Определение № 157 от 19.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1902/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. М. Д. срещу решение № 143 от 16.05.2025г. по в.т.д. № 18/2025г. на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 475 от 18.11.2024г. по т.д. № 306/2023г. на Окръжен съд - Варна. С потвърденото решение са отхвърлени исковете на касатора срещу „Ново Финанс“ ООД за прогласяване за нищожни на основание чл. 38 от ЗКНИП, вр. чл. 24, ал. 1, т. 7, т. 9 и т. 11 от ЗКНИП сключените между страните Договор за заем № 594-ВН-05.12.2019 от 05.12.2019г., Договор за заем № 592-ВН-04.12.2019 от 04.12.2019г., Договор за заем № 798-ВН-17.06.2020 от 17.06.2020г. и Договор за заем № 795-ВН-16.06.2020 от 16.06.2020г.

Оплакванията на касатора Д. М. Д. в подадената жалба са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и на процесуалния закон, както и поради необоснованост – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Въззивният съд е констатирал нарушения на задълженията по чл. 6, чл. 8 и чл. 13 от ЗКНИП от страна на кредитната институция, но не е анализирал последиците от това нарушение, нито го е съпоставил със съдържанието и ефекта на сключените договори. Съдът е ограничил анализа си, концентрирайки се единствено до граматическото значение на договорите и се е дистанцирал от техните икономически последици. Изискването за ясен и разбираем език на клаузите на договор не се изчерпва с граматическата разбираемост, а включва и възможността потребителят да прецени икономическите последици на клаузите – в случая относно главницата (балонна структура), възнаградителната лихва (начина на плащането й) и гаранционната вноска. Потребителят не е можел ясно да установи каква сума реално получава, на каква стойност се изчисляват лихви и какъв е общият икономически ефект. Лишен е бил от възможността да вземе информирано и разумно решение.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото правни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и на Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, актовете на Съда на Европейския съюз, както и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – касационни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.

Поставените въпроси са:

1. Задължен ли е въззивният съд при произнасянето си по спорния предмет на делото, да обсъди всички въведени от страните в процеса доводи и възражения, както и да изложи мотиви по тях?

Касаторът се позовава на Постановление № 1/1953г. на ВС, ТР № 1 от 04.01.2001г. по гр.д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 59 от 14.04.2015г. по гр.д. № 4190/2014г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 27 от 28.06.2017г. по т.д. № 2430/2015г. но ВКС, ТК, І т.о. и др.

2. Задължен ли е въззивният съд служебно да съобрази и анализира последиците от нарушение на преддоговорните задължения на кредитора по чл. 6, чл. 8 и чл. 13 от ЗКНИП при преценката за неравноправност и нищожност на клаузи от договор за заем, включително относно основния предмет на договора, когато клаузите не са изразени на ясен и разбираем език по смисъла на член 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО?

Във връзка с въпроса касаторът сочи решенията на СЕС по дело С-26/13 и дело С-186/16, както и решение № 295 от 22.02.2019г. по т.д. № 3539/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

3. При преценка за неравноправност на клаузи на договор между финансова институция и потребител следва ли съдът да изследва икономическите последици от договорните клаузи?

Според касатора по този въпрос въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 295 от 22.02.2019г. по т.д. № 3539/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 384 от 29.03.2019г. по т.д. № 2520/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 314 от 29.07.2019г. по т.д. № 1799/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., както и решения на СЕС по дело С-26/13, дело С-96/14 и дело С-186/16.

4. Длъжен ли е съдът служебно да извърши преценка за неравноправност на клаузи, включително попадащи в основния предмет на договора, когато същите не са изразени на ясен и разбираем език съгласно член 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО?

Във връзка с въпроса касаторът отново се позовава на решенията на СЕС по дело С-26/13 и дело С-186/16.

5. Следва ли при договори за кредит с т.нар. „балонна структура“, при които главницата се изплаща еднократно в края на договора, съдът да прилага засилен контрол за разбираемост на клаузите относно начина на погасяване, реалния размер на усвоения кредит и годишния процент на разходите, съгласно чл. 24, ал. 1, т. 7 и т. 8 от ЗКНИП?

Според касатора въпросът е от значение за развитието на правото.

6. Допустимо ли е по стандартите на правото на Европейския съюз, включително практиката по дело С-600/19, дело С-287/22 и чл. 47 от Хартата на основните права, националноправно положение, при което потребител – длъжник в изпълнителен процес, основан на изпълнителен титул, чиято валидност се оспорва поради неравноправни клаузи, да бъде лишен от възможност за ефективна съдебна защита срещу въвеждане във владение в единственото си жилище въпреки влязло в сила съдебно определение за спиране на изпълнението, което не е отменено?

Във връзка с въпроса касаторът отново се позовава на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

От насрещната страна по жалбата „Ново Финанс“ ООД е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК. Съгласно отговора касационната жалба се оспорва като неоснователна.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

За да постанови решението си, съставът на Апелативен съд - Варна е приел, че във въззивната инстанция не са спорни фактите, установени от първоинстанционния съд, а именно, че между страните са били сключени Договор за заем № 594-ВН-05.12.2019 от 05.12.2019г., Договор за заем № 592-ВН-04.12.2019 от 04.12.2019г., Договор за заем № 798-ВН-17.06.2020 от 17.06.2020г. и Договор за заем № 795-ВН-16.06.2020 от 16.06.2020г., обезпечени чрез договорни ипотеки върху недвижим имот. Обезпеченията са били оформени с нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 77, том 6, рег. № 12487, дело № 969 от 2019г. на нотариус Ваня Георгиева, рег. № 549 на НК, вписан в Службата по вписванията вх. рег. № 33614, дв.вх.рег. № 33301, акт № 74, том ХІV, дело № 20352 от 11.12.2019г., и с нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 105, том 3, рег. № 5056, дело № 445 от 2020г. на нотариус Ваня Георгиева, рег. № 549 на НК, вписан в Службата по вписванията с вх. рег. № 13147, дв.вх.рег. № 12949, акт № 98, том ХVІ, дело № 7558 от 17.06.2020г.

Безспорно е било също, че съгласно договора от 05.12.2019г. на Д. М. Д. се е предоставяла сумата от 95 500 лева, при срок за връщане от 60 месеца, дата на първа погасителна вноска – 06.01.2020г., и крайна дата за връщане на цялата сума – 06.12.2024г. (чл. 1.1). Фиксираният годишен лихвен процент по заема е бил 20%, като лихвата в посочения размер се е разпределяла и дължала ежемесечно до 06-то число на месеца, считано от 06.01.2020г., съответно ежемесечните вноски, изчислени на база дължима лихва, са били в размер на 1 591. 67 лева (чл. 2.2, б.“ж“ и б.“з“ от договора). През целия срок на заема заемополучателят е погасявал само дължимата лихва (която, съгласно договора, единствено е била включена в ГПР – чл. 2.2, б.“м“), а главницата в нейния пълен размер е била дължима в края на срока, уговорен между страните (06.12.2024г.) с изключение на случая на предсрочно прекратяване на договора (чл. 2.4, вр. чл. 2.2, б.“и“, и чл. 2.5 от договора). В този смисъл е бил и изготвеният погасителен план. В клаузите на чл. 2.6 – чл. 2.9 от договора е било уговорено заплащането на наказателни лихви (неустойки). Съгласно § 2 от договора за заем, той се е сключвал при условие, че заемополучателят заплати гаранционна вноска. Съгласно клаузата на § 3 гаранционната вноска е представлявала сума в размер на 20% от стойността на заемната сума и е служила да обезпечи изплащането на кредита и лихвите по него през първите дванадесет месеца от неговото действие. Плащането на гаранцията е било в срок до 5 дни, считано от датата на подписване на договора, по посочена банкова сметка на заемодателя. Гаранционната вноска е служила за прихващане на лихви, неустойки, наказателни лихви, такси, такси за заличаване на ипотека и др. в изброената последователност, а неизползваната част е подлежала на връщане след изтичане на 12 месеца от срока на договора (чл. 1.2.1 и чл. 1.2.2). Не е било спорно, че в случая след предоставяне на заемната сума от Д. М. Д. е била платена (върната на заемодателя) сумата от 19 100 лева като гаранция.

Съгласно договора от 17.06.2020г. на ищцата се е предоставяла сумата от 10 000 лева за срок от 60 месеца и дата на първа погасителна вноска – 17.07.2020г. (чл. 1.1, чл. 2.2). Фиксираният годишен лихвен процент по заема е бил 25%, колкото е бил и ГПР (чл. 2.2, б.“м“). Лихвата се е разпределяла и начислявала ежемесечно до 17-то число. Дължимата лихва за първите шест месеца от сключване на договора се е дължала в нейната цялост в края на срока (17.06.2025г.) - чл. 2.2, б.“з“. Към този договор също е бил изготвен погасителен план, а клаузите на чл. 2.6 – чл. 2.9 от него относно дължимите наказателни лихви (неустойки) са били идентични с тези по Договора за заем № 594-ВН-05.12.2019 от 05.12.2010г.

Също за безспорно във въззивната инстанция е било прието, че по сключения Договор за заем № 798-ВН-17.06.2020 от 17.06.2020г. на Д. М. Д. се е предоставяла сумата от 4 500 лева, а по Договор за заем № 795-ВН-16.06.2020 от 16.06.2020г. – сумата от 1 000 лева.

Не е имало спор по делото, че страните по процесните договори за заем са били търговец и потребител по смисъла на § 13, т. 1 и т. 2 от ДР на ЗЗП. Задълженията на ищцата са били обезпечени с ипотека, поради което и на основание чл. 4, ал. 1, т. 2 от ЗПК регламентацията на този закон не се е прилагала към договорите. Приложими са били разпоредбите на специалния ЗКНИП и субсидиарно - на ЗЗП.

Позовавайки се на изслушаната във въззивното производство съдебно-счетоводна експертиза, въззивният съд е приел още, че елементите на ГПР, които са използвани в процесните договори, са лихвен процент, срок на кредита в месеци, гратисен период по главницата (по договори № 592 и № 594), погасителен план с анюитетни вноски за договори № 795 и № 798, а за договори № 592 и № 594 - погасителен план, според който главницата е в края на срока. Вещото лице е посочило също, че в договорите за заем при формиране размера на ГПР не са ползвани елементи като първоначални такси и комисионни, годишни такси и комисионни, както и месечни такси и комисионни, които обичайно се използват за оскъпяване на сумата по заема. В размера на ГПР са съотносими неплатените главници и възнаградителни лихви. Другите компоненти (като наказателни лихви, неустойка, законна лихва за забава) произтичат от неизпълнение по договорите за заем от страна на длъжника.

При тези възприети обстоятелства въззивният съд е посочил, че предметът на спора пред тази инстанция се е оформял около основанията за нищожност на процесните договори за заем, въведени с исковата молба и поддържани с въззивната жалба. Основното възражение в исковата молба на ищцата е било свързано с несъответствие съдържателната част на договорите съобразно изискванията, въведени в чл. 24 ЗКНИП, съответно водещи до нищожност на цялата сделка по чл. 38 ЗКНИП.

Въззивният съд не е намерил основание за обявяване на сделките за нищожни поради противоречие с нормативно императивно изискване по основното им съдържание. В тази връзка е било посочено, че не всички норми за поведение на страните, въведени с ЗКНИП, са толкова съществени, че нарушенията им да изключат напълно обвързаността на потребителите. Само правилата, посочени в чл. 38 като основания за нищожност, опорочават договорите в цялост. В случая съдържанието на раздела "индивидуални условия" (чл. 2.1 и следващите) в договорите са съответствали на реквизитите по чл. 23, ал. 1, както и чл. 24, ал. 1, т. 5 – 9 и 11 ЗКНИП - оповестен е срок на ползване; размери на главниците и условията за усвояването им съответно в брой и с банков превод; приложени са погасителни планове с датите на изискуеми плащания, размери на всяка месечно дължима вноска, общия им брой и разпределение на частите за лихви и главници; единственият приложим фиксиран лихвен процент; обща сума, дължима от потребителя по кредита като сбор на главницата и лихвата за целия период. ГПР е оповестен като определен от единствен известен предварително разход за фиксирана лихва. Гаранционната сума, според въззивния съд, не е следвало да се третира като допълнителен разход, предвид уговореното й предназначение да покрива основния разход за лихва, доколкото заемателят не предложи предсрочно изпълнение и се освободи от задължението си занапред.

Също според въззивния съд доставчикът на финансовата услуга е снабдил клиента си със специфичната информация за предлагания свой финансов продукт и така е осигурил възможност на неподготвения потребител да се запознае с нея. Дори и да не е проучил нужди и възможности на клиента си предварително и да не го е запознал принципно със своите продукти, доставчикът несъмнено е представил предварителен договор с ясен погасителен план, който съответства на стандартизираната информация по съществените клаузи, индивидуализиращи основен предмет на договорите. Изготвените от кредитора документи, макар и да са унифицирани, са ясни по отношение на съществените елементи на задълженията на кредитополучателя за начина на изплащане на получената главница, начина на олихвяване и размера на прилаганата за целия период лихва, както и общата стойност на сумата, която следва да се върне по заема.

Така по договори № 594 и 592 дължимата лихва се е разпределяла и дължала ежемесечно до 6-то число на месеца, считано от 06.01.2020г., на равни месечни вноски съгласно погасителен план, като през целия срок на договора заемополучателят е погасявал само лихвата, а главницата в нейния пълен размер се е дължала в края на срока, уговорен между страните (06.12.2024г.). По договори № 795 и 798 дължимата лихва се е дължала и начислявала върху пълния размер на заемната сума, считано от датата на подписване на договора, независимо от периода на забава, като заемополучателят е погасявал дължима лихва и част от главницата на равни месечни вноски, платими съобразно погасителен план до 17-то число на месеца, с изключение на лихвата за първите 6 месеца, която се е дължала в нейната цялост в края на срока на договора. Погасителният план, приложен към договорите, изцяло е съответствал на окончателния вариант, приложен от кредитора, както и на съдържанието на договорите.

Тази информация е позволявала на средно запознат с този тип услуга

потребител, който полага поне минимална грижа за запознаване с размерите на задълженията, които поема, да се ориентира в конкретната финансова тежест: месечни вноски в размер, покриващ само лихви, и отложено към последна дата връщане на цялата главница, съответно погасяването на дължима лихва и част от главница на равни вноски по последните два договора.

В този смисъл въззивният съд е намерил уговорките в чл. 2. 1, б. „е“, б.“ж“, б.“з“, и б.“м“ от договорите за достатъчно ясни, тъй като извън илюстрирането им в погасителния план, те не са се нуждаели от друго разясняване. Като съвпадаща воля по тези параметри, очертаващи основния предмет, уговорките са оставали извън общия контрол за неравноправност (чл. 145, ал. 2 ЗЗП). Договорите са изпълнявали същностното си предназначение на сделка по кредитиране на потребител срещу ясно посочено възнаграждение от 20 % и 25 % годишна лихва, дължима през целия срок от 5 години. С това съдържание сделките е можело да бъдат съхранени без евентуално неравноправната им част, свързана с уговорени наказателна надбавка, неустойка и законна лихва (чл. 2.6 - чл. 2.9).

В този смисъл, според въззивния съд, са били и насоките по приложението на общоевропейски стандарт на потребителската закрила при кредитиране и принципното разрешение на въпросите за критериите за отграничаване на основен от допълнителен предмет на договаряне (дело C-96/14 и съединени дела C-224/19 и C-259/19 на СЕС). Сделките не са били опорочени до степен на недобросъвестно формулиране от страна на кредитора на клаузи от същественото съдържание, без което задължението не би било поето. Затова и не е имало основание да се отрече действителност на тази част от договорите и по общите критерии за защита на потребителите по чл. 143 ЗЗП. Освен това, както е ставало ясно и от изслушаната експертиза пред въззивната инстанция, елементите, които са формирали ГПР в процесните договори са били неплатената главница и възнаградителни лихви, а не наказателни лихви, неустойка, законна лихва, коренящи се в неспазването на условията за погасяването на договорното задължение.

Според състава на Апелативен съд - Варна договорената възможност длъжникът да загуби предимствата на срока и от него кредиторът да иска предсрочно пълно изпълнение, не е била нищожна. Предсрочната изискуемост е възможност, предвидена в закона - чл. 71 от ЗЗД, както и специално за договорите за банков кредит – в разпоредбата на чл. 432 от ТЗ. Съгласно чл. 60, ал. 2 от ЗКИ кредитът може да бъде обявен за предсрочно изискуем при неплащане на една или повече вноски, в какъвто смисъл е била и клаузата на т. 2. 7 от договорите. От това е следвало, че законът допуска при договорени условия длъжникът да изгуби преимуществата на срока, които са му предоставени първоначално с договора.

След като страните са уговорили фиксиран годишен лихвен процент от 20 % и 25 %, така оформената договорка не е нищожна. Въззивният съд е изложил, че при ГПР, който не надвишава пет пъти размера на законната лихва и не е определен в нарушение на императивната разпоредба на 29, ал. 9 от ЗКНИП, не може да се приеме извод, че възнаградителната лихва, която съставлява този ГПР е прекомерно висока. След като ГПР не надвишава установения максимален размер в чл. 29, ал. 9 ЗКНИП, то уговорката за лихвен процент, като част от този годишен процент на разходите, не е нищожна. Отделно от това, според въззивния съд, длъжникът няма основание да сборува размерите на ГПР по отделните договори, аргументирайки така възражение за нищожност по 29, ал. 9 ЗКНИП, доколкото определените процентни измерения на ГПР са предмет на самостоятелни съглашения между страните, оформени в отделни договори основание за възникване на облигационна връзка. Възражението, че при формиране на ГПР годината е базирана от въззиваемото дружество на 360 дни, вместо на 365 дни, не е било прието като увреждащо ищцата, доколкото това е в нейна полза. Дори при базиране 365 дни, обявеният от кредитора размер на ГПР отново е в полза на потребителя, поради което не може да се счита за неравноправно договорен.

С оглед тези установени обстоятелства, касационната жалба на Д. М. Д. срещу решението на Апелативен съд – Варна в частта относно исковете за прогласяване за нищожни на основание чл. 38 от ЗКНИП, вр. чл. 24, ал. 1, т. 7, т. 9 и т. 11 от ЗКНИП сключените между страните Договор за заем № 592-ВН-04.12.2019 от 04.12.2019г. и Договор за заем № 795-ВН-16.06.2020 от 16.06.2020г. е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. Решението на въззивния съд в тези части е под касационния праг на обжалване по чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК - по гражданско дело, но с цена на исковете под 5 000 лева.

Относно размера на цената на исковете е приложима разпоредбата на чл. 69, ал. 1, т. 4 от ГПК. Исковете са за съществуването на договорите за заем и цената им е стойността на всеки от тях – 4 500 лева по договора от 04.12.2019г. и 1 000 лева по този от 16.06.2020г. Това е общият размер на всеки от кредитите - заемната сума, която кредиторът „Ново Финанс“ ООД се е задължил да предостави на ищцата – потребител и която тя се е задължила да върне при условията на всеки от договорите. Определянето на стойността на договора се основава на неговото съществено съдържание – минимално необходимите правни последици, без които той не би бил договор от даден вид, като в случая – кредит за недвижим имот по смисъла на чл. 1, ал. 2 от ЗКНИП. Относимо е паричното изражение на правото, съответно на насрещното задължение, които индивидуализират договора към момента на неговото сключване, а не на всички права и задължения, възникнали въз основа на договора (общата сума, дължима от ищцата по всеки от договорите). В този смисъл относно стойността на договор за заем (кредит) е практиката на ВКС, споделяна и от настоящия съдебен състав (определение № 134 от 22.01.2024г. по ч.т.д. № 1958/2023г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 829 от 03.04.2024г. по ч.т.д. № 618/2024г. на ВКС, ТК, І т.о. и др.).

В останалата част касационната жалба на Д. М. Д. е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, съдът приема следното:

Първият от въпросите на касатора (процесуалноправен) относно задължението на въззивния съд да се произнесе по доводите и възраженията на страните, като мотивира решението си, в контекста на задълженията на въззивния съд по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и ал. 4 и чл. 236, ал. 2 от ГПК и направените в касационната жалба оплаквания относно допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК (т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ).

Не е удовлетворено допълнителното изискване по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК и касационно обжалване по този въпрос не може да бъде допуснато. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на Върховния касационен съд, обективирана в посочените от касатора съдебни решения, както и от задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения в този смисъл (т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по гр. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС). Въпросът е основан на оплакването, че като е констатирал нарушения на задълженията по чл. 6, чл. 8 и чл. 13 от ЗКНИП от страна на ответника, въззивният съд не е анализирал последиците от тези нарушения, нито ги е съпоставил със съдържанието и ефекта на сключения договор. Видно от мотивите на състава на Апелативен съд – Варна обаче изводи за допуснати такива нарушения на ЗКНИП липсват.

По същите съображения не отговаря на условието по чл. 280, ал. 1 от ГПК вторият (материалноправен) въпрос на касатора относно задължението на въззивния съд да съобрази и анализира последиците от нарушение на преддоговорните задължения на кредитора по чл. 6, чл. 8 и чл. 13 от ЗКНИП във връзка с извършваната от него преценката за неравноправност на договорни клаузи. Както се посочи, въззивният съд не е констатирал такива нарушения на ЗКНИП при сключването на процесните договори.

Четвъртият въпрос на касатора е процесуалноправен и е относно възможността въззивният съд да прогласи за недействителен (нищожен) потребителски договор или отделни негови клаузи без изрично позоваване от страна на потребителя на такава недействителност. Във връзка с въпроса е осъществена общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК, но не и допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.

Съгласно постоянната практика на Съда на Европейския съюз, когато разполага с необходимите за това правни и фактически данни, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13, и по този начин за компенсира неравностойността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика. При липса на такива правни и фактически данни сезираната със спора между търговец или доставчик и потребител национална юрисдикция трябва да има възможност служебно да предприеме действията по събиране на доказателства, необходими, за да се установи дали определена съдържаща се в спорния договор клауза, попада в приложното поле на директивата (решения по дело С-415/11, ECLI:EU:C:2013:164, т. 46; дело 511/17, ECLI:EU:C:2020:188, т. 36, т.37; дело С-495/19, ECLI:EU:C:2020:431, т. 37, т. 38; съединени дела С-693/19 и С-831/19, ECLI:EU:C:2022:395, т. 53 и др.). С оглед характера на недействителните клаузи, съставляващи част от основния предмет на договора, съдът не е лишен от възможността да констатира недействителност (нищожност) на целия договор. Преценката на съда дали договорът е изцяло недействителен, не зависи от искането на потребителя, а е резултат от обективното прилагане на критериите по националното право (решение на СЕС по дело С-645/22, ECLI:EU:C:2023:774, т.31). Още повече това следва да е, когато недействителност на целия договор е предвидена от самото национално законодателство.

По делото въззивният съд не е отрекъл, а е потвърдил тези свои процесуални задължения, изрично предвидени и в разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от ГПК (нова, ДВ, бр. 100 от 2019г.). По същество на спора обаче този съд е приел, че процесните договори за заем не са нищожни.

Шестият поставен от касатора въпрос (материалноправен) не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Той е предпоставен от обстоятелства, които са извън производството, водено пред въззивния съд, съответно не е свързан с изводите на този съд. Въпросът касае защитата в изпълнителното производство срещу въвеждане във владение в единственото жилище на длъжника – потребител.

Касационно основание следва да бъде допуснато по третия материалноправен въпрос на касатора, включващ в себе си и петият от въпросите, също материалноправен.

Уточнен и конкретизиран, с оглед правомощията на касационната инстанция, въпросът съдържа питането дали изискването договорните клаузи да са изразени на ясен и разбираем език, е свързано с възможността потребителят да може да предвиди произтичащите от договора икономически последици.

Въпросът отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК. В мотивите си въззивният съд е обсъдил съдържанието на договорите за заем от 05.12.2019г. и от 17.06.2020г., като е счел, че те са достатъчно ясни. Според касатора е била нарушена възможността за преценка на икономическите последици от договорите относно дължимите главница, възнаградителна лихва и гаранционна вноска. Т.е. потребителят не е можел ясно да установи каква сума реално получава, на каква стойност се изчисляват лихвите и какъв е общият икономически ефект от договорите.

Касационно обжалване следва да бъде допуснато за проверка на съответствието на въззивното решение с посочените от касатора решения по т.д. № 3539/2015г., т.д. № 2520/2016г. и т.д. № 1799/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. (чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК), както и решенията на Съда на Европейския съюз по дело С-26/13, ECLI:EU:C:2014:282, дело С-96/14, ECLI:EU:C:2015:262, и дело С-186/16, ECLI:EU:C:2017:703 по приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК).

Д. М. Д. е освободена от заплащане на държавна такса по делото по реда на чл. 83, ал. 2 от ГПК (определение № 916 от 09.07.2024г. по т.д. № 306/2023г. на Окръжен съд - Варна), при което то следва да се докладва за насрочване в открито заседание по допуснатото по нейната касационна жалба обжалване без предварително внасяне на държавна такса за разглеждане на жалбата по чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Воден от горното съдът