Определение № 472 от 28.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 1034/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца Р. Д. Я. срещу решение № 3 от 11.01.2023г., постановено по в.т.д.№ 219/2022г. на Апелативен съд Бургас, с което е потвърдено решението по т.д.№ 397/2021г. на ОС Бургас и е отхвърлен искът с правно основание чл.694,ал.2,т.1 ТЗ, предявен срещу ЕТ „Орион - В. Н.“ /н/ при участието на синдика, да бъде признато за установено по отношение на кредиторите на несъстоятелността съществуването на парично вземане на Р. Я. за вреди от неоснователно обезпечение, допуснато по ч.гр.д. № 3150/2020г. на Окръжен съд - Варна, отменено по в.ч.гр.д. № 4/2021г. на Апелативен съд В.. Претенцията е в размер на 55 000 евро - претърпени имуществени вреди, състоящи се в намаляване на покупната цена на имот по предварителен договор от 05.01.2020г. с продавач ищецът и купувач трето за спора лице, договорено със споразумение от 25.11.2020г. В касационната жалба са въведени доводи за неправилност на основанията по чл.281,т.3 ГПК с искане за отмяна на решението и уважаване на иска. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпроси: І.Първа група, посочени като процесуалноправни: 1/ „ Длъжен ли е съдът да се произнася само по въпроси, които са спорни между страните и които са въведени от страните?“ като се сочи, че този въпрос е във връзка и с допустимостта на решението. Според касатора съдът е дал отговор „фактически“, като е основал решението си на извод за неизискуемост на неустойката, защото договорът не бил развален, и оттам на извод, че неустойката не се компенсира с намалението на покупната цена. Страната счита, че произнасянето е и по въпроси, които не са били включени в предмета на спора, съответно в доклада по делото. Поддържа се, че въззивното решение е постановено в противоречие с решението по гр.д.№ 1214/21 на 1 г.о. на ВКС. 2/„ Длъжен ли съдът да докладва всички доводи и възражения, изложени във въззивната жалба, или има право да откаже да включи в доклада си по делото наведени доводи във въззивната жалба? Според касатора съдът е счел, че не е необходимо да докладва всички доводи във въззивната жалба; Може ли въззивният съд, след като е отказал, и то без да изложи мотиви, да включи в доклада по делото поставен и ясно формулиран въпрос с въззивната жалба, и въпреки изрична молба на въззивника за допълване на доклада, да основе решението си на изводи тъкмо по този въпрос, при това без да обсъди доводите във въззивната жалба? ” Според касатора отговор на въпроса е даден от съда с определение в съдебно заседание за отказ за допълване на доклада, а същевременно въззивното решение се основава на повтаряне точно на изводите за неизискуемост на неустойката, но без да се дава отговор на налични във въззивната жалба и невключени в доклада на съда доводи. Поддържа се, че въззивният акт противоречи на т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК. 3/ „ Следва ли съдът да основе решението си на всички относими към предмета на спора доказателства и то след като обсъди доводите на страните?” Твърди се, че не са обсъдени съществени и установени по делото факти, че задължението за предаване на владението, наред със задължението да се прехвърли собствеността, са двете основни престации на продавача и поради това невъзможността на ищеца да предаде владението на имота до десет дни от датата на падежа - 15.11.2020г., е съществена с оглед на възможността купувачът да развали договора и да ангажира отговорността на продавача за неустойка за цялостно неизпълнение. Поддържа се довод за необсъждане на твърдението, че ищецът дори и при полагане на дължимата грижа, не е длъжен да предполага, че принудителното изпълнение ще бъде препятствано чрез неоснователни обезпечения за спиране на производството по въвода, който е бил насрочен и е щял да се проведе на 03.11.2020г.. Възразява, че не е обсъден и настъпилият по време на производството факт, че след още три неоснователни спирания на същото принудително изпълнение, договорът е развален. Касаторът твърди и, че отсъства произнасяне по доводи, заявени от него, които счита за релевантни: Че въпросът за възникването на потестативното право за разваляне на договора поради причиняване неизпълнението по вина на ответницата, е съвсем различен от въпроса дали това е упражнено; Че съществено в случая е възникването на потестативното право на купувача за разваляне на предварителния договор с факта на неизпълнението на продавача да предаде владението. Поддържа се, че това е довело до сключването на спогодбата за новация, в която чрез своеобразно прихващане, за да избегне развалянето на договора и ангажиране на отговорността за заплащане на неустойка, ищецът се съгласява на намаление на цената, т.е. на собственото си вземане. Въвежда, че не са обсъдени доводите му, че вземанията са част от имуществото и намалението на техния размер вследствие на предизвикано от трето лице неизпълнение на договора, е вреда, която съдът следва да квалифицира или като реална пропусната полза или като ефективна вреда. По този въпрос се позовава на противоречие с решението по гр. д. № 6605/2013 г. на 4 г.о. на ВКС. 4/ „ Следва ли мотивите да съдържат обоснов аван на изводите на съда по спорните въпроси или е достатъчно съдът да изложи декларативно изводите си без да пояснява логиката на съждението си за достигане на този деклариран резултат на правосъдната си дейност?” Според касатора съдът е изложил декларативни изводи (че намаляването на цената не се дължи на компенсирането й с дължимата неустойка; че споразумението за избягване на заплащане на неустойка срещу намаление на покупната цена е плод на свободната, автономна воля на ищеца, а не е обусловено изцяло от неизпълнението на задължението му за предаване на владението и др.). Позовава се на противоречие с решението по гр.д.№ 811/18г. на 2 г.о. на ВКС. ІІ.Втора група, посочени като материалноправни: 1/ „ Следва ли при претенция за нанесена вреда да се обсъди това, което ищецът твърди, че вредоносното действие е причинило пряко като факт, или е възможно без такава преценка да се правят изводи относно това, дали вредата е нанесена вследствие на действието на ответника?” По този въпрос допълнителна предпоставка не е посочена. 2/ „Дали потестативното право за разваляне на договора за изправната страна възниква с факта на неизпълнение на насрещната страна или потестативното право възниква само ако бъде упражнено?“ Според касатора въззивното решение съдържа извод, че такова право за третото лице купувач не е възникнало, защото договорът не бил развален, т.е. защото правото не било упражнено и поради това неустойката не е дължима от ищеца. Твърди се, че това разрешение е в противоречие с решението по гр. д. № 2939/2021г., на 3 г.о. на ВКС, в което е проведена разликата между възникване на правото и неговото упражняване. 3/ „Дали избягването на заплащане на неустойка от лицето, която я дължи по пътя на постигната спогодба с кредитора срещу намаление на неговото (на същото лице) собствено вземане от изправната страна - кредитор по възникналото задължение за неустойка, поначало може да се приеме като причинено от трето лице, ако неизпълнението е причинено от намеса точно на това трето лице чрез препятстване на изпълнението чрез неоснователно обезпечение или друго действие?“ По този въпрос се поддържа, че поради отсъствие на съдебна практика, са налице предпоставките по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК като за развитие на правото следва се даде отговор за съчетаното приложение на чл. 365 ЗЗД относно спогодбите чрез отстъп, от една страна, и чл. 403 във вр. с чл. 45 ЗЗД от друга, когато една от страните по договор за спогодба е поставена от трето лице в положение да не може да изпълни свое задължение и така е принудена, за да избегне по- големи вреди, да реши даден спор по пътя на спогодба; „че следва да се даде отговор дали причиненото от трето лице на друго неизпълнение на договор, в който причинителят не участва, не следва да се преценява като вредоносно и в случай, че увреденият е постигнал да избегне по - големи вреди по пътя на спогодба и новация на неизпълнения договор“. В писмени отговори синдикът и ЕТ „Орион В. Н.“ оспорват наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на касационната жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Сезирана с жалба на ищеца, въззивната инстанция е приела, че предявеният иск с правно основание чл.694,ал.2,т.1 ТЗ е допустим, тъй като ищецът е предявил вземането си пред синдика и то е включено в списъка на неприетите вземания, а възражението е било отхвърлено от съда. Констатирала е, че във въззивното производство е пренесен спорът за съществуването на вземането на въззивника спрямо несъстоятелния едноличен търговец, в размер на 55 000 евро, претендирано като обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в невъзможност да получи пълната продажна цена за имот, предмет на предварителен договор, по който въззивникът е продавач, поради намаляването й с горната сума. Обсъдени са твърденията на ищеца в исковата молба: по искане на въззивника е било образувано изпълнително производство по изп.д. № 116/ 2020г. по описа на ЧСИ С. Д. по издаден обратен изпълнителен лист против въззиваемия търговец за предаване на недвижим имот (вилно място, представляващо поземлен имот с кадастрален идентификатор 101135.2564.529, находящ се в [населено място], район Приморски, ведно с построените в имота постройки). По изпълнителното дело въводът бил насрочен за 03.11.2020г. Изпълнението по това изпълнително дело е било спряно въз основа на уважено от Окръжен съд Варна с определение № 3557 от 29.10.2020 г., искане за обезпечаване на бъдещ иск с правно основание чл.439 ГПК, който ще бъде предявен от ЕТ „Орион - В. Н.” против Р. Я.. Допуснатото обезпечение било отменено с определение от 07.01.2021г. по в.ч.гр.д. № 4/2021г на Апелативен съд В.. Невъзможността по изпълнителното дело да се състои насроченият за 3.11.2020г. въвод на ищеца във владение на имота осуетило възможността той да изпълни задълженията си по сключен на 05.01.2020г. с В. И. В. предварителен договор за продажба на същия имот - да предаде на купувача владението върху имота до 15.11.2020г., а това довело до предоговаряне условията по предварителния договор. Със споразумение от 25.11.2020г. страните по предварителния договор договорили нов срок за предаване на обекта и намалили продажната цена за сметка на дължимата от продавача неустойка. В резултат на горното, за ищеца се породило правото да търси защита на неудовлетвореното си притезание да получи от ответницата исковата сума. Въззивната инстанция е обсъдила, че съгласно представения предварителен договор от 05.01.2020г. ищецът като продавач и В. И. В. - купувач, са се споразумели на купувача да бъде прехвърлено правото на собственост върху поземления имот с постройките срещу цена от 205 000 евро, платима на части (20 500 евро в деня на предаване на владението на деня, уговорен в договора, а остатъкът при сключването на окончателния договор). Датата на предаване на владението е фиксирана до 15.11.2020г. като при определянето й продавачът е декларирал, че към момента в негова полза е издаден изпълнителен лист за предаване на владението върху имота; договорено е окончателен договор да се сключи до 01.07.2021г. В т.8 е предвидена санкция при забава за предаване на владението върху имота - ако забавата продължи повече от 10 дни „купувачът може да развали договора по реда на чл.87,ал.2 ЗЗД. В този случай продавачът дължи неустойка в размер на 40 000 евро за цялостно неизпълнение“. Обсъдено е споразумението, сключено между страните по предварителния договор от 25.11.2020г. с което страните са констатирали: 1/ Че неизпълнението на задължението на продавача да предаде владението е продължило повече от десет дни; 2/ Че поради неизпълнение на това задължение купувачът има право да развали договора и да ангажира отговорността за заплащане на неустойка за цялостно неизпълнение в размер на 40 000 евро; 3/ Тъй като правата на продавача не зависят от обстоятелствата, свързани с развитието на образуваното изпълнително дело въз основа на издадения в полза на продавача изпълнителен лист за въвод в имота, страните са се споразумели за следното: 1/ Новиране на продажната цена на 150 000 евро, а като насрещна отстъпка от страна на купувача отпада задължението на продавача да заплати неустойката от 40 000 евро.; 2/ Срокът за изпълнение на задължението на продавача за предаване на владението е удължен до 15.05.2021г., с оглед да се даде възможност да изпълни задължението си; в случая, че владението не бъде предадено в новия определен срок купувачът има право да развали договора и да ангажира отново отговорността на продавача за плащане на неустойка в размер на 40 000евро; 3/ Крайният срок за сключване на окончателния договор остава непроменен. От правна страна въззивната инстанция е мотивирала, че в конкретния случай не се установяват в кумулативна даденост юридическите факти, изчерпващи фактическия състав на непозволеното увреждане. Обсъдено е, че депозирането на искане за допускане на обезпечение може потенциално да породи отговорност за вреди при неоснователното му налагане, но при всички случаи следва да е доказано намаляването на патримониума на претендиращия или пропускане възможността същият да се увеличи по причина, за която делинквентът отговаря. Счетено е, че в конкретния случай липсва убедително доказване в тази посока, доколкото невъзможността при бъдещото транслиране на правата да се получи пълната първоначално уговорена продажна цена, не се дължи на поведението на сочения за делинквент търговец, а е резултат на автономната волева преценка на страните по предварителния договор, намерила израз в допълнителното споразумение. Съдът е приел за неубедителни твърденията, че намаляването на цената е вследствие на компенсиране с дължима неустойка със съображенията, че не е настъпила предпоставката за дължимост на процесната неустойка при условията, при които е договорена, а именно разваляне на предварителния договор. Акцентирано е, че няма данни такова разваляне да е било предприето от купувача. Като аргумент е изложен и този, че договореният отстъп в цената от 55 000 евро, не кореспондира с неустойката от 40 000 евро и не може логически да се свърже с нея. Като самостоятелен аргумент е изложен и този, че в причинно-следствената верига, чието начало е спирането на изпълнителното дело с допуснатото обезпечение, се е вклинила и нова причина не- включваща действия на ответницата и това е новото договаряне на съконтрахентите по предварителния договор, приели да променят цената. Мотивирано е, че този нов елемент отнема причинността на претендираните загуби, като произлизащи от поведение на несъстоятелния търговец. При тези съображения е изведено, че не се установява съществуването на основание за присъждане на обезщетение за непозволено увреждане и искът е неоснователен. Искането за допускане на обжалването по първия въпрос е неоснователно, а доводът, че съдът се е произнесъл по въпроси, които не са въведени в предмета на спора, не обуславя недопустимост на съдебното решение. Такъв порок настоящият състав не констатира и при служебно дължимата по отношение наличието му преценка. След като в обстоятелствената част на исковата молба ищецът е въвел като фактическо основание на претенцията си твърдението, че със споразумение от 25.11.2020г. страните по предварителния договор са се споразумели за нов срок на предаване на имота и са намалили продажната цена за сметка на дължимата от продавача неустойка , несъмнено въпросът, дали неустойката от 40 000 евро, уговорена с предварителния договор, е била дължима от продавача към момента на неосъществяване на предаването на владението на имота на купувача в уговорения срок, е правен проблем, на който въззивната инстанция е била длъжна да даде отговор в пренесения за разглеждане пред нея спор. Необходимостта от произнасянето по този въпрос и даване на правно разрешение по него е предпоставено от обстоятелството, че той е спорен между страните и е от значение за изхода на спора. Становището на въззивната инстанция за неизискуемост на неустойката, тъй като тя е уговорена изрично като такава за цялостно неизпълнение при разваляне на договора, е правен извод, изведен от разпоредбите на предварителния договор и с излагането на тези юридически аргументи въззивната инстанция е дала своето правно разрешение на материалния спор и съобразно вътрешното си убеждение. Поради това по отношение на излагането на конкретните правни доводи на въззивната инстанция по въпроса за дължимостта на неустойката, неприложима е тезата, която стои зад въпроса за произнасяне извън предмета на спора. Задължителни указания във връзка с правомощията на въззивната инстанция и съдържанието на мотивите към нейното решение са дадени в ТР № 1/04.01.2001 год. на ОСГК на ВКС - т.19, в което по категоричен начин е изведен принципният отговор относно решаващата дейност на въззивния съд като втора инстанция и задължението му да даде свое собствено разрешение по предмета на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата и изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, които да изрази писмено в мотивите към решението си. Отсъства основание за преценка въззивната инстанция да е процедирала в отклонение от тези свои задължения, поради което искането за допускане на обжалването по този въпрос и по въведената от касатора предпоставка, обоснована с практика по чл.280,ал.1,предл. последно ГПК не следва да бъде уважено. В откритото съдебно заседание въззивната инстанция е докладвала делото и синтезирано е посочила оплакванията на въззивника. Счела е, че не следва при докладване на делото да се включат инвокираните в допълнителна молба от 08.12.2022г. доводи за „допуснати нарушения от първоинстанционния съд налични по делото“. Именно с оглед на тези факти е поставена първата част на втория въпрос, но тя не може да послужи като обща предпоставка за осъществяване на касационен контрол. Несъмнено е, че въззивната инстанция дължи даване на отговор по въведените с жалбата оплаквания в мотивите към своето решение. Това нейно задължение не е предпоставено от обстоятелството, дали при докладване на делото, всички своевременно заявени в преклузивния срок за обжалване възражения, са отразени в определението от подготвително заседание или в протокола от публичното съдебно заседание. Преценката дали наведените след подаването на въззивната жалба доводи подлежат на обсъждане, може да бъде осъществена и в мотивите към съдебното решение. От друга страна въззивната инстанция не извършва самостоятелен доклад по делото по смисъла на чл.146 ГПК - т.2 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, а с определението си от подготвително заседание по чл.267 ГПК въззивният състав може да провери допустимостта на въззивната жалба и нейната редовност и да се произнесе по доказателствените искания като тези процесуални задължения могат да бъдат изпълнени и осъществени по преценка на съда (с оглед необходимостта от изслушване на страните) и в заседанието по делото. По отношение на втората част от въпроса са изцяло относими съображенията на настоящия състав, изложени по първия въпрос от изложението на касатора като отново следва да се изтъкне неоснователността на позоваването на несъобразяване на дължимите от въззивната инстанция процесуални действия с т.2 на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Във въззивната жалба са въведени оплаквания по отношение на доклада по делото единствено относно „неквалифициране на причинената вреда като пропусната полза“ с оглед изложените от първоинстанционния съд правни изводи, основани на ТР № 3/2012г. на ОСГТК на ВКС, но правни аргументи относно квалификацията на вредата не са изложени във въззивното решение. С оглед на това невярна е тезата, че въззивната инстанция е основала решението на въпроси, които не се съдържат в доклада на първоинстанционния съд. Не следва касационно обжалване да се допусне и по третия въпрос. На първо място в конкретния случай той няма правна характеристика, а изразява несъгласието на касатора с изводите на въззивната инстанция, които той счита за неправилни, т.е. въпросът е от значение за правилността на решението, която не подлежи на преценка в първата фаза от производството пред ВКС - по допускане на касационното обжалване. Касационно оплакване, което не кореспондира на мотивите на въззивната инстанция е и твърдението за отсъствие на произнасяне по доводи и защитни тези на страната. Некоректно е твърдението, че фактът на развалянето на договора от купувача е настъпил в хода на производството - то е в очевидно противоречие с доказателственото искане във въззивната жалба за приобщаване по делото на уведомлението от 23.07.2021г. за разваляне на договора, което въззивната инстанция е приела за преклудирано като датиращо преди завеждането на исковата молба (подадена на 23.08.2021г.) и незаявено своевременно в процеса. По отношение на аргументите към въпроса за възможността купувачът да развали договора и за възникване на потестативното право за разваляне, което според касатора е релевантният факт, „съвсем различен от ирелевантния“ - дали това право е упражнено, следва да се посочи, че съображенията на въззивната инстанция по този въпрос са в синхрон с ТР № 7/2013г. от 14.11.2014г. на ОСГТК на ВКС - „Не се дължи неустойка за забава по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, когато двустранен договор, който не е за продължително или периодично изпълнение, е развален поради виновно неизпълнение на длъжника. Дължима в такава хипотеза е единствено неустойка за обезщетяване на вреди от неизпълнението поради разваляне - неустойка за разваляне, ако такава е била уговорена“. Следователно в противоречие с формираната задължителна практика на касационната инстанция е тезата на касатора, че е релевантна за правото на неустойка е само потенциалната възможност договорът да бъде развален и е без значение дали това потестативно право действително е упражнено. В противовес с тази теза е и изричната уговорка в клаузата за неустойка, че тя е уговорена като дължима за цялостно неизпълнение само при отпадане на договорната връзка. По отношение на аргумента към въпроса, че „ищецът, дори и при полагане на дължимата грижа, не е длъжен да предполага, че принудителното изпълнение ще бъде препятствано чрез неоснователни обезпечения за спиране на производството по въвода“, следва да се има предвид значимият факт относно датата на която ищецът е уведомен за насрочения въвод - уведомлението е връчено на ищеца на 29.09.2020г. Този факт, съпоставен с факта, че много преди да бъде уведомен за датата на въвода, със сключването на предварителния договор на дата 05.01.2020г., касаторът като продавач е поел задължението да предаде имота на купувача на 15.11.2020г., не съответства на тезата и довода за „положена дължима грижа“. От значение е и обстоятелството, че към момента на сключването на договора - 05.01.2020г., когато се е задължил да предаде имота на 15.11.2020г., в полза на касатора е бил издаден нестабилизиран обратен изпълнителен лист за предаване на владението на имота (факт установим от определение № 353 от 03.07.2020г. по в.ч.гр.д.№ 216/2020г. на АС Варна, с което е упражнен инстанционен контрол по отношение на разпорежданията, въз основа на които е издаден обратният изп.лист по гр.д.№ 2840/15г. на ОС Варна - л.53 от материалите от първоинстанционното производство, по отношение на който въззивен акт е отказан частен касационен контрол с определение №п 169 от 22.07.2021г. по ч.гр.д.№ 2507/2021г. на 3 г.о. на ВКС). При преценката за тезата за положена от продавача по предварителния договор дължима грижа е от значение и обстоятелството, че при сключване на предварителния договор дори не е било образувано изпълнителното дело, по което касаторът счита, че въводът несъмнено е щял да се състои на насрочената дата 03.11.2020г. С оглед на изложеното, при отсъствие на въпрос с правна характеристика, съответно такъв кореспондиращ на изводите на въззивната инстанция и фактите по спора, касационното обжалване не следва да бъде допуснато, без да се обсъжда въведената от касатора допълнителна предпоставка с твърдение за противоречие на обжалвания акт с решението по гр. д. № 6605/2013 г. на 4 г.о. на ВКС. Четвъртият въпрос също не може да послужи като годно основание за осъществяване на факултативния касационен контрол, тъй като отново съставлява касационно оплакване за немотивираност на въззивния акт и същевременно представлява некоректна интерпретация и несъответстваща на мотивите квалификация за „декларативност“. Несъгласието на касатора с множеството аргументи, с които съставът на апелативния съд е обосновал изводите си по отношение на крайния изход на спора, не могат да послужат като основание за осъществяване на същинската касационна проверка. С оглед на това не следва да се обсъжда и въведената към въпроса допълнителна предпоставка. Първият от втората група въпроси не е материален, а процесуален, отново по правилността на решението - т.е. без правна характеристика, същевременно по него не е въведена допълнителна предпоставка, които обстоятелства изключват възможността за допускане на касационното обжалване. Вторият въпрос (ІІ.2) е правно неиздържан, поради което няма как да има правна характеристика. Не може да бъде упражнено право, което не е възникнало. При коректното му поставяне дали възниква правото на неустойка при разваляне на двустранен договор, отговорът се съдържа в ТР № 7/2013г. от 14.11.2014г. на ОСГТК на ВКС. Цитираното от касатора решение по гр.д.№ 2939/2021г. на 3 г.о. на ВКС не дава отговор на този въпрос. При поставянето на този и останалите въпроси касаторът засяга само един от множеството правни аргументи на въззивната инстанция за неоснователност на иска - упражняването на потестативното право за разваляне на договора за възникване на правото на неустойка, уговорена при разваляне, но игнорира останалите съображения, включително и желанието на страните (чл.9 ЗЗД) да запазят действието на договора чрез намаляване на цената, независимо от неизпълнението на продавача; че договореният в споразумението от 25.11.2020г. отстъп в цената от 55 000 евро, не кореспондира с неустойката от 40 000 евро и не може логически да се свърже с нея. Третият от последната група въпроси е предпоставен от теза на касатора, отречена като основателна във въззивното решение - че намаляването на вземането на ищеца за продажната цена е причинено от ответницата - че „неизпълнението е причинено от намеса точно на това трето лице чрез препятстване на изпълнението чрез неоснователно обезпечение или друго действие“. Тази условност и зададеност отнема характеристиката на въпроса като обуславящ, а по хипотетични въпроси касационен контрол не може да бъде осъществен. Следва да се има предвид обстоятелството, че молбата за обезпечение на бъдещия иск чрез спиране на изпълнението по изп.дело № 116/2020г. на ЧСИ Д. е подадена от И. К. в качеството му на синдик на ЕТ“Орион-В. Н.“. Безпредметно е обсъждането на посочената допълнителна предпоставка по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, която не е и надлежно въведена, тъй като приложното поле на това допълнително основание не се изчерпва с твърдение за отсъствие на съдебна практика и значимост на въпроса единствено за развитие на правото, а и предпоставя надлежна обосновка за неговото наличие. На адвоката, осъществил безплатно правна помощ на ответницата по касация, за изготвянето на отговор на касационната жалба и претендиращ заплащане на адвокатско възнаграждение, следва касаторът да бъде осъден да заплати такова. Настоящият състав го определя в размер на 1 000лв. От постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 (задължително за всички съдилища - чл.633 ГПК) следва, че при преценката си за размера на адвокатско възнаграждение на адвоката, осъществил безплатно правна помощ на страната, и в приложение на разпоредбата на чл.38,ал.2 ЗА, съдът не е обвързан от посочените в Наредба №1/20024г. минимални размери на адвокатското възнаграждение. По изложените съображения, ВКС, състав на ТК, І т.о.