Определение № 2879 от 05.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 828/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. В. С. срещу решение № 261405/29.12.2023 г. по в.гр.д. № 11565/2019г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 04.06.2019 г. по гр.д. № 13539/2013 г. на Софийски районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора срещу „Уникредит Булбанк“АД /правоприемник на „Ейч Ви Би Банк Биохим“АД/, иск е правно основание чл.29 ЗЗД за унищожаване поради измама на договор за потребителски кредит на граждани без поръчителство № 424/12.07.2004 г., сключен между Д. В. С. и „Ейч Ви Би Банк Биохим“АД. Касаторът поддържа, че въззивното решение е нищожно, евевнт. недопустимо, евент. неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба „Уникредит Булбанк“АД не е подал писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че оплакванията на Д. С. за нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение са неоснователни. Същото в атакуваната част не е било постановено при липсата или наличието на някои от визираните условия, които да обуславят неговата недопустимост. Не е споделил доводите във въззивната жалба за неспазване на пределите на сезирането. Посочил е, че предметът на делото е спорното материално субективно право - претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, съответно е бил десезиран или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е процесуално недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. В случая е счел, че СРС се е произнесъл по предявения иск. Дадената от съда правна квалификация на иска, с който е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението. Счел е, че евентуалното допускане на други процесуални нарушения извън горепосочените или грешки при мотивирането на съдебното решение не е процесуална предпоставка за съществуването и/или надлежното упражняване на правото на иска и няма отношение към допустимостта на исковото производство, съответно допустимостта на съдебните актове и само по себе си не е основание за обезсилване на решенията. СГС е намерил, че с оглед ангажираните от касатора доказателства е останало неустановено наличието в кумулативна даденост на предпоставките, обуславящи приложението на института по чл.29 ЗЗД. В производството не е било доказано, че Д. С. е била умишлено въведена в заблуждение от страна на служители на банката за сключване на процесния договор, в т.ч. и от посочените в молбата й за уточнение от 16.03.2018 г. лица, нито че към момента на сключване на процесния договор съконтрагентът й е знаел или не е могъл да не знае за измамата, изхождаща от третото лице. За неоснователни са били приети наведените във въззивната жалба доводи във връзка с кредитирането на присъдата на наказателния съд и мотивите към нея. Съгласно нормата на чл.300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския такъв, който разглежда гражданскоправните последици от деянието във връзка с това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Обвързващата сила на присъдата за гражданския съд винаги предпоставя тъждество между деянието, предмет на същата, и деянието, което е предмет на доказване в исковия процес пред гражданския съд. Тази проверка в случая според СГС сочи, че извършеното от третото лице Ю. Г. деяние е само един от правнорелевантните факти, подлежащи на доказване в настоящия казус като част от фактическия състав на измамата по чл.29 ЗЗД. По отношение твърденията на касатора за задължителанта сила на мотивите на присъдата въззивната инстанция е намерила, че присъдата като съдебен акт представлява единство от мотиви и диспозитив. Мотивите, макар и част от официален документ, указват какви са били съображенията на наказателния съд, изведени въз основа на събрания пред него доказателствен материал, за да обоснове присъдата, но те не са самото решение по въпросите, посочени в разпоредбата на чл.301, ал.1 НПК във връзка с чл.305, ал.4 НПК. В този смисъл според СГС задължителна сила за гражданския съд има единствено диспозитивът на присъдата, но не и мотивите. Всички останали факти, извън посочените в чл.300 ГПК, които имат отношение към гражданските последици от деянието, подлежат на доказване от страната, която ги твърди, с допустимите за това доказателства в гражданския процес. Допълнително е изложил аргументи, че тези други релевантни за гражданския спор обстоятелства с оглед принципите на непосредственост и равенство на страните в гражданския процес трябва изрично да бъдат доказани пред гражданския съд независимо дали по отношение на тях вече са били събрани доказателства в хода на наказателното производство. Принципът на непосредственост при разглеждането на делото, прогласен в разпоредбата на чл.11 ГПК, не допуска решението на съда да се основава на свидетелски показания, събрани в друго производство, в т.ч. и наказателно такова. В тази връзка Д. С., която носи тежестта за доказване на елементите от фактическия състав на измамата по чл.29 ЗЗД, не е събрала доказателства за установяване на твърдените от нея факти чрез всички допустими от ГПК способи. СГС е счел, че липсва и задължение за съда да постановява изричен акт и да съобщава на страните в какво „качество“ същият е приел представените от тях доказателства в процеса. Въззивната инстанция е намерила за неоснователни оплакванията, че банката нямало как да не знае за измамата. Преценила е, че фактът, че служители на ЕТ са сключили договорите за кредит и за овърдрафт – предмет на наказателната измама в офис на банката, не може да доведе до извод, а още по-малко еднозначен и обоснован, за наличието на знание от страна на банката за измамата, извършена от третото лице, съответно че не е могла да не знае за нея, още повече, че сделките са сключени в един продължителен период от време от около 8 месеца. Оказаното евентуално съдействие от третото лице на ищцата при сключване на сделката също не формира такъв извод. Приел е, че правна пречка за осъществяване на това съдействие не е налице, което е и честа практика в обективната действителност. Посочил е, че изводите на съда не могат да почиват на предположения или индиции, а на безспорно установени факти в хода на процеса. Намерил е, че по делото не са налице доказателства, от които да е видно, че служители на банката са били запознати със създадените у ищцата от третото лице неверни представи относно последиците на процесния договор – че изтегленият от нея кредит ще бъде използван за плащане на заплати на служителите на работодателя й и за организиране на езиков курс в Малта и че ще бъде погасяван от нейно име, но за сметка на фирмата, нито че са поддържали последните. СГС е приел за неоснователни наведените във въззивната жалба доводи, че ответната банка е следвало да докаже действителността на договора. С оглед релевираните в исковата молба твърдения за съществуването на конкретен порок на процесната сделка, обуславящ нейното унищожаване, в съответствие с изискванията на чл.154, ал.1 ГПК е определил, че ищцата носи тежестта да установи тези обстоятелства. Във връзка с последното СГС е посочил, че последиците от неподаването на отговор по чл.131, ал.1 ГПК не могат да бъдат приравнявани с признание на иска или на фактите по спора, както и че липсва презумпция, че неподаването на отговор в срок прави иска основателен или че освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл.154, ал.1 ГПК. Съществуването на процесния договор в правния мир според въззивния съд се установява както от приобщените към доказателствения материал по делото копия от същия, така и от представените съдебни актове, касаещи водените различни съдебни производства във връзка с него. Самият фактически състав на измамата по чл.29 ЗЗД изисква да е била сключена сделка /чието доказване е в тежест на ищеца/, тъй като дори даден правен субект да е бил въведен в заблуждение, ако това не е довело до сключване на сделка, измама по смисъла на чл.29 ЗЗД няма. Неустановяването, че такъв договор е налице, е обстоятелство, което само по себе си е основание за отхвърляне на иск по чл.29 ЗЗД. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ Какво е правното значение на погрешните представи у страната кредитополучател при сключването на договора за кредит, които са установени във влязла в сила присъда на наказателния съд, и поради които тази страна е сключила договора, това основание ли е за неговото унищожаване?; 2/Каква е материалната доказателствена сила на мотивната част на присъдата като официален свидетелстващ документ или … нещо друго?; 3/ Трябва ли всяка страна в процеса да доказва фактите, на които черпи благоприятни за себе си правни последици в гражданския оборот? Трябва ли ищецът да докаже отрицателен факт – несъществуване на договор, когато се позовава на несъществуването му?; 4/ В хипотезите на нарушаване на чл.239 ГПК от СРС недопустим ли е съдебен акт на въззивния съд непроизнасящ се по тази му недопустимост?; 5/ Несвоевременната размяна на книжа по делото от страна на въззивния съд ограничава ли съществено възможността му да установи истината в процеса с оглед съобразяване с всички доказателства? Въвежда се следните допълнителни основания за допускане на касационно обжалване: по първи въпрос - на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 343/20.12.2013г. по гр.д. № 2818/2013 г. на ВКС, III г.о., решение № 396/28.10.2011 г. по гр.д. №472/2010 г. на ВКС, IV г.о.; по втори въпрос - на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие със задължителната практика на ВКС по ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и ТР №1/2020г. на ОСГТК на ВКС, и на осн. чл.280, ал.1, т.3 ГПК; по трети въпрос - на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 14/06.03.2018 г. по гр.д. № 2401/2017 г. на ВКС, IV г.о. и на осн. чл.280, ал.1, т.3 ГПК; по четвърти въпрос - на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК– противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 157/29.11.2010 г. по т.д. № 262/2010 г. на ВКС, I т.о. и на осн. чл.280, ал.1, т.3 ГПК и по пети въпрос – противоречие със задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР №6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и в практика на ВКС по решение № 3/ 15.03.2016г. по гр.д. № 2526/2015 г. на ВКС, III г.о., решение № 22/02.07.2019г. по т.д. № 587/2018 г. на ВКС, I т.о. и др. Позовава се и на хипотеза на нищожност и на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр. 3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира следното: Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Не е налице вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно. Според ТР№1/2012г. по тълк.д.№1/2011г., ОСГТК, ВКС, съдебните решения са нищожни в случаите на постановяването им от ненадлежен орган или ненадлежен съдебен състав, извън правораздавателната власт на съда, ако не са подписани от членовете на съдебния състав, ако не са в писмена форма, както и при абсолютна неразбираемост на волята на съда, вкл. и при тълкуване. Нищожно е решение на съда и което е абсолютно неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се извлече дори при тълкуване. Нито един от тези пороци не се констатират по делото. Касаторът се позовава на нарушения на посочени от него принципи: на нарушение на свръхповелителни норми на правото на ЕС и на националното право, на справедливо произнасяне, за защита на всички права на касатора по неограничаващ го ред, на ефективност и еквивалентност, които насочват към оплаквания за неправилност на въззивното решение, а не за неговата нищожност. Проверката на неправилност на въззивното решение се предпоставя от производство по чл.288 ГПК във връзка, с което касаторът следва да формулира правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Не е изпълнена и хипотезата на чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Оплакването за недопустимост на въззивното решение е свързано с твърдението по въпрос № 4, че въззивният съд не се е произнесъл по довода във въззивната жалба за недопустимост на първоинстанционното решение, поради липса на произнасяне с неприсъствено решение, въпреки предпоставките за това. От една страна СГС е направил преценка дали първоинстанционното решение е допустимо. От друга страна - с оглед данните по делото и след съпоставка с цитираното от касатора решение № 157/29.11.2010 г. по т.д. № 262/2010 г. на ВКС, I т.о., ВКС намира, че не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо. В цитираното решение на ВКС искането за постановяване на неприсъствено решение е било заявено в първото съдебно заседание и Върховният касационен съд е приел, че решаващият съд е следвало да се произнесе по него или с определение по чл. 239, ал. 3 ГПК, или с решение по чл. 239, ал. 2 ГПК. Вместо това първоинстанционният съд е постановил недопустим акт, тъй като се е произнесъл по недопустимо /невъведено/ искане, като е разгледал спора по същество, преценявайки приложените към исковата молба многобройни писмени доказателства откъм тяхното съдържание, без да е налице оспорване на релевантните факти от ответника. В настоящия случай искането на касатора също е заявено преди първото заседание, но за разлика от този по т.д. № 262/2010 г. на ВКС, I т.о. е налице произнасяне на СРС в открито с.з. с определение по чл.239, ал.3 ГПК. От извършените от СРС процесуални действия / определение по чл.146, ал.1 и 2 ГПК / може да се заключи, че те са основани на преценката му, че не е налице вероятна основателност на предявения иск по чл.29 ЗЗД. Тази преценка, обаче, всеки път е различна, поради което произнасянето в разглеждания случай с нарочно определение по чл.239, ал.3 ГПК, което не подлежи на инстанционно обжалване, не води до недопустимост на постановеното решение. С оглед изложеното, обжалваното решение не противоречи на практиката на ВКС и не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по четвъртия поставен въпрос. Не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК по отношение на първия въпрос, тъй като касаторът въвежда с него обстоятелства, които не изчерват всички релевантни факти с оглед предявения иск по чл.29 ЗЗД и само при изпълнение на които в тяхната съвкупност може да се приеме за основателен същият. В Решение № 427/10.06.2015 г.. по гр.д. № 1436/2014 г., на ВКС, IV г. е посочено, че фактическият състав на основанието за унищожаване на сделки по чл. 29 от ЗЗД – измама включва елементите: 1. да е сключена сделка, 2. едната страна по сделката - измамената да е в заблуждение, 3. заблуждението да е предизвикано умишлено от другата страна по сделката, а при едностранна сделка – от адресата на едностранното волеизявление, който се ползва от него, или от трето за сделката лице, като в последния случай другата страна по сделката, съответно адресатът на едностранната сделка трябва да е знаела или да не е могла да не знае за това, 4. сделката да е сключена поради заблуждението. При формулиране на въпроса касаторът изключва условието, че заблуждението следва да е предизвикано от друга страна по сделката или другата страна по сделката трябва да е знаела или да не е могла да не знае за това, ако заблуждението изхожда от трето лице. В съответствие с установената съдебна практика СГС се е произнесъл по установеността на всички елементи от фактическия състав на унищожаване на сделка поради измама по чл.29 ЗЗД. Поради което поставеният прави правен въпрос не обхваща целия обем на произнасяне на въззивната инстанция, който именно в своята цялост се явява обуславящ крайното правно разрешение по спора. По втория въпрос е налице създадена практика на ВКС. В решение № 18/09.03.2018г. по т.д. № 1512/2017 г. на ВКС, I т.о.; решение № 127 по т.д.№ 1882/2014 г. на ІІ т.о. и решение № 22 по гр.д.№ 50310/2016 г. на І г.о. на ВКС е прието, че присъдата, респ. решението по чл.78а НК, има задължителен характер относно извършването на деянието, с оглед на всички негови признаци, в т.ч. и относно причинените вреди, доколкото същите са въздигнати в елемент от престъпния състав. Осъдителна или оправдателна, обвързващата сила на присъдата винаги предпоставя тъждество между деянието, предмет на същата и деянието, което е предмет на доказване в исковия процес пред гражданския съд. Присъдата е задължителна за гражданския съд само относно конкретното деяние, обективирано в обвинителния акт по повдигнатото срещу извършителя обвинение, но не и относно друго, различно от това деяние /така и в решение № 135 по т.д.№ 3945/2013 г. на І т.о. на ВКС/. Присъдата има обвързваща гражданския съд сила по отношение вината на делинквента, деанието и вредите, фигуриращи в престъпния състав, но не и досежно увреждане, каквото обвинение не е повдигнато и разглеждано от наказателния съд. Без значение е упоменаването на факт, извън състава на престъплението, в мотивите на решението, при липсата на постановен диспозитив по съответния състав на престъплението. В случая елементите, които СГС е намерил за недоказани – знание на съконтрахента, че трето лице е въвело в заблуждение касатора, за да сключи с банката договор за кредит, не са част от престъпния състав, по който се е произнесъл наказателния съд с присъдата срещу третото лице Ю. Г. за извършено престъпление по чл.210, ал.1, т.5 вр. чл.209, ал.1 НК. Поради което не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС. Наличието на създадена практика на ВКС изключва допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По отношение на трети въпрос също не е осъществено допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Цитираното от касатора решение № 14/06.03.2018 г. по гр.д. № 2401/2017 г. на ВКС, IV г.о. няма отношение към настоящия спор, тъй като по първия се разглежда приложението на чл.154, ал.1 ГПК с оглед възражение за прихващане направено от ответник по иска, а висящото дело е за разпределение на доказателствена тежест по иск с правно основание чл.29 ЗЗД. Фактите, които твърдят страните и които подлежат на доказване са различни. В случая въззивният съд е изходил от предявения иск – за унищожаване на договора, т.е. атакуваната сделка поражда правни последици от момента на сключването си, но волеизявлението на страната страда от порок, поради което за нея възниква субективното право да поиска по съдебен път унищожаване на договора, като пир уважаване на иска правните последици на сделката ще отпаднат с обратна сила. Ето защо правен интерес за предявяване на иск за унищожаване на договор съществува само ако страната се позовава на сделка, която не е нищожна /постановяване на решение при поддържан от ищеца довод за нищожност на процесния договор ще е недопустимо и подлежи на обезсилване, а делото по него – на прекратяване/, респ. ако се установи нищожност на сделката по същество на спора, искът за нейното унищожаване е неоснователен и следва да се отхвърли. И в двата случая касаторът като ищец по иск с правно осн. чл.29 ЗЗД няма правен интерес да поддържа доводи, че договорът за кредит е нищожен. Според трайната съдебна практика: решение № 127/12.12.2017г. по гр.д. № 365/2016 г. на ВКС, I т.о., решение № 236/09.12.2015 г. по гр.д. № 3186/2015 г. на ВКС, г.о. и мн. др. по общото правило на чл. 154 ал.1 ГПК всяка страна носи доказателствена тежест за положителните факти, от които тя извлича изгодни за себе си правни последици. За тези факти тя трябва да проведе пълно доказване, което означава представените от нея доказателства да формират сигурна убеденост за осъществяване на фактите, а чрез насрещното доказване, противната страна цели оборване на главното доказване. В случая с оглед дадената от СГС правна квалификация на предявения иск по чл.29 ЗЗД в съответствие с нея въззивната инстанция е приела, че фактът, от който черпи изгодни за себе си правни последици касатора /факт, на който оснавава иска си по смисъла на чл.154, ал.1 ГПК/, е за сключен договор, който е породил правни последици, но поради наличие на сочения в исковата молба порок – въвеждане в заблуждение от съконтрахента или от трето за договора лице, следва същият да се унищожи, за да отпаднат правните му последици. С оглед на тези изводи на въззивния съд е направено и разпределението на доказателствената тежест между сраните по чл.154, ал.1 ГПК. Следователно същото е в съответствие с практиката на ВКС. Петият правен въпрос е фактически и касае проверка на извършени от въззивния съд процесуални действия, които са по повод на представени от страната доказателства след даване ход по същество на спора /а не за връчване от страна на съда/, като за отмяна на последното определение липсва изразена воля от ответника по иска. Поради което не е изпълнено общото основание за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК. Не се установява хипотеза на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. В настоящия случай от мотивите на въззивното решение не видно въведеното от касатора оплакване за прилагане на закона в неговия обратен, противоположен на вложения от законодателя смисъл и за явна необоснованост на акта, поради допуснати груби нарушения на правилата на формалната логика. С оглед посочените по-горе изводи не е нарушена нормата на чл.239, ал.3 ГПК, нито е отнето правото на ищеца да определи предмета на спора. Обективирането в молба /подадена след даване ход на устните състезания пред въззивната инстанция/ до съда от страна на банката на изявление, че няма претенции за вземания спрямо ищцата, не може да се приравни на признание на иска, още по-малко на воля за сключване на спогодба. Въззивната инстанция е направила обсъждане на всички събрани доказателства и е съобразила съдебната практика на ВКС относно приложението на чл.29 ЗЗД. Поради което ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение