Определение № 1197 от 13.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3783/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. В. Г., чрез адв. Е. Д., срещу въззивно решение № 1230 от 01.03.2024 г., постановено по в. гр. д. № 10304/2023 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 13399 от 01.08.2023 г., постановено по гр. д. № 20207/2023 г. по описа на Софийски районен съд, за отхвърляне на предявените от Х. В. Г. срещу „Холдинг БДЖ“ ЕАД искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ за признаване на уволнението, извършено със заповед № 5/09.02.2023 г., за незаконно и за възстановяване на предишната работа да длъжност „Директор на поделение Почивна дейност“ при ответното дружество. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/ „Налице ли е пречка да се ползва бизнес план на предходен управител, когато този бизнес план изрично не бъде приет от новия управител?“; 2/ „Когато такова изрично приемане не е налице, то позоваването на бизнес план на предходния управител при наличие на съдебен спор, след прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 328, ал. 2 КТ, следва ли да се тълкува като отсъствие на бизнес план на новия управител?“ – по първите два въпроса се сочи противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 230 от 08.06.2015 г. по гр. д. № 346/2015 г. на IV г.о. и решение № 78 от 12.06.2019 г. по гр. д. № 2493/2018 г. на III г.о.; 3/ „Допустимо ли е връчването при отказ на заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 2 КТ по време на отпуск по болест в дома на работника/служителя?“; 4/ „Допустимо ли е заповед за прекратяване на трудово правоотношение да не бъде изпращана със способи, определени от законодателя, а именно по ел. поща, чрез пощенски услуги, т.е. с универсална или неуниверсална пощенска пратка или през нотариус, а директно да бъде връчвана при отказ по време на отпуск по болест в дома на работника/служител?“ – във връзка с третия и четвърти въпрос се твърди наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на въззивното решение. Ответната страна по жалбата „Холдинг БДЖ“ ЕАД, чрез юрк. М. М., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. В обжалваното решение въззивният състав е установил като безспорно между страните, че са били обвързани от трудово правоотношение по силата на безсрочен трудов договор № 8/31.05.2017 г., съгласно който ищецът бил назначен на длъжност „Директор на поделение Почивна дейност“ при „Холдинг БДЖ“ ЕАД, както и че заеманата от ищеца длъжност е била ръководна. Съобразил е правилото на § 1, т. 3 от ДР на КТ, което определя кои лица се включват в ръководството на предприятието, както и константната практика на ВКС, съгласно която в ръководството на предприятието се включват освен ръководителят и неговите заместници, също и други лица, на които е възложено ръководство на трудовия процес; характерът на длъжността като ръководна се определя не от нейното наименование, а съдържанието на трудовите функции по длъжностната характеристика. В случая от приложената длъжностна характеристика на ищеца е установил като безспорно, че функцията на заеманата от него длъжност е била ръководна – основните трудови задължения включват да организира и ръководи дейността на поделението, да представя концепции за развитие, да дава отчети, да ръководи и контролира цялостния процес в поделението, като изпълнява бизнес плана на поделението, и е бил подчинен пряко на изпълнителния директор. Въззивният съд е взел предвид представения пред първата инстанция договор за възлагане на управлението на еднолично акционерно дружество с държавно участие в капитала, с който министърът на транспорта е възложил управлението на А. А. – член на Съвета на директорите на ответното дружество, на основание чл. 52, ал. 1 от Правилника за прилагане на Закона за публичните предприятия, управлението и представителството на дружеството. Посочил е още, че по силата на този договор на А. се възлага да управлява дружеството, като се задължава да представи парична гаранция по чл. 54, ал. 3 от Правилника, а възнаграждението е уговорено като зависещо от финансовите резултати на дружеството. Съобразил е правилото на чл. 244, ал. 7 ТЗ, съгласно което отношенията между дружеството и изпълнителен член на съвета се уреждат с договор за възлагане на управлението, който се сключва в писмена форма от името на дружеството чрез председателя на съвета на директорите. В случая е констатирал, че е сключен такъв договор – от 10.01.2023 г., между новия изпълнителен директор А. и председателя на Съвета на директорите. Изложил е съображения, че договорът е писмен и съдържа всички необходими реквизити; на А. се възлага да представлява дружеството, като изпълнява следната бизнес – задача: достигане на обемните показатели и количествените стойности на дружеството, заложени в бюджета, в бизнес-програмата на ответника за 2021 г. – 2023 г., приета от Съвета на директорите с протокол № 104/28.02.2022 г. Като неоснователен въззивната инстанция е приела доводът на ищеца за липса на вписване на договора за възлагане на управлението в Търговския регистър по съображения, че то няма конститутивно действие по отношение сключения договор – същият обвързва страните по него от датата на подписването му /от влизането му в сила/. От друга страна, доводът за липса на конкретна бизнес задача или програма, възложени със сключения договор за възлагане на управлението, също е преценила като неоснователен. Въззивният състав е намерил, че специалното уволнително основание по чл. 328, ал. 2 КТ е право на управителя, с когото е сключен такъв договор за възлагане на управлението, по който лицето се е задължило в определения срок, срещу възнаграждение, да постигне на свой риск определен стопански резултат. Като съществено е отбелязал, че всеки договор за управление следва да съдържа бизнес задача с конкретни икономически показатели, въз основа на която управляващият е длъжен да разработи бизнес програма, която да предложи и следва да изпълни по време на действие на договора; възнаграждението на управителя следва да обвързано от постигнатите финансови резултати, като при неизпълнение на програмата той носи икономическа отговорност; поради горното на управителя е предоставена възможност да сформира управленски екип и му се предоставят правата по чл. 328, ал. 2 КТ. В конкретния случай е приел, че всички предпоставки са налице – в договора за възлагане на управлението е възложена бизнес –задача; възнаграждението е обвързано от постигнатите финансови резултати на дружеството; самата бизнес програма е приета по делото и същата съдържа изключително конкретни икономически цели. Като неоснователен е преценил довода на ищеца, че новият управител не бил приел да изпълнява приетата вече бизнес програма. Формирал е извод, че самото приемане е настъпило с подписването на договора на 10.01.2023 г. между А. и председателя на Съвета на директорите, доколкото в съглашението има изрично препращане към бизнес програмата на ответника за 2021 г. – 2023 г. и изискване същата да се изпълни. Като допълнителен аргумент е изтъкнал, че съгласно актуалната пратката на ВКС, предпоставката по чл. 328, ал. 2, изр. 2 КТ не изисква започнатото изпълнение по сключения нов договор за управление в смисъла на разпоредбата на КТ да се свързва винаги и единствено с изпълнението на конкретна бизнес програма или бизнес план, тъй като такова допълнително условие за фактическия състав по чл. 328, ал. 2 КТ от закона не произтича. Отделно е взел предвид, че договорът за възлагане на управлението е влязъл в сила на 10.01.2023 г., като заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение на ответника е издадена в рамките на установения 9 – месечен преклузивен срок – на 09.02.2023 г. Спрямо оплакването на ищеца, че заповедта за прекратяване не му била връчена редовно, въззивният съд е намерил, че същата следва да е връчена на работника или служителя, за да се прекрати трудовото правоотношение, откъдето възниква правен интерес и право за работника и служителя да иска отмяна на уволнението и възстановяване на заеманата длъжност. Като безпротиворечиво в практиката е посочил становището, че заповедта за уволнение може да се връчи включително при отказ на работника или служителя да я получи, тъй като в този случай последният сам и недобросъвестно е попречил да се сбъдне условието за прекратяване на трудовия договор / чл. 25, ал. 1 ЗЗД /. Установил е, че в този случай е без значение за делото как работникът или служителят е разбрал или не съдържанието на заповедта за уволнение, тъй като отказът да се получи заповедта за уволнение е на негов риск, като същият е длъжен своевременно да въведе с исковата молба основания за незаконност на уволнението, в това число и твърдения за връчване на заповедта за уволнение, включително и при условията на отказ за получаване. Въззивният състав е установил, че в конкретния случай ищецът твърди да не е получавал заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, а от косвени данни да е узнал за това. Констатирал е, че в заповедта за уволнение е удостоверено, че същата е връчена при отказ на дата 14.02.2023 г. в 8,20 часа в присъствието на свидетели. Съобразил е свидетелските показания на П. и Д. /присъствали лично на връчването/, които е намерил за последователни, логични, кореспондиращи едни с други и дадени безпристрастно. От същите е приел за безспорно установено, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е връчена при отказ на ищеца на 14.02.2023 г. От друга страна, въззивната инстанция не е кредитирала показанията на ангажираните от ищеца свидетели, като е намерил, че същите са пристрастно дадени и пресъздаващи неистински събития, част от предварително подготвена защитна теза на ищеца. По отношение на представената извадка от личния здравен картон на ищеца за вписани обстоятелства с дата 14.02.2023 г. относно здравословното му състояние, въззивният състав е приел, че този документ не се ползва с материална доказателствена сила относно датата и часа на извършване на прегледа, поради което и няма как да опровергае показанията на свидетелите П. и Д., които пълно и главно установяват, че на 14.02.2023 г. по това време ищецът се е намирал в [населено място]. В допълнение е съобразил, че препис от заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е връчен на ищеца най-късно с получаване на препис от отговора на исковата молба, тоест при всички положения заповедта за изпълнение е връчена и конститутивният ефект по прекратяване на трудовото правоотношение е настъпил. Във връзка с довода, че ищецът е бил в отпуск по болест на 14.02.2023 г., въззивният съд е намерил, че при уволнение по реда на чл. 328, ал. 2 КТ, какъвто е настоящият случай, работникът или служителят не се ползва от предварителната закрила на чл. 333, ал. 1 КТ с оглед изчерпателното изброяване на хипотезите в нормата на закона. Преценил е и като ирелевантно за спора за законността на уволнението, дали на ищеца е връчено предизвестие за прекратяването на трудовото правоотношение. Посочил е, че това обстоятелство има значение за евентуална отговорност на работодателя за обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ, но не опорочава уволнителното волеизявление. С оглед изложените съображения, въззивният състав е формирал извод, че в случая извършеното уволнение е законосъобразно, поради което предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ се явяват неоснователни. При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставените от касатора в изложението първи и втори въпрос не са обуславящи решаващите изводи на съда и не съставляват общо основание за достъп до касация. Така както са формулирани, въпросите съдържат условието и се извеждат от становището на жалбоподателя за липса на приемане на съществуващия бизнес план от новия управител на ответното дружество. По същество въззивният съд в обжалваното решение не е приел за установени такива факти, като въведените с въпроса. Напротив – след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства (по-конкретно представения договор за възлагане на управлението) е намерил за неоснователни оплакванията на ищеца, че новият управител на ответното дружество не е приел да изпълнява утвърдената в дружеството бизнес програма. Обосновал е извод, че самото приемане е настъпило с подписването на договора за възлагане на управлението на 10.01.2023 г. между новия управител А. и председателя на Съвета на директорите, доколкото в съглашението има изрично препращане към бизнес програмата на ответното дружество за периода 2021 г. – 2023 г. и изискване същата да се изпълни. Отделно от това, за решаващия си и краен извод, като допълнителен аргумент въззивният състав е съобразил и актуална практика на ВКС, съгласно която фактическият състав по чл. 328, ал. 1 КТ не изисква изпълнението на нов договор за управление да се свързва винаги и единствено с изпълнението на конкретна бизнес програма или бизнес план, поради което не следва неоправдано да се стеснява приложното поле на чл. 328, ал. 2 КТ. При тези мотиви в обжалваното решение, формулираните въпроси са неотносими, не кореспондират с установеното по делото и изводите на въззивния съд в обжалваното решение, с оглед което не могат да обосноват общо основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. съдът не дължи произнасяне по поддържаните допълнителни основания. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че по приложението на чл.328, ал.2 КТ има многобройна и трайно установена практика, с която въззивното решение не си противоречи и която не се нуждае от промяна или осъвременяване, поради липса на предпоставки за това. Според последната (пр.: решение № 225 по гр. д. № 1671/2018 г., ІV г. о., така и в решение № 144 по гр. д. № 4350/2018 г., IV г. о., и решение № 261 по гр. д. № 593/2017 г., IV г. о.) основанието за уволнение по чл. 328, ал. 2 КТ е приложимо при сключване на договор за управление на предприятието, който съдържа бизнес задача с конкретни икономически показатели, които управляващият предприятието трябва да постигне, а именно производителност, рентабилност, обем на оборота, печалби, поддържане на определен брой работни места, финансови задължения и инвестиции. Без значение е дали договорът се сключва с ново лице или с такова, което е имало предходен договор за управление, дали приетата от работодателя бизнес програма е нова, сходна или идентична с предходна програма; по чие предложение е приета програмата и дали тя се съдържа в самия договор или в други документи, стига да е налице връзка между тях; както и дали преди или след възлагане на управлението са поставени за изпълнение същите или изцяло нови задачи, в сравнение с тези на предходния управител. При липсата на друга уговорка, новият директор е ангажиран с постигането на икономическите показатели по приетия и действащ финансов план на държавното предприятие, като е без правно значение по чие предложение е приет финансовият план и дали той се съдържа в самия договор или в други документи. За да бъдат упражнени правата по чл. 328, ал. 2 КТ, при сключването на нов договор за управление е достатъчно да има икономически (бизнес) план в предприятието, независимо дали преди или след възлагане на управлението са поставени за изпълнение същите или изцяло нови задачи, в сравнение с тези на предходния управител. Същият извод следва и за случаите, когато финансовият план е разработен от новия директор. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване и по третия и четвърти въпрос в изложението, които обобщено се свеждат до уточнения от съда въпрос кога връчването на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е редовно. Съгласно установената практика на Върховния касационен съд, изявлението на страната по договора поражда действие с достигането си до адресата, т.е. съобразно общите правила на ЗЗД за действие на договорите. Писменото изявление на работодателя за прекратяване на трудовия договор следва да бъде връчено лично срещу подпис на лицето; при отказ на лицето да получи заповедта, същият се удостоверява с подпис на свидетели; при невъзможност заповедта да бъде връчена на работника, работодателят му я изпраща с препоръчано писмо с обратна разписка или чрез пощенска услуга – чрез изпращането на препоръчано писмо с обратна разписка; за да е осъществено надлежно връчване по пощата не е необходимо то да е извършено лично на получателя; редовно е и всяко друго връчване, което е допустимо съобразно общите правила, уредени в чл.46 и чл.47, във вр. с чл.42 и чл. 44 ГПК (при връчване чрез нотариална покана), както и съобразно специалния закон – чл.36 от Закона за пощенските услуги. Същевременно практиката на ВК неизменно приема, че при ненамиране на адресата на адреса, за да се счита за редовно връчването на книжата, е необходимо удостоверяване от връчителя, че страната отсъства повече от месец от адреса, като е задължително отразяването на далите подобно сведение лица, респективно да е удостоверено посещаване на адреса от страна на връчителя в рамките на повече от месец поне три пъти по различно време, включително в обичайното време за пребиваване на адреса. Приема неизменно и това, че редовно е само връчване по правилата на чл. 45 (респ. чл. 46, ал. 2) и чл. 49 ГПК. В последния случай, за да се приеме, че изявлението е достигнало до адресата, работодателят следва да е изпратил препоръчаното писмо на адреса, посочен от работника и пощата да удостовери доставянето на писмото на адреса. Обстоятелството дали работникът е променил адреса, посочен от него на работодателя или не е предприел действия за получаване на пощенската пратка е без правно значение. С достигане на изявлението на посочения от работника адрес, работодателят е изпълнил задължението си за връчване на заповедта за прекратяване на трудовия договор и тя е породила правно действие. В този смисъл решение № 283 от 06.04.2010 г. по гр.д. № 5078/2009г. на ІІІ г.о. ВКС; решение № 39 от 09.02.2012 г. по гр.д. № 410/2011 г. на ІІІ г.о. ВКС и решение № 35 от 07.05.2012 г. по гр.д. № 1877/2010 г. ІV г.о. ВКС и решение № 148 от 02.12.2016 г. по т.д. № 2072/2015 г., І т.о. ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Въззивното решение не влиза в противоречие с тази съдебна практика, а предвид наличието й – не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Следва да се посочи, че въпросът дали връчването е редовно, когато работникът е бил в отпуск по болест, не е разрешаван от въззивния съд. Във връзка с оплакването на касатора-ищец, че трудовото му правоотношение е прекратено по време когато е бил в отпуск по болест, съдът е отговорил, че при прекратяване на правоотношението на основание чл.328, ал.2 КТ, работникът не се ползва от закрилата по чл.333 КТ. С оглед на това въпросът не е обуславящ и не съставлява общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. В обобщение не са налице основавания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите такива за настоящото производство. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК, касаторът следва да заплати на ответната страна юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева за настоящото производство, опредено съгласно чл. 37 от Закона за правна помощ. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,