Определение № 50874 от 28.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1688/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Е. П. Д., Е. Е. Д. и П. Е. Д., чрез пълномощниците адв. М. Р. и адв. С. Т., против решение № 39 от 12.01.2022 г., постановено по в. гр. д. № 1610/2021 г. по описа на Окръжен съд - Варна, в частите му, с които е отменено частично решение № 2809/03.07.2020 г. по гр. д. № 19194/2018 г. на Районен съд - Варна и са отхвърлени предявените от касационните жалбоподатели претенции за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от смъртта на В. Ц. Д., настъпила на 19.01.2017 г. в резултат на трудова злополука, настъпила на 19.01.2017 г. около 7,20 ч. на главен път I-9 /Бургас – Варна/ посока [населено място], на около 1000 м. след [населено място], станала при движение с личен автомобил по обичайния път от постоянното място на живеене до работното й място, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху горната сума, считано от 20.01.2017 год. до окончателното й изплащане, както следва: претенцията на ищеца Е. П. Д. за разликата над 10 666,67 лева до претендирания размер от 86 666,67 лева и претендираните поотделно от всяка една от двете ищци Е. Е. Д. и П. Е. Д. претенции за разликата над 6666,67 лева до претендирания размер от 71 666,67 лева и са присъдени съдебни разноски. Първоинстанционното решение, в частите, с които искът на Е. П. Д. по чл. 200, ал. 1 КТ е отхвърлен за разликата над присъдените 86 666,67 лева до претендирания размер от 90 000 лева /т. е., е отхвърлен за сумата от 3333,33 лева/, ведно със законната лихва, считано от 20.01.2017 г. до окончателното й изплащане, а исковете на Е. Е. Д. и П. Е. Д. са отхвърлени за разликата над присъдените 71 666,67 лева до претендираните от всяка една по 75 000 лева /т. е., са отхвърлени за сумите от по 3333,33 лева/, ведно със законната лихва, считано от 20.01.2017 г. до окончателното им изплащане, не е обжалвано и е влязло в сила на основание чл. 296, ал. 1, т. 2 ГПК. Касаторите считат, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по жалбата Многопрофилна болница за активно лечение – Варна към ВМА – София, чрез процесуален представител адв. В. С., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и излага становище за неоснователност на касационната жалба по същество. Претендира сторените разноски. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирани страни, които имат интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира: В обжалваното решение въззивният съд е приел, че дължимото от работодателя обезщетение за неимуществени вреди от 70 000 лева за ищеца Е. П. Д. – съпруг на починалата и от по 50 000 лева за всяка една от двете ищци – Е. Е. Д. и П. Е. Д., нейни дъщери, следва да бъде намален с 80 % при приложението на чл. 201, ал. 2 от КТ, при което и дължимото от работодателя обезщетение е в размер на 14 000 лева за ищеца Е. П. Д. и в размер на по 10 000 лева за ищците Е. Е. Д. и П. Е. Д.. Изложил е, че по делото е установено, че по сключен между работодателя и трето лице договор за застраховане на работниците и служителите по застраховка „Злополука“ на ищците е била заплатена сумата от 10 000 лева – по 3333,33 лева на всеки един, с която сума следва да се намали обезщетението за неимуществени вреди, дължимо от работодателя към всеки един от ищците. За да достигне до този извод съдът е съобразил, че между страните липсва спор, а и е установено от доказателствата по делото, че между В. Ц. Д. и ответника МБАЛ – Варна към ВМА – София е съществувало валидно трудово правоотношение, по време на действие на което, на 19.01.2017 г., е настъпила трудова злополука, при която В. Ц. Д. е починала. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по отношение на ищеца Е. П. Д. съдът е отчел силната връзка и емоционалната близост, която е съществувала между него и съпругата му; че двамата са живели в общо домакинство; внезапният и неочакван характер на увреждането, причинено от смъртта на съпругата му; претърпените душевни болки и емоционални страдания – силна мъка и тъга от загубата, които са били интензивни и продължителни и които са в рамките на нормалната човешка траурна реакция при внезапна и неочаквана загуба на близък човек – в конкретния случай траурната реакция, макар и с понижен интензитет, е продължила по-дълго от обичайното; периодът, през който са търпени; възрастта на ищеца, който е в трудоспособна възраст, същият е трудово зает и е бил икономически независим от своята съпруга; икономическите условия в страната към момента на увреждането; също, че към настоящия момент ищецът е психически здрав. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по отношение на ищцата Е. Е. Д. съдът е отчел силната връзка и емоционалната близост, която е съществувала между ищцата и майка й; внезапният и неочакван характер на увреждането, претърпените душевни болки – силната мъка и тъга от загубата, които са били интензивни и продължителни и които в случая са в рамките на нормалната човешка траурна реакция при внезапна и неочаквана загуба на близък човек, периодът, през който са търпени – в конкретния случай, траурната реакция при ищцата Е. Е. Д., макар и с понижен интензитет, е продължила по-дълго от обичайното; възрастта на ищцата, която към 19.01.2017 г. е била на 35 години, в трудоспособна възраст, същата е трудово заета и не зависи икономически от майка си; обстоятелството, че към момента на настъпване на трудовата злополука Е. Е. Д. не е живяла в едно домакинство с майка си, а още през 2004-2005 г. е създала свое семейство; икономическите условия в страната към момента на увреждането; също, че към настоящия момент Е. Е. Д. е психически здрава. Посочил е, че не е установено ищцата да страда от твърдените в исковата молба заболявания: високо кръвно налягане, надкамерна тахикардия, хипертонично сърце без застройна сърдечна недостатъчност, нетоксична дифузна гуша, тереоидит, хипотиреоидизъм и хипоглемия. Освен това стресът е възможен отключващ фактор за надкамерна тахикардия и хипертонично сърце без застойна сърдечна недостатъчност, както и за заболяванията на щитовидната жлеза, но не е установена директна причинна връзка. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по отношение на ищцата П. Е. Д. съдът е отчел силната връзка и емоционалната близост, съществувала между ищцата и майка й; внезапният и неочакван характер на увреждането, претърпените душевни болки – силната мъка и тъга от загубата, които са били интензивни и продължителни и които в случая са в рамките на нормалната човешка траурна реакция при внезапна и неочаквана загуба на близък човек, периодът, през който са търпени – в конкретния случай, траурната реакция при ищцата П. Е. Д., макар и с понижен интензитет, е продължила по-дълго от обичайното; възрастта на ищцата, която към 19.01.2017 г. е била на 30 години, в трудоспособна възраст, същата е трудово заета и не зависи икономически от майка си; съобрази обстоятелството, че към момента на настъпване на трудовата злополука П. Е. Д. не е живяла в едно домакинство с майка си, а е живяла самостоятелно, съобрази и икономическите условия в страната към момента на увреждането, съобрази също, че към настоящия момент П. Е. Д. е психически здрава. Съдът е приел, че с оглед установения механизъм на настъпване на пътнотранспортното произшествие причина за настъпването му е допуснатото от страна на пострадалата В. Ц. Д. нарушение на правилата за движение, която е управлявала автомобила с несъобразена с пътните условия и състоянието на пътя скорост, довела до загуба на управлението му, навлизане в лентата за насрещно движение и невъзможност да спре безопасно, с което е нарушила правилата за движение по пътищата, установени в нормата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП. При съобразяване, механизма на настъпване на трудовата злополука, наред с непочистеното и необработено своевременно пътно платно, е преди всичко допуснатото от пострадалата В. Ц. Д. тежко нарушение на правилата за движение по пътищата, описано по-горе, съдът е приел, че тежестта на нарушението го квалифицира като груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ и отговорността на работодателя следва да бъде намалена с 80%. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Касаторите считат, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК по въпросите: 1. „Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ?“; 2. „Какво е съдържанието на понятието за справедливост, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД?“; 3. „Критерий ли е при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД размерът на минималната работна заплата в страната към датата на увреждането и извършва ли съдът нарушение, ако определи размер на дължимото обезщетение като брой минимални заплати към тази дата?“; 4. „Когато съдът определя размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД като брой минимални работни заплати към датата на увреждането, следва ли да изложи мотиви защо приема конкретен брой минимални работни заплати като справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди?“; 5. „Относно необходимостта от съответствие между действителния принос на пострадалия за настъпването на вреди от трудова злополука, при допусната от него груба небрежност, по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ, и определения от съда процент на съпричиняване на вредоносния резултат?“; 6. „В хипотезата на чл. 201, ал. 2 КТ, когато работникът с поведението си е допуснал „груба небрежност” и е допринесъл за настъпване на злополуката, съдът трябва ли да изследва обективното съотношение на приноса на пострадалия за настъпване на злополуката?“; 7. „Зависи ли процентът на съпричиняване при „груба небрежност” по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ от механизма на причиняване на трудовата злополука и следва ли съдът във всеки отделен случай да преценява тежестта на допринасяне на всеки от факторите, причина за трудовата злополука, както и съотношението между причините за злополуката, когато са повече от една, респективно да преценява има ли баланс между тях и коя от тях е основна?“; 8. „Има ли въззивният съд правомощие да се произнася по невъведени своевременно в процеса твърдения и възражения?“ и 9. „Налице ли е „груба небрежност” по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ, респективно „тежко” нарушение на правилата за движение по пътищата, когато трудовата злополука е пътнотранспортно произшествие, а причина настъпването на ПТП са и други фактори, извън поведението на пострадалия работник?“. Според касаторите въззивното решение по първият въпрос е в противоречие с приетото в решение № 104/25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, І т. о. и решение № 140/24.07.2013 г. по гр. д. № 1328/2012 г. на ВКС, ІІІ г. о., по вторият и четвъртият с ППВС № 4 от 23.12.1968 г., ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД, установена в решения постановени по реда на чл. 290 ГПК, третият с определение № 224/26.03.2014 г. по т. д. № 3555/2013 г. на ВКС, І т. о., петият, шестият и седмият с решение № 115/07.10.2020 г. по гр. д. № 3739/2019 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 186/21.10.2019 г. по гр. д. № 246/2019 г. на ВКС, ІІІ г. о. и решение № 189/17.10.2019 г. по гр. д. № 1446/2019 г. на ВКС, ІV г. о., осмият с решение № 205/12.04.2001 г. по гр. д. № 147/2000 г. на ВКС, IV г. о., решение № 458/29.06.2010 г. по гр. д. № 1526/2009 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 435/17.05.2010 г. по гр. д. № 749/2009 г. на ВКС, I г. о., а деветият е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. По поставените в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване въпроси под номер едно до пет включително, касаещи критериите при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД и съдържанието на понятието „справедливост“, не са разрешени в противоречие с посочената от касаторите съдебна практика. Съгласно т. 11 от ППВС № 4/1968 г. при определяне обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост като се извършва преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства - характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. За всеки отделен случай обаче съдът прави преценка на установените по делото факти и обстоятелства във връзка с увреждането и вредите. Въпрос на фактическа преценка на решаващия съд е определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при спазване на тези критерии. По правилността на тази преценка касационната инстанция се произнася, само ако бъде допуснато касационното обжалване. По поставените в изложението въпроси под номер шест, седем и девет относно грубата небрежност и определянето на процента на съпричиняване въззивният съд се е произнесъл и по тях има формирана задължителна практика на ВКС, която се сочи и представя от касатора. Според тази практика грубата небрежност представлява неполагане на дължимата грижа, която и най-небрежният би положил. Процентът на съпричиняване се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които са допринесли за резултата и съотношението между тях. Съдът е длъжен да изложи мотиви относно правнорелевантните факти след преценка на доказателствата като обоснове кои факти въз основа на кои доказателства счита за осъществени и съответно кои факти не са се осъществили поради липсата на доказателства. В случая въззивният съд е тълкувал материалноправните и процесуалноправните норми в съответствие със задължителната практика на ВКС като е приел, че грубата небрежност представлява неполагане на дължимата грижа, която и най-небрежният би положил в случая, посочил е, че всички обстоятелства, които допринасят за настъпване на противоправния резултат имат значение за определяне на процента съпричиняване и се е обосновал, че определя процент на съпричиняване от 80%, тъй като поведението на починалата при трудовата злополука е бил основен фактор за причиняването на пътнотранспортното произшествие, без който противоправният резултат не би настъпил. Предвид изложеното по поставените въпроси въззивният съд не е нарушил задължителната практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Липсва основание за изменението на трайно установената задължителна практика, поради което не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По осмия поставен въпрос, с който се пита има ли въззивният съд правомощие да се произнася по невъведени своевременно в процеса твърдения и възражения, не се разкрива наличието на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторите го привързват с оплаквания за нерушения на съдопроизводствените правила, които обаче не кореспондират с данните по делото и приетото от въззивния съд. По изложените съображения не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят сторените и доказани разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 4200 лева. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение