Определение № 2074 от 21.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4936/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба подадена от „Акаунта“ ЕООД [населено място], чрез пълномощник адв. С. К. от САК срещу въззивно решение № 5079/05.08.2025 г. постановено по възз. гр. д. № 3890/2024 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20082/05.12.2023 г. по гр.д. 63207/2022 г. на Софийски районен съд в частта му, в която е признато за незаконно и отменено на основание чл. 344 ал.1 т.1 от КТ уволнението на Х. Д. Т., извършено със заповед № 04/13.10.2022 г. за налагане на дисциплинарно наказание, издадена от управителя на „Акаунта“ ЕООД, и в частта, в която на основание чл. 221 ал.1 от КТ „Акаунта“ ЕОД е осъдено да заплати на Х. Д. Т. сумата от 5 016, 59 лв., представляваща брутния размер на обезщетение за срока на предизвестието от два месеца, ведно със законната лихва, считано от 21.11.2022 г. до окончателното й заплащане. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на атакуваното решение, иска се отмяната му и отхвърляне на посочените искове. Оспорва се изводът на съда, че преди да бъде връчена процесната заповед за дисциплинарно уволнение на ищцата, трудовото правоотношение между страните е било валидно прекратено от страна на служителя на основание чл. 327 ал.1 т. 2 КТ. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Формулирани са следните въпроси: 1. „Коя е приложимата правна уредба относно валидно извършване и връчване на изявления относно факти и обстоятелства, свързани с трудовото правоотношение, вкл. за уведомяване на работодателя от страна на служителя за прекратяване на трудово правоотношение?“; 2. „При изричното условие на чл. 335 КТ - писмен вид и съществуването на специалната Наредба, приета въз основа на чл. 128б. ал. 3 от Кодекса на труда, коя е приложимата правна норма за извършване на електронни изявления, касаещи трудовите правоотношения: Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги или предвиденият в Наредба за вида и изискванията за създаването и съхраняването на електронни документи в трудовото досие на работника или служителя?“; 3. „Съществува ли в гражданското съдопроизводство процесуална преклузия за позоваване или приложение на нормативен акт, когато същият акт е от значение за правилната правна квалификация, правилно приложение на относимата към спора материалноправна норма и правилното разрешаване на спора между страните?“; 4. „Има ли право работникът /служителят, въпреки изричната уредба на този вид отношения с Наредбата за електронното трудово досие да прави едностранно изявления в това число изявления за прекратяване на трудови правоотношения по информационни канали избрани по негово усмотрение, да изпраща неподписани документи по имейл, въпреки изричната норма на чл.335, ал.1 от КТ, уреждаща писменото прекратяване на трудовия договор като условие за валидност и въпреки липсата на изрично съгласие която и да било от страните, вкл. и на работодателя за подобен тип комуникация и изявления във връзка с трудовите правоотношения?“; и 5 „Допустимо ли е да се прекратява трудов договор с конклудентни действия?“. Твърди се, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Сочи се и наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 – очевидна неправилност на въззивното решение. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата „Акаунта“ ЕООД, [населено място] е подал писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение от фактическа страна въззивният съд е приел, че по делото е безспорно установено, че ищцата е работила в ответното дружество на длъжност „старши счетоводител“, въз основа на сключен между страните трудов договор. Не било спорно, че с процесната Заповед № 04/13.10.2022 г., на основание чл.330, ал.2, т.6 вр. чл. 186 от КТ на ищцата Х. Т. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и е прекратено трудовото й правоотношение, поради извършване на следните нарушения на трудовата дисциплина: 1.Отсъствие от работното място в работно време /неявяване на работа, което представлява нарушение на чл. 187, ал.1, т.1, пр. трето от КТ, какво следва: на 06.10.2022 г., преждевременно напуснала работното място около 11,00 ч; на 07.10.2022 г. неявяване на работа; на 10.10.2022 г. – неявяване на работа. 2. Неизпълнение на възложената работа: за клиент „Иновастор Интернешънъл“ ООД за месеците юли и август 2022 г. Прието е за безспорно и ненуждаещо се от доказване и обстоятелството, че тази заповед, е била връчена на ищцата, чрез куриер на „Еконт“ на 25.10.2022 г. Посочено е, че спорът между страните е дали трудовото правоотношение между тях е било прекратено от ищцата на основание чл. 327 ал.1 т.2 от КТ, преди налагане на дисциплинарното наказание. Според посочената разпоредба служителя имал право да прекрати едностранно и без предизвестие трудовото правоотношение, когато работодателят забави изплащането на трудовото възнаграждение или на обезщетение по КТ или по общественото осигуряване. Посочено е, че нормата не поставя други условия за прекратяване на трудовия договор освен забавяне изплащаното на трудовото възнаграждение или обезщетение. Ирелевантни били и причините, поради които работодателят е забавил изплащането на уговореното трудово възнаграждение. Фактът на забавянето в случая е приет за установен по делото. Относно изискването едностранното волеизявление на служителя да бъде изразено в писмена форма ясно и безусловно, въззивният съд е посочил, че от представените доказателства, било установено, че на 06.10.2022 г. в 09,01,28 ч. ищцата е отправила на електронна поща - M.[електронна поща], /за която не било спорно по делото, че е на управителя на дружеството – работодател/ уведомление за напускане по чл. 327 КТ /с прикачен файл- заявление/, за което е поискала да получи входящ номер и да й бъде попълнена трудовата книжка. Електронната поща /„e-mail"/ била изпратена, чрез Интернет и съдържала изявление с гражданскоправно значение, т.е. съставлявала електронен документ по смисъла на чл.3 ал.1 от ЗЕДЕУУ и същата се считала получена най-рано с постъпването й в посочената от адресата информационна система, а най- късно - с изтеглянето й от адресата от системата, в която е постъпила по арг. на чл. 10 ал.1 от ЗЕДЕУУ. Нормата на чл. 3 ал.2 от ЗЕДЕУУ приравнявала електронния документ на писмен такъв, следователно релевантният момент за преценка на последиците от изявлението, бил получаването на пощата - т.е. с постъпването й в посочената от адресата информационна система /решение 303/07.10.2013 г. по гр.д. 3715/2013 г. на ВКС, IV г.о./. Фактът на доставянето на електронното съобщение бил установен от вещото лице по допуснатата съдебно-компютърна експертиза. Въззивният съд е посочил, че представеният по делото препис на хартиен носител на уведомлението е годно и достатъчно доказателство за авторството на документа и съдържанието на изявлението в него доколкото ответникът не поискал представянето на същия на електронен носител по арг. от чл. 184 ал.1 от ГПК /решение № 77/17.03.2015 г. по гр. д. № 2040/2014 г. на ВКС, IV г.о./. Законът допускал страните с конклудентни действия да се съгласят в отношенията помежду си, че изпращаните уведомления без квалифициран електронен подпис имат стойност на саморъчно подписани документи /решение № 70/19.02.2014 г. по гр. д. № 868/2012 г. на ВКС, IV г.о./. В този смисъл заявените възражения, обосновани с Наредбата за вида и изискванията за създаването и съхраняването на електронни документи в трудовото досие на работника или служителя, са приети за неоснователни. Предвид изложеното, въззивният съд е достигнал до извод, че поради факта на полученото уведомление на 06.10.2022 г. трудовият договор е бил прекратен на същата дата, на основание чл. 327, ал.1, т. 2 КТ, а връчената заповед за дисциплинарно уволнение на 25.10.2022 г. е безпредметна и като такава незаконосъобразна, защото трудово правоотношение вече не е съществувало. Посочено е, че това прави безпредметно обсъждането на законосъобразността на наложеното дисциплинарно наказание. По изложените съображения, въззивният съд с решението си е потвърдил решението на районния съд, с което заповедта за дисциплинарно уволнение е приета за незаконна и отменена. Отхвърлени са възраженията на ответника за липса на доказателства, касаещи размера на брутното трудово възнаграждение на ищцата, относим към определяне на размера на дължимото обезщетение по чл. 221 ал.1 от КТ. Посочено е, че с нарочно определение в о.с.з. от 06.04.2023 г. първоинстнционният съд е обявил за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че последното брутно възнаграждение на ищцата за месец 09.2022 г. е 2 508,49 лв. /след изявление на процесуалния представител на ответника, че не възразява относно размера на брутното трудово възнаграждение/. Размерът на обезщетението е изчислен съобразно срока на предизвестието от два месеца, съгласно чл. 12 б.“а“ от сключения между страните трудов договор. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. По въпроси с №№ 1, 2 и 4 от изложението касационно обжалване не следва да се допуска. Законът за електронния документ и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/ съдържа обща рамка и дава определение какво е електронен документ, електронният подпис, как се предоставят удостоверителни услуги и какви са изискванията за правната им валидност, а Наредба за вида и изискванията за създаването и съхраняването на електронни документи в трудовото досие на работника или служителя /Наредбата/, приета с ПМС № 71 от 10.05.2018 г. на основание чл. 128б, ал. 3 от КТ, урежда: видовете електронни документи, които могат да бъдат част от трудовото досие на работника/служителя, изискванията за създаването, изпращането и удостоверяването на връчването им между работника/служителя и работодателя, изискванията за съхраняване на тези документи. Наредбата урежда начините за създаване, изпращане и съхранение на електронни документи в конкретната сфера на трудовите досиета, в съответствие със законовата рамка на ЗЕДЕУУ и Регламент (ЕС) № 910/2014. Тя изрично се позовава и препраща към изискванията на Регламент (ЕС) № 910/2014 и на ЗЕДЕУУ, като част от правната уредба при създаване на електронни документи. ЗЕДЕУУ дава общите правила за електронни документи и подписи, а Наредбата прилага тези правила в контекста на трудовите досиета. При липса на доказателства за изградена информационната система по чл. 2, ал. 1 от Наредбата при работодателя и на постигната договореност между последния и служителя във връзка със създаването, подписването и изпращането на електронни документи /съгл. чл. 4 и сл. от Наредбата/, приложение следва да намери общият режим по ЗЕДЕУУ. В Решение № 303/07.10.2013 г. по гр.д. № 3715/2013 г. на ВКС, IV г.о. по материалноправния въпрос за правното значение на електронното съобщение и доколко доставянето му на електронен адрес може да бъде приравнено на връчването на писмен документ е прието, че ЗЕДЕУУ урежда правните последици от електронните изявления, а тяхното пренасяне като електронни съобщения, в разновидността им „електронна поща”, се урежда в Закона за електронните съобщения /ЗЕС/. Съгласно § 1, т. 11 ДР ЗЕС, „електронна поща” е съобщение във вид на текст, изпратено чрез обществена електронна съобщителна мрежа, което може да бъде съхранено в нея или е получено в крайното оборудване на получателя, а § 1, т. 22 от същите разпоредби дефинира „Интернет” като система от взаимосвързани мрежи, ползващи интернет протокол, което им позволява да функционират като самостоятелна виртуална мрежа. Електронната поща, когато е изпратена чрез Интернет и съдържа изявление с гражданскоправно значение, съставлява електронен документ по смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕУУ. По силата на чл. 10, ал. 1 ЗЕДЕУУ електронната поща се счита получена най-рано с постъпването й в посочената от адресата информационна система, а най-късно - с изтеглянето й от адресата от системата, в която е постъпила. В случая от събраните доказателства е прието за установено, че страните са възприели използване на електронните съобщения за взаимните уведомления, които разменяли и по други поводи. Предвид изложеното, произнасянето на въззивния съд е в съответствие с цитираната практика – съдът е приел, че отправеното от работника предизвестие по електронната поща на ел. адрес на управителя на ответното дружество удовлетворява изискванията за писмена форма на документа, а с постъпването му в информационната система на адресата съдържанието на документа следва да се счита узнато от работодателя /вкл. и от заглавието на писмото/. В прикачения файл към писмото е налице подписано изявление от служителя за прекратяване на трудовото правоотношение. Въпрос за авторството на изявлението изобщо не е повдиган от ответника в отговора на исковата молба след представянето на съдържанието на документа на хартиен носител, а фактът, че е изпратен от електронната поща на ищцата е установен от СТЕ. Предвид гореизложеното, поставения въпрос № 3 няма решаващо значение за изхода на делото и не служи като обосновка за допускане до касационно обжалване. Въпрос № 5 не притежава характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК, защото не е изводим от решаващите мотиви на въззивния съд по делото – той не е излагал аргументи, че трудовия договор е бил прекратен с конклудентни действия, при обосноваване на изводите си за основателност на предявения иск по чл. 344, ал.1, т.1 КТ. Затова и по този въпрос, и на соченото основание не следва да се допуска касационно обжалване. Не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност. За да е налице очевидна неправилност като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В случая не се установяват хипотезите на квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт. Касаторът се позовава на очевидна неправилност на въззивното решение, но не излага доводи, различни от оплакванията в касационната жалба, а те са общи твърдения за неправилност, които не могат да обусловят извод за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. При прочита на самото решение не се констатира видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, нарушение на научни и/или опитни правила или на правилата на формалната логика. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение. Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответника по жалбата разноски в размер 460,16 евро /с равностойност - 900 лв./, съставляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.