Определение № 5616 от 03.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1341/2024 г.

Производството е с правно основание чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на подадената от „Топлофикация София“ ЕАД, представлявана от изпълнителните директори А. и Е., чрез процесуалния представител юрисконсулт М. касационна жалба против въззивно решение № 450 от 23.01.2024г. по в.гр.д.№ 10811/2022г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20225250 от 22.12.2021г. по гр.д. № 39066/2020г. на Районен съд София като са уважени предявените искове за признаване за незаконно и отмяна на уволнение, извършено със заповед № 5 от 19.08.2020г. на изпълнителния директор ,за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „Ръководител звено Електропроизводство и топлопроизводство“, отдел „Експлотационна дейност“ и за присъждане на обезщетение за оставяне без работа поради незаконно уволнение за периода от 19.08.2020г. до 19.02.2021г. в размер на 5 552.30лв., ведно със законната лихва, считано от 21.2020г. и са присъдени разноски. Касационната жалба срещу въззивния акт е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следното: За да постанови акта си, въззивният съд е приел за незаконосъобразно извършеното дисциплшнорно уволнение, на основание чл.330, ал.2, т.6, вр. чл.188, т.3, вр. чл.190, ал.1, т.4, вр.чл.187, т.8, изр.1 КТ, поради липса на установено допуснато нарушение на трудовата дисциплина. Обратно, приел е за установено, че служителят е действал добросъвестно, съобразно възложените му задачи от работодателя и именно в изпълнение на поставените му задачи е подписал договора, който е изцяло в полза и в интерес на работодателя, чието правно действие работодателят е признал /не е оспорвал и не е отменил/. Допълнително, въззвният съд е посочил, че след като е установено че служителят е подписал- макар и без представителна власт – договор, който е в интерес на работодателя, то тогава не може да се счете че е налице злоупотреба с доверието на работодателя, а още по-малко такова действие може да обоснове налагането на най-тежкото възможно наказание – дисциплинарно уволнение. Касаторът се позова на основанията за допустимост – съответно по чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК по следните два поставени въпроси: 1. Кои са елементите на фактическия състав на нарушението „злоупотреба с право“, по смисъла на чл.190, ал.1, т.4 КТ и по-специално задължителен елемент ли е настъпването на вреди за работодателя и наличието на умисъл у служителя? и 2. Кои са конкретните обстоятелства, които следва да се преценят от работодателя, съответно от съда, в контекста на чл.189, ал.1 изр.2 КТ, за да се съобрази дали тежестта на наказанието съответства на тежестта на нарушението? Твърди противоречие на въззивния акт с приетото в множество решения, които прилага. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от Ц. Г. С., чрез процесуалния представител адвокат А., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 200лв., реалното извършване на които установява с представен договор за правна защита и съдействие от 29.03.2024г./вж.стр.54/, в т.ІІІ от който сумата е посочена като платена в брой. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато, защото не е налице нито от двете специални основания за допустимост, които са посочени от касатора, съобразно разясненията, дадени в т.3 и т.4 от ТР № 1/19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС. Съображенията: Съгласно установената съдебна практика, включително и цитираната от касатора „злоупотреба с право“, по смисъла на чл.190, ал.1, т.4 КТ е възможна под различни форми, но като обща характеристика е свързана със злепоставяне на отношенията на доверие между работник/служител и работодател. Може да е налице когато работникът/служителят, възползвайки се от служебното си положение, е извършил преднамерени действия, с цел извличане на имотна облага за себе си или за трето лице. Настъпването на вреди не е необходим елемент за осъществяване фактическия състав на деянието /доколкото в закона няма такова изискване/, но наличието на вреди е от значение за преценка на тежестта на нарушението, съгласно чл. 189 КТ. Може да е налице и когато работникът или служителят умишлено не изпълнява или нарушава етични правила и норми, като този факт става достояние на трети лица, включително на други работници и служители, и това обективно накърнява авторитета и доверието във възможностите на работодателя да планира, организира, ръководи и контролира работния процес. Характерен признак на тази злоупотреба е, че работникът или служителят действа недобросъвестно, в противоречие с доверието, което работодателят му е оказал при сключване на трудовия договор. Наличието на умисъл у работника/служителя не е задължителен елемент от фактическия състав. Във връзка с втория поставен от касатора въпрос също е налице установена съдебна практика. При определяне на дисциплинарното наказание, по смисъла на чл.189 КТ, така че да е в съответствие с тежестта на допуснатото нарушение, следва да се извърши комплексна преценка на всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното дисциплинарно нарушение, в това число характера на извършваната дейност и значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение с оглед настъпилите или възможни неблагоприятни последици за работодателя; обстоятелствата, при които е осъществено неизпълнението; цялостното поведение на работника, като от съществено значение са и "дисциплинарно минало" на работника и неговото субективно отношение. В случая не е налице първото посочено от касатора специално основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, защото въззивният съд, при излагане на мотивите си е съобразил именно изложените по-горе постановки на установената по поставените въпроси съдебна практика и съобразно тях е извел изводите си, след като е приел за установено, че в случая служителят е действал изцяло в полза и в интерес на работодателя и че като краен резултат – последиците от неговите действия са били положителни за работодателя. Наличието на установена съдебна практика по поставените от касатора въпроси, която е съобразена от въззивния съд, изключва наличието наличието и на второто посочено основание за допустимост, защото съгласно т.4 от ТР № 1/19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС- основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК изисква или законите да са непълни, неясни или противоречиви, или да е налице необходимост да се създаде съдебна практика по прилагането им или тя да бъде осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, а във връзка с поставените въпроси това не е така. С огледи изхода на спора, направеното искане и на основание чл.78, ал.3 ГПК, в полза на ответната страна следва да се присъдят установените като реално направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 200лв. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение