Определение № 3809 от 13.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3548/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Гранд Хотелс Мениджмънт енд Маркетинг“ ЕООД, против решение № 2341 от 15.04.2025 г. по гр. д. № 9472/2024 г. на Софийски градски съд, с което след частични отмяна и потвърждаване на първоинстанционно решение по гр. д. № 2251/2024 г. по описа на Софийски районен съд дружеството е осъдено на основание чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД да заплати на И. Б. Ц. сумата от 4 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, причинени от спъване и падане на непочистена заледена площадка към хотела, заедно със законната лихва от 26.11.2023 г. до окончателното й изплащане. Въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на деликтния иск над присъдената сума от 4 000 лева до пълния предявен размер от 7 000 лева, не е обжалвано и на основание чл. 296, т. 2 ГПК е влязло в сила. Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Аргументира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК с допуснати процесуални нарушения, изразяващи се в липса на пълен и всестранен анализ на събраните доказателства и на доводите на страните, което е повлияло върху правилността на неговите фактически и правни изводи по съществото на спора, включително и върху тяхната обоснованост за наличието на елементите от фактическия състав на отговорността по чл. 49 ЗЗД. Изразява несъгласие с изводите за липса на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия и за определения размер на обезщетението за неимуществени вреди. Иска отмяна на решението в обжалваната част. Обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК със специалните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, при формулиране на следните правни въпроси: 1. Следва ли въззивният съд да обсъди и прецени значението на всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност и по вътрешно убеждение да направи собствени фактически и правни изводи, след самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, както от първата, така и от въззивната инстанция. Посочва противоречие при разрешаването на този въпрос с ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 408 от 07.11.2011 г. по гр. д. № 1347/2010 г. на ВКС, I г. о., решение № 4 от 18.02.2016 г. по гр. д. № 3322/2015 г. на ВКС, II г. о., решение № 157 от 8.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ВКС, II т. о.; 2. Следва ли въззивният съд при иск за неимуществени вреди, при липса на експертиза пред първостепенния съд, относно тежест на нараняване, интензитет времетраене на оздравителен процес и други обстоятелства, или при недоказани болки и страдания, да назначи съответната съдебна експертиза служебно; 3. Може ли да се приемат за установени медицински обстоятелства само на база на свидетелски показания (заинтересован свидетел) - неспециалист в областта. Излага, че тези два въпроса са разрешени в противоречие с ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 188 от 15.05.2012 г. по гр. дело № 588/2011 г. на ВКС, III г. о., решение № 324 от 22.11.2011 г. по гр. дело № 392/2011 г. на ВКС, II г. о., решение № 145 от 19.02.2020 г. по т. дело № 3004/2018 г. на ВКС, II т. о.; 4. Следва ли при иск за неимуществени вреди и при установено нараняване да се презумират болки и страдания или трябва да се твърдят от ищцовата страна (конкретни болки и страдания) и да се доказват от страната на общо основание с всички допустими доказателства; 5. Следва ли доказателственото значение на събрания по делото доказателствен материал да се преценява с оглед на всички обстоятелства по казуса, отчитайки индивидуалните специфики на правния спор и по вътрешно убеждение на съда. Твърди, че тези два въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 92 от 02.08.2016 г. по т. дело № 965/2015 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. дело № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 263 от 24.06.2015 г. по т. дело № 3734/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 4 от 18.02.2016 г. по гр. дело № 3322/2015 г. на ВКС, II г. о., решение № 157 от 8.11.2011 г. по т. дело № 823/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 241 от 17.10.2012 г. по гр. дело № 850/2011 г. на ВКС, II г. о., и 6. Следва ли въззивният съд в мотивите си да посочи всички обстоятелства, въз основа на които е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди, или е достатъчно да посочи в мотивите си, че го определя по справедливост и по вътрешно убеждение, като въпрос, разрешен в противоречие с ППВС № 4 от 23.12.1968 г. и решение № 268 от 21.04.2020 г. по гр. д. № 4587/2018 г. на ВКС, IV г. о. Обосновава искането за допускане на решението до касационно обжалване и с очевидна неправилност на решението на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба И. Б. Ц., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, е подал отговор, в който излага правни съображения за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационните основания. Претендира разноски. Другият участник ЗЕАД „Булстрад Виена иншурънс груп“ не е изразил становище. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на навадените предпоставките по чл. 280 ГПК, обосновани в изложението, констатира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с редовно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, въз основа на съвкупна преценка на събрания по делото доказателствен материал, е приел за установено, че на 26.11.2023 г., около 17.30 часа ищецът И. Ц. е претърпял злополука в Спа хотел „Терме“ в с. Баня, общ. Разлог, собственост на ответното дружество, изразяваща се в подхлъзване и падане по лице на външна заледена и необезопасена площадка с плочки, разположена между спа зоната и топлия минерален басейн на хотела. Посочено е за установено от съдебномедицинско удостоверение № V-475/2023 г., че на 27.11.2023 г. ищецът е освидетелстван от съдебен медик, който е установил като травматични увреждания: разкъсно-контузна рана в областта на челото вдясно; охлузване в областта на носа и кръвонасядане в областта на дясната мишница, причинени по механизма на удар с или върху твърди тъпи предмети или тяхното тангенциално действие и които е възможно по начин и време да са възникнали по посочени при освидетелстването. Тези увреждания са причинили временно разстройство на здравето неопасно за живота. Обсъдени са от въззивния съд и показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели. От показанията на св. Й. Б. - фактически съжител на ищеца и очевидец на събитието, е прието за установено, че след инцидента лицето на ищеца било окървавено от откритата дълбока рана на челото; ищецът бил транспортиран до болницата в гр. Разлог за извършване на медицински преглед и манипулация (обстоятелство, което се потвърждавало и от показанията на св. Ж. Г., заемащ длъжността „супервайзер“ при ответното дружество, и представените медицински документи, включително и фиш за спешна медицинска помощ от 26.11.2023 г.); шевовете на разкъсно-контузната рана в областта на челото били свалени две седмици след инцидента и върху лицето на ищеца останал белег. Съдът не е кредитирал показанията на свидетелката в частта им, в която се твърди, че ищецът е изпитвал силни болки в областта на ръката до един месец, наложили прием на обезболяващи средства като „аулин“ и последващи посещения при кинезитерапевт и рехабилитатор, тъй като същите не кореспондират с представеното медицинско удостоверение, в което е отразена констатация единствено за кръвонасядане на дясната мишница, без да са отправени препоръки за бъдещи оздравителни или възстановителни процедури. След анализ на събраните доказателства, въззивният съд е приел, че инцидентът е настъпил като пряка и непосредствена последица от обективираното в действителността противоправно поведение във вид на бездействие на работещи при ответното дружество, което се изразява в недобре почистен от заледяване външен участък от хотела, служещ за преминаване между вътрешни обекти за релакс, неупражнен надзор и неосигурена безопасност за гостите на хотела, стопанисван от ответника. В тази връзка е посочено, че от показанията на разпитаната по делото свидетелка – св. Й. Б., се установява, че непосредствено преди и по време на инцидента, външните плочки са били заледени и не е имало предупредителни табели, каквато на следващия ден е била поставена с надпис „мокър под“, като тогава също било заледено. По отношение на показанията на св. Ж. Г., разпитан по искане на ответното дружеството, се посочва, че същият в показанията си дава сведения за принципно установения ред в хотела, че през 5-10 минути хигиенистките подсушават пода на вътрешните части и периодично се слага сол на външните стълби, където сутрин преди работния процес се разбиват заледените участъци, поставят се гумени стелки и предупредителна табела пред вратата, но не и за реалното състояние на външния терен към релевантния момент. Въззивният съд е приел, че и двамата свидетели са заинтересовани от благоприятен изход на делото в полза на довелата ги страна, но е кредитирал показанията на св. Й. Б., като неопровергани от останалите по делото доказателства, а относно тези на св. Ж. Г. е приел, че същите касаят единствено принципни организационни правила, въведени от ответника за почистване и безопасност. Направен е извод, че ответникът не е провел успешно доказване на изпълнение на задълженията, свързани с поддържане и почистване на процесния участък към момента на настъпване на инцидента, за да се гарантира безопасността на преминаване, респ. да се предотврати евентуално подхлъзване, като външният терен действително да е бил без заледяване, с поставени гумени стелки и смислово точните табели за хлъзгав външен терен, а не за „мокър под“, каквито е ноторно известно, че се поставят около басейни. Въззивният съд е приел, че ако задълженията за непрекъсната и качествена поддръжка и обезопасяване на външния участък са били реално упражнени в пълнота, би била преодоляна потенциалната опасност от подхлъзване поради заледяване и напълно предполагаемите последици от травми, като не би настъпил вредоносният резултат, поради което и увреждането на ищеца представлява пряка и непосредствена, а не случайна последица от противоправното поведение на работещите при ответника, по смисъла на чл. 51, ал. 1 ЗЗД, състоящо се в недостатъчно положена дължима грижа за поддръжка и обезопасяване на външния терен за преминаване между спа зоната и басейна, както и за обезпечаване сигурността на ползващите го лица. Въззивният съд е приел, че в случая не е налице поведение от страна на ищеца, допринасящо за настъпване на инцидента, поради което възражението на ответника за съпричиняване е намерено за неоснователно. Посочено е, че от показанията на св. Й. Б. е установено, че при подхлъзването пострадалият е бил обут с джапанки. Доколкото обаче ответникът е въвел изискване за използване на обувки или стабилни чехли във вътрешните части на спа зоната и басейна, е прието, че джапанките са достатъчно стабилни за ходене в процесните участъци. Също така е посочено, че по делото не се установява ответникът да е въвел изискване или поне да е отправил предупреждение към гостите на хотела за използване на конкретни подходящи обувки при преминаване през външната площадка пред двете зони, нито за предупреждение от възможно заледяване, както и не се установява наличие на поставени предупредителни табели за хлъзгав външен терен към релевантния момент. С оглед на изложеното съдът е намерил за недоказан твърдения принос по чл. 51, ал. 2 ЗЗД на пострадалия за подхлъзването поради носене на джапанки. За недоказано е прието и твърдението, че към момента на настъпване на инцидента пострадалият е употребил значително количество алкохол, което да е допринесло за настъпване на събитието, причинило вредоносния резултат. В тази връзка е посочено, че от представената по делото справка за начисленията по номера на резервацията в хотела на името на св. Й. Б., се установява, че на 26.11.2023 г. са били поръчани в 13.31 часа 4 броя напитки джин „Гордънс“и в 17.26 часа още 1 брой от същата напитка, като за ирелевантни за настоящия спор са приети останалите поръчки, тъй като са били направени след настъпване на инцидента, а посоченото в справката кореспондира и с показанията на св. Й. Б., която споделя, че след обяда са си поръчали по два джина. Съдът е отбелязал и показанията на св. Ж. Г., според които пострадалият лъхал на алкохол по време на транспортирането му до болницата, а в дадените в откритото съдебно заседание разяснения вещото лице, изготвило заключението на съдебно-медицинската експертиза, е пояснило, че при засилено обоняние е възможно да се усети изпитият алкохол, защото джинът се отличава с миризма. Съдът не е кредитирал показанията на св. Ж. Г. в частта им, основана изцяло на опосредените му впечатления от разкази на лица от персонала, съобщили му, че по-рано същия ден видели друго падане на ищеца в хотела, в т. ч. и поради противоречието им с приетата пред въззивния съд съдебномедицинска експертиза, изготвена от клиничен токсиколог. Въззивният съд е кредитирал заключението на съдебномедицинската експертиза, както и разясненията на вещото лице в откритото съдебно заседание, съгласно които поръчаните до 13.30 часа напитки представлявали коктейли джин с тоник, алкохолът в тях бил в малко количество и се е разградил към момента на инцидента около 17.30 часа; същата напитка, поръчана в 17.26 часа, при евентуална консумация, би дала концентрация в кръвта от 0.16 промила, което означавало, че се касае за субклинична база на алкохолно опиване, като тази стойност не би могла да окаже влияние при шофиране, особено на голям човек като ищеца. Според вещото лице нямало и остатъчен неразграден алкохол от предишния ден, който би могъл да влияе за опиване при следващия ден. Предвид изложеното, въззивният съд е приел за недоказано възражението на ответника за принос на пострадалия. Преценявайки вида, интензитета и продължителността на претърпените физически и емоционални болки и страдания, съдът по реда на чл. 52 ЗЗД е определил обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди в резултат на деликта в размер на сумата от 4 000 лева, които е присъдил, заедно със законната лихва. При тези мотиви в обжалваното въззивно решение не са налице поддържаните от касатора основания за неговото допускане до касационно обжалване в обжалваната му част. Съгласно разрешенията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Касационно обжалване на решението се допуска и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност – арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК. Поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение в обжалваната част до касационно обжалване не е налице по повдигнатите от касатора въпроси (първи и пети), свързани със задълженията на въззивния съд при обсъждане на доказателствата и доводите на страните при разглеждане и решаване на спора, предмет на делото. Те отговарят на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК да са значими за изхода на конкретното дело, но по тях не се установява да е налице въведената от касатора специална предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Трайно е разбирането в практиката на ВКС, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения. Изложените в обжалваното въззивно решение фактически изводи са направени въз основа на анализ и преценка на събраните доказателствени средства поотделно и в тяхната съвкупност, извършени от въззивния съд при съблюдаване на връзките помежду им и следващите се от тях изводи и при обсъждане на всички относими доводи и възражения на страните. По този начин въззивният съд е изпълнил задълженията, регламентирани в нормите на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК и разясненията в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС за мотивиране на акта. При обосновката на първия въпрос касаторът е посочил, че въззивният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в предварително (преди постановяване на крайния съдебен акт) произнасяне от съда относно спорното по делото обстоятелство дали към момента на настъпване на инцидента процесният участък е заледен или не и липса на пълен и всестранен анализ на събраните по делото доказателства, в т. ч. и игнориране на част от показанията на св. Ж. Г.. Несъгласието на касатора с извършената от съда преценка на свидетелските показания и останалите събрани по делото доказателства и с констатациите му за обстоятелствата, при които е настъпил инцидентът, са свързани с обосноваността на съдебното решение и не подлежат на преценка в стадия по допускане на касационното обжалване. Вторият поставен от касатора въпрос също е израз на несъгласието му с резултата от извършената от въззивния съд преценка на събраните по делото доказателства. Обсъждането на доказателствата е дейност на съда, която е подчинена на установените с ГПК процесуални правила, спазването на които обезпечава правилността на решението, която не е предмет на проверка във фазата по селекция на касационните жалби, а във фазата на разглеждането им по същество, поради което въпросът не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. За пълнота следва да се отбележи, че постановеното въззивно решение не се намира в отклонение от задължителната практика по т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГК на ВКС, съгласно която въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), когато е налице необходимост да бъде установен даден факт във връзка с въведено във въззивната жалба оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Въззивният съд е констатирал, че в случая посочените предпоставки са налице и с определението по чл. 267 ГПК е назначил съдебномедицинска експертиза. По този начин съдът е процедирал в съответствие със задължителната съдебна практика. Следващият (трети) въпрос, свързан с установяване на обстоятелства по делото, е неясно формулиран и не е относим към решаващите изводи на въззивния съд по предмета на делото. Заедно с това при обосноваването му касаторът не е посочил конкретно кои обстоятелства са приети за установени само въз основа на показанията на заинтересован свидетел, поради което този въпрос не може да послужи като основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Четвъртият въпрос не кореспондира със съдържащите се в мотивите към решението фактически и правни изводи на въззивния съд, който след съвкупна преценка на събраните по делото доказателствата, в т. ч. медицински документи и свидетелски показания, а не въз основа на презумпции, е установил обема на търпените от ищеца болки и страдания, обезщетението за които е определил при съобразяване на чл. 52 ЗЗД, във връзка с приложението на който е поставен и шестият въпрос. За критериите за определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД е налице трайно установена практика на ВС и ВКС. Няма колебание в правната теория и съдебна практика, че неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични блага на увредения и са неоценими в пари, по общото правило на чл. 52 ЗЗД подлежат на обезщетяване чрез парично обезщетение (тъй като неимуществените вреди не могат да бъдат поправяни). Предвиденото в закона обезщетение за неимуществени вреди се определя по критериите, предписани в чл. 52 ЗЗД от съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определянето на същото. В задължителната практика по Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС и трайно установена практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК (решение № 28 от 09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 476 от 27.01.2016 г. по гр. дело № 3281/2015 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 83 от 21.10.2020 г. по т. дело № 1664/2019 г. на ВКС, І т. о., решение № 196 от 03.02.2021 г. по гр. дело № 925/2020 г. на ВКС, ІV г. о., и други), е прието тълкуването, че понятието „справедливост“ не е абстрактно и се извежда от преценката на редица конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики, като характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е извършено непозволеното увреждане, физическите и психически последици от увреждането, продължителност и степен на интензитет на болките и страданията, възраст на увредения, и други значими обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Релевантните за размера на обезщетението за неимуществени вреди обстоятелства са специфични за всяко дело, но във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД за определянето на справедливо обезщетение за възмездяване на претърпените от увредения от деликт неимуществени вреди е обусловено от съобразяване на указаните в Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС общи критерии и детерминирано от икономическите условия в страната към датата на непозволеното увреждане. Справедливото обезщетяване по смисъла на чл. 52 ЗЗД означава да бъде определен от съда точният паричен еквивалент на болките и страданията на увредения, които включват и всички неудобства, и емоционални, физически и психически сътресения, съпътстващи живота му. В случая в съответствие с така установената практика на ВКС, включително и с указанията по приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени в Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС, въззивният съд е обсъдил и съобразил релевантните за определяне размера на обезщетението обстоятелства, като е отчел и спецификата на конкретния случай, и въз основа на тях е определил справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди. Изложеното относно липсата на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК води до отсъствие и на специалната предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която дори не е обоснована от касатора. Липсва и поддържаното от същия основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за очевидна неправилност на решението. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност е налице, когато има видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Това основание за допускане до касационно обжалване е налице, когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт, без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба. В случая не е налице вероятност обжалваното въззивно решение да е очевидно неправилно. Същото не страда от посочените особено тежки пороци, които да могат да бъдат констатирани без необходимост от извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на тяхната защита и без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Доводите на касатора в тази част от изложението съдържат оплаквания за необоснованост на изводите на въззивния съд, които обаче не могат да се раз-глеждат в производството по допускане на решението до касационен контрол. Не се извеждат и изводи за вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение в обжалваната му част, като основания по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК за допускането му до касационно обжалване. С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касационната жалба И. Ц. следва да бъдат присъдени своевременно поисканите разноски за адвокатско възнаграждение от 1 000 лева по представения договор за правна защита и съдействие. На основание чл. 3 и 4 от Закона за въвеждане на еврото в Република България присъждането им следва да се извърши в официалната валута на страната – евро, съобразно правилата за превалутиране и закръгляване, уредени в чл. 12 и чл. 13 от същия закон, а именно – 511.29 евро. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.