Определение № 112 от 15.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2908/2020 г.

Производството e по реда на чл. 288 ГПК.

С решение № 613 от 10.03.2020 г. по в.гр.д.№ 114/2019 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10 състав, е отменено решение от 09.11.2018 г. по гр.д. № 11139/2015 г. на СГС, ГО, 6 състав, в частта, в която са отхвърлени исковете по чл. 108 от ЗС по отношение на П. С. Б. за 5/8 идеални части, по отношение на Л. С. Б. за 1/8 идеална част и по отношение на М. С. Б. за 1/8 идеална част, и вместо това частично е уважен предявения иск по чл. 108 ЗС, като е признато за установено по отношение на Ю. А. К. и Х. И. К., че П. С. Б. е собственик на 5/8 идеални части, Л. С. Б. е собственик на 1/8 идеална част и М. С. Б. е собственик на 1/8 идеална част, от масивна двуетажна жилищна сграда - къща с РЗП около 285 кв.м. с идентификатор **, намираща се в източната част на дворно място, представляващо УПИ от кв. 223 по плана на [населено място], местността „Г. г.”, с площ от 588 кв.м., с административен адрес [населено място], квартал Б., ул. ,,Р.” № 19, като ответниците Ю. А. К. и Х. И. К. са осъдени да предадат на П. С. Б., Л. С. Б. и М. С. Б. владението върху 7/8 идеални части от гореописания недвижим имот. С решението на основание чл. 537, ал. 2 ГПК са отменени нотариален акт № 27 от 13.06.2000 г., рег.№ 8210, д.№ 333/2000 г. и нотариален акт № 62 от 30.12.2011 г., т. 4, рег.№ 5520, д.№ 499/2011 г. за 7/8 идеални части. С решение № 613 от 10.03.2020 г. по в.гр.д.№ 114/2019 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10 състав е потвърдено решение от 09.11.2018 г. по гр.д. № 11139/2015г. на СГС, ГО, 6 състав, в частта, с която са отхвърлени исковете по чл. 108 ЗС до пълните им предявени размери, както и в частта, с която са отхвърлени изцяло исковете по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.

Касационна жалба вх.№ 7673 от 08.06.2020 г. е подадена от ищците П. Б., Л. Б. и М. Б., чрез адвокат В. Г. и адвокат А. Д. срещу частта от въззивното решение, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта за частично отхвърляне на иска по чл. 108 ЗС за предаване на владението и в частта за отхвърляне на исковете по чл. 59 ЗЗД.

В изложение към касационната жалба се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставят се следните въпроси: Включват ли се в обективните предели на силата на пресъдено нещо на съдебното решение преюдициалните правоотношения и възражения на ищеца, които не са въведени като предмет по делото, произнасянето по който намира отражение в диспозитива; 2. Длъжен ли е съдът да допусне тройна експертиза, когато приетото от него заключение на единичната експертиза не е категорично и една от страните по делото своевременно е оспорила това заключение и е поискала назначаването на тройна експертиза; 3. При уважено възражение за придобивна давност, направено от ответника, може ли ищецът да претендира по-късно, в друг процес между същите страни, право на собственост върху същата вещ, на основания, известни му и съществували към момента на приключване на производството, в което е уважено възражението за придобивна давност; 4. Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, както и да обсъди мотивирано всички събрани доказателства.

Относно първия въпрос се твърди разрешаването му в противоречие с решение № 317 от 12.02.2019 г. по търг.д.№ 796/2018 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 4 от 13.04.2020 г. по гр.д.№ 1885/2019 г. на ВКС, ІІ г.о., относно втория въпрос се твърди разрешаването му в противоречие с решение № 174 от 12.01.2011 г. по търг.д.№ 36/2010 г. на ВКС, І т.о., решение № 165 от 22.10.2019 г. по гр.д.№ 2622/2018 г. на ВКС, І г.о., относно четвъртия въпрос – разрешаването му в противоречие с решение № 1 от 24.07.2019 г. по гр.д.№ 1131/2018 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 41 от 29.03.2017 г. по гр.д.№ 2897/2016 г. на ВКС, І г.о.

Поддържа се и очевидна неправилност на обжалваното въззивното решение в частта относно предявените искове с правно основание чл. 59 ЗЗД.

Насрещните страни по жалбата Ю. К. и Х. К., в депозиран отговор чрез адвокат Д. Р. и адвокат Ю. Б., изразяват становище за липса на основанията по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от ищците част.

Касационна жалба вх.№ 9090 от 23.06.2020 г. е подадена от ответниците Ю. К. и Х. К. чрез адвокат Д. В., адвокат Д. Р. и адвокат Ю. Б. срещу частта от въззивното решение, с която е отменено първоинстанционното решение и частично са уважени предявените искове по чл. 108 ЗС, както и в частта, с която са отменени нотариалните актове на основание чл. 537, ал. 2 ГПК.

В изложение към касационната жалба се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поставят се следните въпроси: 1. Недопустимо ли е съдебно решение, в диспозитива на което по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК, съдът е отменил изцяло нотариален акт, в който са включени и имоти, различни от процесния, и които не попадат в предмета на съдебното производство, в което е извършена отмяната по чл. 537, ал. 2 ГПК; 2. Допустимо ли е в съдебното производство, съдът, пред който е висящо делото, де се позовава на влязло в сила решение, постановено между същите страни, но с различен предмет; 3. Възражението за накърнена запазена част, направено в едно съдебно производство, разпростира ли действието си по отношение на имущества на общия наследодател, невключени в предмета на това производство; 4. При постановяване на съдебно решение, с което се отхвърля положителен установителен иск за собственост на имот, това прави ли автоматично ответната страна собственик на имота или със сила на пресъдено нещо само отрича претендираната собственост от ищците на заявеното от тях правно основание; 5. Допустимо ли е упражняване на потестативното право по чл. 30, ал. 1 ЗН чрез възражение извън делбен процес.

По отношение на четвъртия и петия въпрос се иска допускане на касационно обжалване и с довод, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – относно четвъртия въпрос се твърди разрешаването му в противоречие с ТР № 11 от 21.03.2012 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК, Решение № 1488 от 08.11.1999 г. по гр.д.№ 814/1999 г. и Решение № 189 от 14.07.2005 г. по гр.д.№ 2219/2003 г. на ВКС, ІV г.о., а относно петия въпрос се твърди разрешаването му в противоречие с решение № 164 от 25.01.1973 г. по гр.д.№ 2574/1972 г. на ВС, І г.о. и решение № 61 от 19.07.2019 г. по гр.д.№ 484/2018 г. на ВКС, І г.о.

Поддържа се и наличието на основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част.

Насрещните страни по жалбата П. Б., Л. Б. и М. Б. са депозирали отговор чрез адвокат В. Г. и адвокат А. Д., като изразяват становище, че липсват основания за допускане на касационното обжалване.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е приел за установено, че ищците по делото П. С. Б., Л. С. Б. и М. С. Б. са наследници по закон на С. А. Б., починал на 03.04.1998 г.

С. Б. и ответницата Ю. К. са брат и сестра, които черпят права от съдебна спогодба за делба по гр.д.№ 17591/1982 г. на СРС, с която е поделено останалото от наследодателя им А. Б. наследство, включващо и УПИ ** от кв. 223. Според спогодбата С. Б. и Ю. К. получават по 1/2 идеална част от имота, като са си разпределили ползването му. С. Б. е получил югоизточната част от поземления имот, в която е построена процесната по делото сграда.

С влязло в сила решение по гр.д.№ 2539/2001 г. на САС, потвърдено с решение от 05.10.2005 г., по гр.д. № 1041/2004г. на ВКС, е прието, че по време на брака си с П. С. Б. С. Б. е придобил по давност правото на строеж за изградената в УПИ ** от кв. 223, м. ,,Г. г.” [населено място], масивна жилищна сграда, респ. съпрузите са станали нейни изключителни собственици.

С нотариален акт № 1 от 18.01.1999 г. ищците са признати за собственици на процесната сграда при квоти – 4/6 идеални части за П. Б. и по 1/6 идеална част за Л. и М. Б..

С нотариален акт № 27 от 13.06.2000 г. ответницата Ю. К. е призната за собственик на 1/2 идеална част от сградата на основание приращение и 1/4 идеална част по завещание. С нотариален акт № 62 от 30.12.2011 г. ответницата Ю. К. е призната за собственик на поземлен имот с идентификатор *** с площ от 665 кв.м., заедно с 1/2 идеална част от процесната масивна двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 94 кв.м. и РЗП 273 кв.м. - на основание наследяване по закон, съдебна делба - спогодба, покупко-продажба и завещание.

В защита срещу иска ответниците са противопоставили права въз основа на саморъчно завещание от 28.01.1998 г., оставено от С. Б. в полза на Ю. К.. То е обявено на 16.04.1998 г., за което е съставен протокол от нотариус. Завещанието е оспорено от ищците с твърдението, че не е написано и подписано от завещателя С. Б.. Направили са възражение, че Ю. К. е недостойна, тъй като го е укривала от април 1998 г. до 06.12.2007 г., възражение за нищожност на същото поради симулативност, тъй като мотивът за съставянето му е осигуряване на средства за лечението на завещателя, възражение за унищожаемост поради тежкото здравословно състояние на завещателя, възражение за нищожност поради противоречие със закона и добрите нрави. Заявено е и възражение за възстановяване на запазена част. Не се оспорва, че за първи път завещанието е представено на 06.12.2007 г. в съдебно заседание по гр.д.№ 3175/1998 г.

Във връзка с оспорване на автентичността на завещанието са допуснати две единични експертизи, изготвени от различни вещи лица. Те са достигнали до един и същи категоричен извод, че завещанието е написано и подписано от С. Б.. С оглед на това е прието, че саморъчното завещание от 28.01.1998 г. е автентично, а оспорването му - недоказано. Въззивният съд е възприел експертизите като компетентни, обосновани и безпристрастни.

Безспорно е, че между същите страни е било образувано гр.д.№ 3175/1998 г. по описа на СГС, ГО, 9 състав по иск с правно основание чл. 108 ЗС по отношение на терена - УПИ ** от кв. 223, както и за магазин в [населено място] на [улица]. Срещу това решение е постъпила въззивна жалба, по която е образувано гр.д.№ 65/2010 г. по описа на САС, 10 състав, по което е постановено решение от 03.11.2010 г., с което това на СГС е отменено и предявеният иск от настоящите ищци е отхвърлен. Този съдебен акт е отменен по реда на чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК с Решение № 298 от 19.12.2012 г. на ВКС, II г.о., постановено по гр.д.№ 720/2012 г. След отмяната е образувано в.гр.д.№ 4764/2012 г. на САС, 1 състав, по което е постановено решение № 1639 от 11.07.2017 г. С него е отменено решението на СГС, ГО, 9 състав по гр.д.№ 3175/1998 г. и отново е отхвърлен предявеният от П. Б., Л. Б. и М. Б. иск с правно основание чл. 108 ЗС. С решение № 61 от 19.07.2019 г. по гр.д.№ 484/2018 г. на ВКС, I г.о. решението на САС по в.гр.д.№ 4764/2012 г. е отменено и вместо него са уважени частично предявените искове по чл. 108 ЗС. В това решение са изложени мотиви относно валидността на завещанието на С. Б. от 28.01.1998 г., направено в полза на сестра му Ю. К.; относно упражняване на правата по завещанието от лицето, в чиято полза е направено; относно възражението, че е погасено по давност искането на ищците по чл. 30, ал. 1 ЗН, както и относно накърняването на тяхната запазена част.

С атакуваното въззивно решение Апелативният съд е приел, че със сила на пресъдено нещо се ползват следните съдебно установени общи правопораждащи факти, доколкото индивидуализират спорното право чрез основанието и петитума на иска: С. Б. е придобил правото на строеж за процесната сграда по давност; С. Б. и П. Б. са придобили сградата в режим на съпружеска имуществена общност по време на брака им; завещанието от 28.01.1998 г. на С. Б. е валидно. То не е нищожно и унищожаемо на заявените от страна на ищците основания; правата на ищците по чл. 30, ал. 1 ЗН не са погасени по давност и е накърнена запазената им част. С оглед това е прието, че П. Б. притежава 1/2 идeална част от процесната сграда на собствено основание. За отричане на това право ответниците са направили правопогасяващо възражение, че те са собственици на изградената къща на основание саморъчно завещание в полза на Ю. К., а тя заедно с другия ответник Х. К. са станали нейни собственици чрез придобивна давност с период на упражняване на фактическа власт от 28.01.1998 г. до 31.08.2015 г.

Прието е, че възражението за давност е относимо само към правото на собственост на П. Б. в обем на 1/2 идеална част, доколкото другата 1/2 идеална част е завещана от С. Б. на Ю. К.. Прието е, че от депозираните свидетелски показания не може да се установи, че ответниците К. са установили фактическа власт върху процесната сграда, че са я владели от 28.01.1998 г. в период от 5 или 10 години, както и че са манифестирали своето намерение за своене пред П. Б.. В становището си от 01.07.2016 г. те ясно са заявили, че имотът до момента е ползван от майката на С. Б. - М. Б.. Това опровергава твърдението им, че те са го ползвали, респективно упражнявали фактическа власт върху него. Приет е за неустановен и субективният елемент на владението, а именно намерението за своене. Ответниците не са демонстрирали пред ищцата П. Б., че владеят процесната къща за себе си, не са отблъснали нейното владение. Не е установено да са извършвали подобрения в имота или да са предприемали други действия, които да изразяват намерението им за своене. Не е установено те да са сменили ключалките на процесната къща и така да са демонстрирали своето владение. Прието е за установено от показанията на разпитаните по делото свидетели И. и Т., че баба М. е живеела в съседната на тази на ответниците къща; че тя не е на Х. К.; че двете къщи ги отделя ограда и че Х. и Ю. К. не живеят в другата къща, тъй като имат своя собствена. Ответниците не са упражнявали непрекъснато, постоянно, несъмнено, явно и спокойно владение върху процесния имот. Направен е извод, че ищцата П. Б. е останала собственик на 1/2 идеална част от къщата на собствено основание, тъй като след смъртта на С. Б. бездяловата съпружеска имуществена общност е прекратена и в патримониума й преминава половината от процесната сграда.

За другата 1/2 идеална част, която е била собственост на С. Б., има универсално завещание по смисъла на чл. 16, ал. 1 ЗН, оставено в полза на Ю. К.. Поради това ищците не могат да придобият права върху нея на основание наследствено правоприемство, а разполагат с правото да искат възстановяването на тяхната запазена част. Ищците са направили възражение по чл. 30, ал. 1 ЗН, респ. - ответниците са заявили, че то е погасено по давност. Видно от мотивите към решение № 61 от 19.07.2019 г. по гр.д.№ 484/2018 г. на ВКС, І г.о., такова искане е направено с исковата молба по гр.д.№ 3175/1998 г. на СГС, по отношение на чийто съдебен акт е постановено въззивното решение, предмет на упражнения касационен контрол. Прието е, че влязлото в сила решение, с което е уважена претенция за възстановяване на запазена част от наследство, е задължително за страните по делото и извършеното намаляване на универсално завещание следва да бъде взето предвид при последващ процес за други имущества на завещателя. В предходното производство е предявено своевременно, разгледано е и е уважено искане по чл. 30 ЗН, като е извършено намаляване на завещателното разпореждане. Прието е, че в настоящето производство влязлото в сила решение следва да бъде зачетено и не може да бъде поставян въпроса дали е погасено правото по чл. 30 ЗН, след като то вече е реализирано. Направеното възражение от ищците Б. за възстановяване на запазена част е намерено основателно. Завещанието, оставено от С. Б., накърнява тяхната запазена част. Съгласно чл. 29, ал. 3 ЗН, когато наследодателят е оставил като законни наследници съпруг и две деца, разполагаемата част на завещателя е 1/4, а запазената част за наследниците е 3/4. Затова от завещаната 1/2 идeална част ищците имат по 1/4 от 1/2 или по 1/8 идeална част. За Ю. К., която е наследник по универсалното завещание, остава също 1/8 идеална част от процесната сграда. След намаляване на завещателното разпореждане П. Б. притежава 5/8 идеална част от имота, Л. Б. и М. Б. по 1/8 от нея. В този обем предявените ревандикационни искове са намерени за основателни и е постановено уважаването им, а за разликата до пълния предявен размер е потвърдено отхвърлителното първоинстанционно решение.

Относно исковете по чл. 59 ЗЗД въззивният съд е приел, че събраните доказателства не установяват, че К. ползват имота лично или чрез другиго и по този начин препятстват ищците да го ползват и да извличат ползи от него. Предвид липсата на предпоставките на фактическия състав на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, исковете са отхвърлени като неоснователни.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато по отношение произнасянето на въззивния съд по предявените искове по чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД по следните съображения:

По проблемите, поставени с касационна жалба вх.№ 7673 от 08.06.2020 г. и касационна жалба вх.№ 9090 от 23.06.2020 г.:

Първият въпрос от изложението към касационна жалба вх.№ 7673 от 08.06.2020 г. и втория, третия и четвъртия въпрос от изложението към касационна жалба вх.№ 9090 от 23.06.2020 г. поставят един и същи правен проблем, свързан с обективните предели на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение и нейния предмет, и оспорванията и възраженията, които се считат за преклудирани след влизане в сила на решението.

Първият въпрос от изложението към касационна жалба вх.№ 7673 от 08.06.2020 г. е поставен от ищците в контекста на решаващите изводи на въззивния съд, че в предходно производство между страните, приключило с влязло в сила решение, е предявено своевременно, разгледано е и уважено искане по чл. 30 ЗН, като е извършено намаляване на универсално завещателно разпореждане поради накърняване на запазената част на ищците, поради което спорът за действителността на завещанието е преклудиран и не може да бъде пререшаван в последващ спор между страните относно други имущества на завещателя. Изводите на въззивния съд са съобразени с трайно установената практика на ВКС, в която е прието, че силата на пресъдено нещо на решението следва да бъде зачетена от съда, пред когото то се представя; то е задължително за страните и преклудира споровете по всички релевантни факти, осъществени до постановяването му, независимо дали са били наведени или не в процеса. Наличието на действително завещание е елемент от фактическия състав, пораждащ потестативното право по чл. 30, ал. 1 ЗН (само с действително завещание би могло да се накърни запазената част на наследник и само действително завещание може да бъде намалявано по реда на чл. 30 ЗН). Не е налице твърдяното от ищците противоречие с постановките на т. 18 от ТР № 1/04.01.2001 г. ОСГК на ВКС, съгласно които със сила на пресъдено нещо се ползва диспозитивът на съдебното решение. Тълкуването не означава забрана съдът да почерпи данни за основанието на иска от мотивите към съдебния акт, защото именно в тях се съдържат констатациите относно спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. Силата на пресъдено нещо се разпростира върху индивидуализиращите белези на спорното право. Тъй като диспозитивът на решението не може винаги да обхване всички тези белези, мотивите са допълнителен източник на данни относно предмета на решението, когато не противоречат и изясняват този диспозитив. В случая, влязлото в сила решение по гр.д.№ 484/2018 г. на ВКС, І г.о., зачетено от въззивния съд, е поставено между същите страни, по ревандикационен иск за собственост на други наследствени имоти, собственост на завещателя, като наследственото правоприемство е елемент от фактическия състав, от който произтича спорното право. Съществуването на претендираните от ищците права, произтичащи от наследяване по закон, е признато за установено в отношенията между страните, доколкото ищците са упражнили успешно правото си на възстановяване на запазената част от наследството и намаляване на действителното универсално завещателно разпореждане в полза на ответницата.

Вторият, третият и четвъртият въпрос от изложението към касационна жалба вх.№ 9090 от 23.06.2020 г. са поставени от ответниците в контекста на решаващите изводи на въззивния съд, че юридическите факти, на които са основани възникналите между страните спорове относно титулярството на правото на собственост на дворно място, магазин и жилищна сграда в [населено място], са едни и същи, поради което тези общи факти се ползват от последиците на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по един от споровете при разглеждане на последващите такива. Въззивният съд е зачел силата на пресъдено нещо на влезлите в сила решения между същите страни по гр.д.№ 2539/2001 г. на САС и по гр.д.№ 484/2018 г. на ВКС, и се е произнесъл по висящия спор, като е съобразил установените общи факти, релeвантни за спорното право: С. Б. е придобил правото на строеж за процесната сграда по давност; С. Б. и П. Б. са придобили сградата в режим на съпружеска имуществена общност по време на брака им; правата на ищците по чл. 30, ал. 1 ЗН не са погасени по давност и е накърнена запазената им част.

Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането на поставения правен въпрос от ВКС ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а също и когато се налага тълкуване на неясни, непълни и противоречиви закони, с цел създаване на съдебна практика по тях или осъвременяването ѝ. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В случая вторият и третият въпрос не пораждат необходимост да се допусне касационно обжалване на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като не се налага произнасяне на ВКС по тези въпроси в настоящото производство във връзка с преследваната от закона цел - точно прилагане на закона и развитие на правото. По тълкуването и прилагането на чл. 297 и чл. 298 ГПК, включително и по въпроса за обективните предели на силата на пресъдено нещо като правна последица от влязло в сила решение в случаите, когато между едни и същи страни има няколко спора, основани на един и същи правопораждащ фактически състав, има формирана трайно установена и непротиворечива практика на ВКС. Според същата, предметът на силата на пресъдено нещо съвпада с предмета на делото – тя обхваща спорното материално право с неговите характеристики – юридически факт, съдържание на правото, и страните по спорното правоотношение, както и техните наследници и частни правоприемници. Предмет на силата на пресъдено нещо не е само субективното материално право, откъснато от конкретния юридически факт, въз основа на който то се претендира. В основанието на иска се включват всички факти, очертани в хипотезата на правната норма, въз основа на която се поражда претендираното материално право с всички негови характеризиращи белези – правопораждащ факт, съдържание, носители. В този смисъл, със сила на пресъдено нещо се ползват съдебно установените общи правопораждащи факти, доколкото индивидуализират спорното право чрез основанието и петитума на иска. Според чл. 297 ГПК влязлото в сила решение е задължително не само за страните и техните правоприемници, но и за всички съдилища, учреждения и общини в Република България, при което всеки от посочените органи при упражняване на служебната си дейност е длъжен да зачете постановеното с влязлото в сила съдебно решение, без да има право да пререшава въпросите, разрешени със сила на пресъдено нещо, когато същите следва да бъдат съобразени при последващ правен спор между страните. Забраната за пререшаемост (чл. 299 ГПК) е приложима за всяко отделно правоотношение, обхванато от предмета на делото. Когато между едни и същи страни са възникнали няколко спора, основани на едни и същи правопораждащи факти, и по някои от споровете има вече влязло в сила решение, следва да се приеме, че относно общите правопораждащи факти съдът се е произнесъл окончателно. В отношенията между страните е формирана сила на пресъдено нещо по тези въпроси, която следва да бъде зачетена при всеки последващ спор. Забраната по чл. 299, ал. 1 ГПК означава преклудиране на всеки факт и основаните на него права, осъществен преди постановяване на решението, независимо дали те са били известни на страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици. В последващ процес по предявен иск на различно основание или за различно искане, но произтичащ от материално право, чието съществуване е установено с влязло в сила съдебно решение, от съдебната проверка са изключени фактите, обхванати от преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо (решение № 49 от 14.04.2011 г. по търг.д.№ 561/2010 г. на ВКС, І т.о.; решение № 115 от 10.01.2012 г. по търг.д.№ 883/2010 г. на ВКС, І т.о.; решение № 314 от 15.01.2018 г. по гр.д.№ 4301/2014 г., на ВКС, ІV г.о., решение № 178 от 02.01.2019 г. по гр.д.№ 4579/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о.). Наличието на съдебна практика, с която решението е съобразено, обосновава липса на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поддържаната от ответниците теза, че макар накърняването на запазената част на ищците да е станало с едно общо действие – универсално завещателно разпореждане на С. Б., извършеното намаление не следва да бъде взето предвид от въззивния съд в настоящото производство, тъй като не е била образувана маса по чл. 31 ЗН, не може да бъде споделена. Когато наследодателят се е разпоредил със завещание с цялото си имущество и наследниците с право на запазена част упражнят потестативното си право по чл. 30 ЗН, не се образува маса по чл. 31 ЗН, а завещателните разпореждания се намаляват до размера на запазената част на наследника по закон.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по третия и четвъртия въпрос, тъй като произнасянето не би имало изискваното с чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК приносно значение в правоприлагането при тълкуване на правните разпоредби по конкретни дела или при създаване на съдебна практика. Налице е практика на ВКС, с която изводите на въззивния съд са съобразени. В решение № 76 от 08.06.2015 г. по гр.д.№ 6647/2014 г. на ВКС, ІІ г.о., е прието, че влязлото в сила решение, с което е уважена претенция за възстановяване на запазена част от наследство, макар и предявена чрез възражение, е задължително за страните по делото и че извършеното намаляване на универсално завещание следва да бъде взето предвид при последваща делба на други имущества на завещателя. Даденото от въззивния съд разрешение, че в настоящото производство влязлото в сила решение между страните следва да бъде зачетено и не може да бъде поставян въпроса дали е погасено по давност правото по чл. 30 ЗН, след като то вече е реализирано, е изцяло в съответствие с практиката на ВКС.

Отговорът на въпроса, обусловил допускане на касационното обжалване по гр.д.№ 812/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., е свързан с преценката за правното действие на решение, с което е отхвърлен установителен иск, при последващ процес между същите страни или техни правоприемници. В решението е прието, че качеството „пресъдено нещо” на решението по установителен иск създава състояние на определеност и безспорност относно съществуването или несъществуването на спорното право и има за последица непререшимост на разрешения спор. Отреченото с влязлото в сила решение спорно право не може да бъде предявявано в нов исков процес между същите страни както чрез иск, така и чрез възражение (чл. 298, ал. 1 и ал. 2 и чл. 299, ал. 1 и ал. 2 ГПК). Следователно когато дадено обстоятелство или правоотношение е било включено в спорното право по отхвърлен установителен иск и е обхванато от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение, то в последващ процес между същите страни или техни правоприемници е недопустимо да се разглежда наново спорът, касаещ това обстоятелство или правоотношение.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по петия въпрос от изложението към касационна жалба вх.№ 9090 от 23.06.2020 г. В решение № 164 от 25.01.1973 г. по гр.д.№ 2574/1972 г. на ВС, І г.о., на което се позовава касатора, е прието, че намаление на завещание чрез възражение по предявен иск за неоснователно обогатяване не може да се допусне. Разглежданият случай е друг – същият касае допустимостта на възражение по чл. 30 ЗН в рамките на общото исково производство при предявен иск за собственост, а не възражение на наследниците с право на запазена част срещу предявен от заветника облигационен иск, каквато хипотеза визира решението на ВС. Произнасянето на въззивния съд е съобразено с практиката на ВКС, обективирана в решение № 36 от 01.04.2011 г. по гр.д.№ 125/2010 г. на ВКС, І г.о., в което е прието, че правото по чл. 30 ЗН може да бъде упражнено както с предявяване на самостоятелен иск, така и с възражение по предявен вещен иск или иск за делба.

По проблемите, поставени с касационна жалба вх.№ 7673 от 08.06.2020 г.:

Вторият формулиран от касаторите въпрос не обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по приложението на чл. 266 ГПК, обективирана в т. 3 от ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. При разглеждане на въззивната жалба въззивният съд се е произнесъл по съдържащото се в нея доказателствено искане съгласно разпоредбата на чл. 267, ал. 1 ГПК, извършил е преценка относно неговата относимост, допустимост и необходимост и с определение от 10.01.2019 г. го е оставил без уважение като неоснователно. Преценката по правилността за недопускане и назначаване на експертиза не може да бъде извършена в производството по чл. 288 ГПК. По съществото си, вторият въпрос, представлява оплакване за съществено нарушение на съдопроизводствените правила - касационно основание за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационното обжалване.

Третият въпрос, поставен от касаторите, също не обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване – същият е неотносим, не е обсъждан от въззивния съд и не е от значение за изхода по конкретното дело.

По четвъртия въпрос също не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като в съответствие с трайно установената практика на ВКС по приложението на чл. 235 и чл. 236 ГПК въззивният съд е изложил собствени мотиви, касаещи спора от фактическа и правна страна, които отразяват решаваща правораздавателна дейност на инстанция, разглеждаща по същество материалноправния спор, а несъгласието на касаторите с анализа и оценката на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда по предявения иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, съставлява довод за необоснованост на обжалвания акт (по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК), който е неотносим в производството по чл. 288 ГПК.

Относно произнасянето на съда по последицата, уредена с чл. 537, ал. 2 ГПК, ВКС намира следното:

Съгласно посочената разпоредба, когато акт, издаден в охранително производство (включително – нотариален), засяга правата на трети лица, породеният от това спор, ако е за гражданско право, се разрешава по исков ред, като при уважаване на иска издаденият акт се отменя или изменя. В настоящия случай е разгледан спор за притежанието на право на собственост върху сграда. Данните по делото са, че за удостоверяване право на собственост върху нея, в полза на ответницата Ю. К. са съставени два нотариални акта: НА № 27 от 13.06.2000 г., рег.№ 8210, д.№ 333/2000 г. на нотариус с рег.№ 310 и НА № 62 от 30.12.2011 г., т. ІV, рег.№ 5520, д.№ 499/2011 г. на нотариус с рег.№ *. С първия акт ответницата Ю. К. е призната за собственик на 1/2 идеална част от сградата на основание приращение и 1/4 идеална част по завещание, а с втория - за собственик на поземления имот с идентификатор *** с площ от 665 кв.м. (собствеността върху който не е предмет на настоящото дело), заедно с още 1/2 идеална част от процесната масивна двуетажна жилищна сграда - на основание наследяване по закон, съдебна делба - спогодба, покупко-продажба и завещание. С атакуваното решение са отменени и двата нотариални акта „за 7/8 идеални части”. Извършвайки проверката по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК, ВКС констатира на първо място, че произнасянето по чл. 537, ал. 2 ГПК разкрива несъответствие с разгледания иск за собственост, предмет на който е само сградата, не и терена, което поставя под съмнение допустимостта на произнасянето по последицата по чл. 537, ал. 2 ГПК. За да се извърши преценка дали е налице или отсъства процесуална недопустимост, следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по последицата, уредена с чл. 537, ал. 2 ГПК - при условията на чл. 280, ал. 2, хипотеза 2 ГПК и т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, като основание в тази насока представлява и първият въпрос от изложението към касационната жалба с вх.№ 9090 от 23.06.2020 г.

При допускане на касационното обжалване касаторите Ю. и Х. К. дължат внасяне на държавна такса, която в случая възлиза на сумата 25 лв. – общо за двамата.

Воден от изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение