелството, че с доклада на първоинстанционния съд в нейна тежест не е указано доказване скимирането на картата. Същевременно се сочат ангажирани доказателства, за обстоятелствата в доказателствена тежест на ответника, от които се установява, че всички 16 платежни операции са извършени в съответствие с уговорения между страните начин, със Заявление – договор за издаване на безконтактна дебитна карта, Общите условия на Банката за издаване и използване на платежни дебитни и кредитни карти и Приложение № 1 към ОУ – Условия за извършване на платежни операции с платежни дебитни и кредитни карти на трети страни. Според касатора, съдът не е отдал нужното значение на обстоятелството, че успешното реализиране на платежните операции е предпоставяло знание за следните, независими един от друг, елементи – персонализирани защитни характеристики на дебитната карта, съвкупността от които е известна само на ищцата: 1/ пълният номер на картата, месец и година на валидност и трицифрен код за сигурност, изписан на гърба на картата / CVC2 код /; 2/ изпратеният на 07.01.2022г., като SMS съобщение от мобилния телефон на ищцата, обявен пред Банката еднократен код за оторизиране добавянето на картата в приложението Google Pay, успешно въведен в приложението, заедно с данните на картата; 3/ пин кода на физическата пластика на картата, предаден в запечатан плик на 07.10.2020 г. и непроменян след това от ищцата. Изисквайки от клентката си тези, независими един от друг елементи, необходими за разрешаване на платежните операции, Банката е осъществила задълбочено установяване на идентичността на другата страна, по смисъла на чл. 100, ал. 4 ЗПУПС, като не е съобразено правилото на чл. 100, ал. 5 ЗПУПС, че нарушаването на някой от тези елементи не влияе на надеждността на останалите. Според касатора, разкриването на всички, необходими за извършване на процесните транзакции, елементи в съвкупност е възможно само като резултат от поведението на ищцата, поради неизпълнение на задълженията й, съгласно чл. 75, ал. 1 ЗПУПС, както и тези по чл. V.2.3 – чл. V.2.6 от приложимите Общи условия. Изводите на въззивния съд са необосновани, от гледище правилата на формалната логика, тъй като само действия на ищцата са могли да положат началото на вредоносния процес, доколкото транзакциите са били невъзможни, без разполагането с всички необходими, посочени в горните 3 пункта, данни за извършването им. Неизпълнение задължението на картопритежателя да опази защитните характеристики на ползвания платежен инструмент, според страната, отговаря на квалификацията „действия при груба небрежност„, съобразно утвърденото в практиката разбиране за такива и съгласно чл. 78, ал. 4, предл. второ от ЗПУПС. Ответната страна - П. Г. П. – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради необоснованост на сочения допълнителен селективен критерий. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: В исковата молба ищцата П. П. твърди, че въз основа на сключен с ответника „ОББ„ АД договор за безконтактна дебитна карта, на 02.10.2020г., е получила безконтактна карта Debit Mastercard ,с валидност до края на октомври 2023г. На 01.02.2022 г., при опит за плащане чрез онлайн банкиране, ищцата установила липса на достатъчно средства по банковата си сметка. При справка за движението по същата установила 16 картови транзакции, чрез теглене на суми от банкомат, каквито оспорва да е нареждала. Същите са осчетоводени от банката на 26.01.2022г., но са извършени на 20.01.2022г., 21.01.2022г., 22.01.2022г., 23.01.2022г. и 24.01.2022г. Общо е изтеглена сума от 9 600 лева. Част от транзакциите са от банкомат на ответника, а част - от банкомати на друга банка. За всяко от тегленията е събрана такса от банката, в общ размер на удържаните такси 6,60 лева. Ищцата твърди, че е подала рекламация при ответника, а дебитната й карта била блокирана и унищожена. В подкрепа на твърдението си, че не е извършвала спорните транзакции, ищцата сочи действията си по подадени рекламация, жалба до Върховна касационна прокуратура, сигнал до ГДБОП отдел „Киберпрестъпност“, а също и факта, че всички тразакции са извършени в Бургас по време, когато ищцата е била в София и в държане на банковата си карта. Твърди, че само лично е ползвала картата си, не е предоставяла ПИН кода и номера на картата на други лица, вкл. на семейството си, не е губила картата си. Доколкото ответникът е отказал рекламацията с довода, че оспорените транзакции са протекли с коректно въведен ПИН код, чрез приложението Google Pay, ищцата отрича да е потребител на Google Pay, твърди че няма регистрация в Google Pay и никога не е имала такава на личния си телефонен апарат. Неговата операционна система твърди несъвместима с операционната система Android, с която е съвместимо приложението Google Pay. Няма такава регистрация и на друго устройство, различно от телефонния й апарат. Ищцата счита, че ответникът не е изпълнил задълженията си по чл.VІ.1.6 от ОУ, тъй като не я е уведомил за неразрешените картови транзакции, въпреки че в рамките на един и същи ден са извършвани на равни интервали, по - кратки от минута. Страната счита, че в такава хипотеза банката следва да има разработена система за автоматична проверка на автора. На основание чл. 79, ал. 1 ЗПУПС се претендира ответникът да възстанови изтеглената от банковата сметка на ищцата сума от 9 600 лева, както и усвоената, като такси за транзакциите, сума от 6,60 лева, като претендира и лихва за забава върху главниците, считано от 03.02.2022 г. до предявяването на иска, в размер на 445,33 лева. Ответникът „ОББ„АД оспорва исковете, като се позовава на относими към случая разпоредби на Приложение № 1 към Общите условия за извършване на платежни операции с платежни дебитни и кредитни карти, посредством мобилни приложения на трети страни. Съгласно т. 4 от Приложението, Банката поддържа на своята Интернет страница актуален списък с приложенията, които могат да се ползват от картодържателите за регистрация на техните платежни карти, инструкция за регистрация на картите в приложенията и извършване на платежни операции с тях, както и друга полезна информация. Не оспорва, че всяка дебитна и кредитна карта Mastercard, издадена от ОББ, може да бъде регистрирана в приложението Google Pay за мобилни устройства, което осигурява дигитализирането на картата на мобилното устройство, с цел извършване на картови операции чрез самото мобилно устройство – безконтактни плащания в търговската мрежа, вкл. в Интернет, както и теглене на пари от банкомат, снабден с безконтактен NCF модул. За последното, обаче, мобилното устройство на потребителя следва да е отключено и след доближаване до банкомата следва да се въведен четирицифрения ПИН код на банковата карта. Ответникът твърди, че тегленията са осъществени по този именно начин от ищцата - с банковата й карта, регистрана в Google Pay и съответно са разрешени, съгласно приложимите Общи условия. ПИН кода е известен или би следвало да е известен само на ищцата. При това, съгласно чл.V.2.3 от ОУ, следва да бъде променян поне веднъж на три месеца. Ответникът твърди, че: 1/ всички транзакции са извършени с картата на ищцата; 2/ картата е регистрирана в Приложението Google Pay на 07.01.2022 г., чрез въвеждането на намиращите се върху пластиката номер на картата, месец и година на валидност, трицифрен код за сигурност, както и с въвеждането на еднократен цифров код, изпратен като SMS съобщение на мобилния номер на ищцата – [ЕГН], с текст „ 539368 е Вашият еднократен код за добавяне в Google Pay на карта, завършваща на 5579„; 3/ всички тегления са разрешени при въведен от първи път верен ПИН код; 4/ ПИН кодът не е променян от ищцата след получаването му. Следователно, според ответника, извършилият тегленията е знаел данните на картата, ПИН кода и еднократния код за регистрация в приложението. Преценени в съвкупност, тези факти водят до два възможни извода: тегленията са извършени от ищцата или са извършени от лице, на което същата е предоставила данните на картата, ПИН кода й и еднократния цифров код за регистрация в приложението Google Pay. Ако тегленията са извършени от ищцата, то те са разрешени транзакции, по смисъла на чл. 70 от ЗПУПС, а ако са чрез трето лице, то механизмът сочи на неизпълнение задълженията на ищцата по чл. 75, т. 3 ЗПУПС и чл. V.2.3 и чл. V.2.5 от ОУ – същата не е предприела всички разумни действия за запазване на персонализираните средства за сигурност на платежния инструмент, с който са извършени тегленията, умишлено или поради груба небрежност. Ответникът противопоставя и несвоевременно уведомяване за неразрешените транзакции, съгласно клаузите на ОУ, тъй като ищцата е осъществила вход в електронно/онлайн банкиране на 26.01.2022г., а е уведомила банката едва на 01.02.2022г.. Досежно довода на ищцата, че не е била уведомявана от банката за извършените тегления, ответникът противопоставя възражението, че тя не е била абонирана за услугата „Електронни известия„. По делото е прието заключение на СТЕ, според което, технологично е възможно данните от безконтактна дебитна карта Mastercard да бъдат копирани при използването й на банкомат, ако то бъде компрометирано от т.нар. скимиращо устройство, поставено на поемащия механизъм и друго устройство, заснемащо процеса по въвеждането на ПИН кода на картата върху клавиатурата. След успешно извършване на тези процедури по присвояване на креденшъли / удостоверителни данни, указващи на банката, че това е картодържателят / копираните данни могат да бъдат възпроизведени на фалшива платежна карта / карта – дубликат /, която е неразличима и може да бъде използвана за осъществяване на процесните картови операции. Технологично е възможно процесните акции да бъдат извършени с фалшива карта – клонинг. При скимиране, информация за еднократния шестцифрен SMS код, изпратен до телефона на потребителя, не може да бъде извлечена, освен ако по някакъв начин се узнае телефона и се извади дубликат на СИМ картата, каквито методи съществуват. При разпит в открито съдебно заседание вещото лице е пояснило, че SMS съобщението за кода, изпращано при регистрация в приложението Google Pay, не изисква определен вид операционна система и с поставяне на СИМ картата в по-старо / каквото и да е / устройство, ще бъде получено и прочетено. Информацията за съдържанието на изпратения SMS не е била закодирана и е видна в системата на банката за изпращане на съобщения „Exponea“, до която имат достъп служители на банката. За да потвърди първоинстанционното решение за уважаване на иска, въззивният съд се е позовал на чл. 78, ал. 1 ЗПУПС, според която разпоредба, когато ползвателят на платежната услуга твърди, че не е разрешавал изпълнението на платежна операция или е налице неточно изпълнена платежна операция, доставчикът на платежната услуга носи доказателствената тежест за установяване автентичността на платежната операция, нейното точно регистриране, осчетоводяването, както и за това, че операцията не е засегната от техническа повреда или друг недостатък в услугата, предоставена от доставчика на платежни услуги. Ищцата, според съда, се е позовала на неразрешени платежни операции, поради което в тежест на ответника е доказване, че са разрешени и точно изпълнени. Според чл. 78, ал. 4 ЗПУПС, когато ползвателят на платежна услуга твърди, че не е разрешавал платежна операция, регистрираното от доставчика на платежни услуги използване на платежен инструмент не е достатъчно доказателство, че платежната операция е разрешена от платеца или че платецът е действал чрез измама или че умишлено или при груба небрежност не е изпълнил някое от задълженията си по чл. 75 ЗПУПС. Рискът от изпълнението на неразрешена платежна операция, макар и наредена чрез договорения платежен инструмент, е възложен в тежест на доставчика на платежната услуга, освен в хипотеза на умисъл или груба небрежност от страна на ползвателя на платежната услуга, съгласно чл. 80, ал. 3 ЗПУПС. Позовавайки се на приетото от СТЕ, а именно – широко разпространената практика на скимиране на карти / копиране данните на картата, вкл. ПИН код при използването й на банкомат / и използването на карти – дубликат, чрез които да се получи от трети лица достъп „до изпращания от банката еднократен код за добавяне на платежната карта в приложението Google Pay„, въззивният съд е приел, че доказването на такива действия в конкретния случай не може да се възложи в тежест на ищцата, тъй като това би било в противоречие с разпределението на доказателствената тежест по чл. 78, ал. 1 ЗПУПС. Тук съдът приема, че ответникът е следвало да докаже скимиране на картата, използване на карта дубликат или неправомерен достъп до мобилния телефон на ищцата, като „по този начин би се доказал умисъл или груба небрежност“ на същата. Доводът на ответника, че само ищцата е разполагала с всички необходими данни за разрешаване на платежната операция, според съда, почива на презумпция, оборена от заключението на СТЕ. Ответникът не е представил доказателства за горепосочените обстоятелства. Напротив, въпреки че не носи доказателствената тежест именно ищцата е ангажирала такива, косвени по своя характер, доказателства: свидетелски показания, че към момента на тегленията не е била в [населено място] и че не ползва мобилен телефон с инсталирана операционна система „Андроид“, с какъвто единствено е възможно използването на приложението „Google Pay“ на банкомат, снабден с NFC функция. За неоснователно е счетено възражението на ответника за несвоевременно уведомяване от ищцата за извършените транзакции, по който решаващ мотив няма наведен касационен довод. В изложението по чл. 284 ГПК са формулирани следните въпроси: 1/ Кога следва да се приеме, че е налице груба небрежност от страна на ползвателя на платежни услуги, за неизпълнение на задълженията му по чл. 75 от Закона за платежните услуги и платежните системи / ЗПУПС / ? – въпросът е обоснован с допълнителен селективен критерий в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие на въззивния акт с решенията по гр.д.№ 1923/2009г., гр.д.№ 951/2011г., гр.д.№ 387/2010 г., гр.д.№ 951/2011 г. и гр.д.№ 2798/2014 г. – всички на ІV г.о. на ВКС; и 2/ Понятието „правомерно използване на платежния инструмент“, употребено в нормата на чл. 78, ал. 3 ЗПУПС, еднакво ли е по съдържание с понятието „използване на платежния инструмент„, в нормата на чл. 78, ал. 4 ЗПУПС и може ли да се счита, че правомерното използване на платежен инструмент, по смисъла на чл. 78, ал. 3 ЗПУПС може да е доказателство за разрешаване на платежна операция от платеца или [ е доказателство] за неизпълнение задълженията на платеца по чл. 75 ЗПУПС при умисъл или груба небрежност ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът се позовава и на „очевидна неправилност„ по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК, поради необоснованост на извода на съда, че за да би се освободила банката от отговорност, поради умисъл или груба небрежност на ищцата, е следвало банката да докаже скимиране на картата на ищцата или неправомерен достъп до мобилния й телефон. Този извод страната намира в очевидно противоречие с относими разпоредби на ЗПУПС, тъй като установяване на преждепосочените обстоятелства не е от естество да освободи банката от отговорност, защото не са приравними на доказано поведение на самия ползвател на платежния документ и разпределението на отговорността в такава хипотеза е съобразно чл. 80 от ЗПУПС. Касаторът оспорва възприетата от въззивния съд приложимост на чл. 78, ал. 4 от същия закон, за сметка на приложението на чл. 78, ал. 3, съгласно която, ако се установи, че конкретен платежен документ, вкл. неговите персонализирани средства за сигурност, са използвани съобразно правилата и процедурите на доставчика на платежни услуги, то съответната платежна операция, извършена с използването на платежния инструмент, е автентична / разрешена / и доставчикът на услугата не следва да носи отговорност за неразрешена платежна операция. Противното, според касатора, означава голото оспорване на ползвателя, че не е разрешавал платежната операция, винаги да води до уважаване на подобна претенция. Първият от въпросите не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като не кореспондира с решаващия мотив за уважаването на иска – непредставени от ответника, носещ доказателствената тежест, доказателства както за установяване, че оспорените платежни операции са разрешени, съгласно чл. 78, ал. 1 ЗПУПС, така и / при извод, че са неразрешени / - за реализирането им при умисъл или груба небрежност на ищцата, като ползвател на платежна услуга, по изпълнение задълженията й по чл. 75 ЗПУПС, съгласно чл. 78, ал. 4, предл. второ ЗПУПС. Видно от обстоятелствената част на касационната жалба и изложението, касаторът не оспорва, че за всяко от тези обстоятелства той носи доказателствената тежест, като единствено не е съгласен, че конкретно съобразените от съда действия / скимиране на картата, използване на карта – дубликат, нерегламентиран достъп до мобилното устройство на ищцата / обосновават умисъл или груба небрежност на същата, като ползвател на платежната услуга / болдваната част на стр. 7/, каквото съждение действително не може да бъде споделено. Последното, обаче, макар погрешно, не компрометира решаващия извод на съда ,за разпределението на доказателствената тежест в процеса и оследицитге от недоказването, до степен да злепостави правния резултат. По начало, така формулиран въпросът изисква цялостен анализ на възможните хипотези на умисъл или груба небрежност, което е невъзможно, а и излишно извън конкретиката на спора. И в касационната жалба, и в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, обаче, касаторът не сочи конкретно поведение на ищцата, по способстване нерегламентирания достъп на трети лица до картата или мобилното й устройство, какъвто нерегламентиран достъп – според заключението на СТЕ и коментираните в същото технологични възможности – не предполага задължително нейн принос.При това, такова поведение ,което съставлява неизпълнение на задълженията й по чл.75 ЗПУПС. С други думи, ответникът не сочи факти от които да се приеме, че ищцата, в качеството на платец, е допринесла или би могла да има принос / предвид естеството им / частично или изцяло за неоторизираната операция, бидейки в неизпълнение – умишлено или поради груба небрежност - на задълженията си за боравене с платежни инструменти и персонализирани средства за сигурност, което би изключило или намалило отговорността на ответника, като доставчик на платежната услуга. Решаващият извод на въззивния съд – за недоказаност на релевантни за спора обстоятелства, за които ответникът носи доказателствена тежест - предполага процесуалноправен въпрос относно разпределението на доказателствената тежест, но така, както това разпределение е възприето от въззивния съд, очевидно не се оспорва от касатора. Въпреки въведен касационен довод за неуказана му своевременно доказателствена тежест в процеса, процесуалноправен въпрос относно съществени процесуални нарушения на първоинстанционния съд, свързани с доклада и несанкционирани от въззивния съд, при наличието на предпоставките за това, с оглед съдържанието на въззивната жалба, не е формулиран. При това, решенията постановени по реда на чл. 290 ГПК, с които е обосноваван допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не са свързани с приложението на ЗПУПС, а този закон въвежда специфика относно стандарта на доказване – утежнен за доставчика на платежна услуга, при търсене на отговорност за неразрешена платежна операция. Посочените от касатора решения дават определение за „груба небрежност„, каквото се съдържа и в самата Директива /ЕС/ 2015/2366 на Европейския парламент и Съвета от 25.11.2015 г. за платежните услуги във вътрешния пазар: т.72 от преамбюла: „ по-голяма от обикновената небрежност, елементи на поведение, характеризиращо се със значителна степен на нехайство„. В случая, обаче, касационната жалба не сочи конкретно преценимо поведение на ищцата / действие или бездействие /, което да би подлежало на преценка за груба небрежност, в изпълнение задълженията й по чл. 75 ЗПУПС, извън абстрактното твърдение на касатора, че не би могло без нейно участие трети лица да усвоят всички креденшъли / удостоверителни данни, указващи на доставчика на платежната услуга, че това е картодържателя, при проверката за автентичност на платежната операция/. Вторият въпрос се отнася до приоритетното, спрямо възражението за действия на ищцата при груба небрежност, възражение на ответника, че при твърдение за неразрешена платежна операция, идентифицирането на наредителя чрез електронното му устройство и автентифицирането на изявлението чрез другите електронни средства / ПИН код, м-токен и др. / е достатъчно да изключи неговата отговорност, тъй като е налице разрешена операция, съгласно чл. 78, ал. 3 ЗПУПС. Смисълът на въпроса е в това, какъв е обхвата на доказването на „разрешена платежна операция“, съобразно предвиденото в чл. 78, ал. 1, ал. 3 и ал. 4 ЗПУПС: достатъчно ли е доставчикът на платежна услуга да установи използването на конкретен платежен инструмент, вкл. коректното въвеждане на неговите персонализирани защитни характеристики или следва да проведе пълно и главно доказване на съгласието на платеца, т.е. че въвеждането им изхожда от самия него. Въззивният съд очевидно е възприел второто, изхождайки от чл. 78, ал. 4 ЗПУПС, коментирайки доказателства, които компрометират главното доказване на изходящо от платеца съгласие / свидетелски показания относно местонахождението на ищцата към момента на транзакциите, вида на ползваното от нея мобилно устройство, непозволяващо използване на конкретното приложение, достъп на служители на банката до съдържанието на еднократния шестцифрен код, изпратен чрез SMS, противно на задължението й по чл. 76, ал. 1, т. 1 от ЗПУПС / ведно с доказаната технологична възможност за неправомерен достъп на трети лица до данните на банковата карта или мобилното устройство на ищцата, вкл. за копиране на СИМ картата му, на практика до всички удостоверителни данни / заключение на СТЕ /, противно на твърдението на ответника. Въпросът, с конкретизацията му по-горе, удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Не се обосновава допълнителният селективен критерий, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Няма противоречива практика по тълкуването на чл. 78, ал. 4 вр. с ал. 1 и предвид ал. 3 на същата разпоредба от ЗПУПС, като последната единствено възпроизвежда определението за „установяване на идентичност„, съгласно чл. 1, т. 29 от Директива /ЕС/ 2015/2366 на Европейския парламент и на Съвета от 25.11.2015 г. относно платежните услуги на вътрешния пазар, отменяща Директива 2007/64/ЕО. Налице е и коментирано от СЕС приложение на идентична по съдържание, на разпоредбата на чл. 72, т. 2 от Директива /ЕС/2015/2366, разпоредба от отменената Директива 2007/64 – чл. 59, т.2, която чл. 78, ал. 4 ЗПУПС транспонира дословно. Така с решение от 11.07.2024 г. по дело С-409/2022 г., тълкувайки чл. 59, т. 2 от Директива 2007/64 / идентичен с текста на чл. 72, т.2 от Директива /ЕС/ 2015/2366 на ЕП и Съвета и чл. 78, ал. 4 от ЗПУПС /, предвид ясната разпоредба на чл. 54 от Директивата, дефинираща платежната транзакция като неразрешена при извършването й без съгласието на платеца, съдът е приел, че законодателят на Съюза очевидно не е целял установяване на разрешението за плащане да се ограничи до проверка на формалната редовност на правните актове, използвани за даването на това съгласие – съображения 73, 74, 80. В съответствие с решение на СЕС по дело С–409/22 е и постановеното решение № 159/14.10.2024 г. по т.д.№ 904/2023 г. на ІІ т.о. на ВКС, макар в различна от настоящата хипотеза на платежен инструмент. Няма основание чл. 78, ал. 4 ЗПУПС - възприет като пояснение / допълнение / на ал. 1 на същата разпоредба, а не като различно преценим, досежно разпределението на доказателствената тежест, фактически състав – да се прилага различно, съобразно вида на платежния инструмент. Определянето на една платежна операция, като разрешена или неразрешена, е обусловено единствено от наличието или липсата на съгласие на лицето, което е титуляр на платежната сметка и разпорежда изпълнението на платежни операции по тази сметка. В идентична на настоящата хипотеза е споделено същото и в определение по т.д. № 2456/2022г. на І т.о. на ВКС: При твърдение за неразрешена платежна операция, идентифицирането на наредителя чрез електронното му устройство и автентифицирането на изявлението чрез другите електронни средства (ПИН код м-токен и др.) не е достатъчно да изключи неговата отговорност, освен ако докаже измама на платеца или неизпълнение задължения на същия по чл. 75 ЗПУПС, при груба небрежност, способствали операцията. Предвид изложеното по първия формулиран въпрос, очевидна неправилност, съгласно чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК, основана на нелогичност в изведените от съда правни последици от установяването на скимиране на картата и нерегламентиран достъп до мобилното устройство на ищцата, като доказателства за действия на същата при груба небрежност, не може да бъде споделена. Този неправилен по същество извод не е измежду решаващите за правния резултат. В останалата си част очевидна неправилност касаторът основава на неправилното приложение на чл. 78, ал. 4 ЗПУПС, което, предвид коментара към втория формулиран въпрос, не се споделя от формираната до момента практика по приложението на разпоредбата, възприета и от настоящия състав. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение