Определение № 72 от 22.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 2611/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на „Корпоративна търговска банка“ АД, [населено място]/н/, срещу определение № 1906 от 20.07.2021 г. по в.ч.т.д. № 1320/2021 г. на Софийски апелативен съд. Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното: С определението, предмет на обжалване, състав на Софийски апелативен съд е потвърдил определение № 261630 от 22.03.2021 г. по т.д. № 762/2020 г. на Софийски градски съд, с което на основание чл. 130 ГПК исковата молба е върната, а производството по делото прекратено. За да постанови този резултат, съставът е приел, че „КТБ“ АД /н./ е процесуално оправомощена да завежда сурогационни искове по чл. 134 ЗЗД за запазване имуществото на нейния длъжник, но само доколкото последният е правосубектен участник в търговския оборот и застрашава възможността на банката в несъстоятелност да попълни масата на несъстоятелността си с бездействието си да защити имуществените си права. В тази връзка е посочено, че спрямо длъжника на банката- „Русенска корабостроителница запад“ АД, е открито производство по несъстоятелност и е назначен временен синдик, поради което видовете процесуални действия, които банката може да извършва за защита на имуществото на своя длъжник в несъстоятелност са ограничени от разпоредбата на чл. 649, ал. 1 и ал. 2 ТЗ. Това обстоятелство ограничава, според въззивния съд, правата на „КТБ“ АД /н./ до правата на синдика на длъжника на банката до завеждане единствено на предвидените в чл. 645, чл. 646, чл. 647 ТЗ, чл. 135 ЗЗД и обусловените от тях осъдителни искове. Оттук съставът е извел разбиране, че законът не признава на частния касатор по реда на процесуалната субституция правото да предявява отрицателен установителен иск за отричане на право на собственост на трети лица върху длъжниковото имущество, каквито са предявените пред първата инстанция искове. Частната касационна жалба е процесуално допустима като подадена в срок, срещу подлежащо на обжалване валидно въззивно определение. Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В своето изложение частният касатор след интерпертация на мотивите на състава е формулирал следните въпроси: „1. Приложима ли е разпоредбата на чл.134 от ЗЗД при упражняване функциите на банка в несъстоятелност по опазване и попълване масата на синдика несъстоятелността на банката и оправомощен ли е същият да води отрицателен установителен иск за право на собственост върху длъжниковото имущество в случаите, когато по отношение длъжника на банката е открито производство по несъстоятелност?“; „2. Ограничен ли е кредиторът на дружество в производство по несъстоятелност да води само искове за попълване на масата на несъстоятелността на последното, предвидени в чл. 645, чл. 646 и чл.647 от Т3, чл.135 от ЗЗД и обусловените от тях осъдителни искове или същият, в качеството му на процесуален субституент на синдика на длъжника, не е ограничен относно правните способи, посредством които се попълва масата на несъстоятелността, и които целят вземанията на търговеца към трети лица да се включат в имуществото на несъстоятелния длъжник в производството по универсално принудително изпълнение?“ и “3. Признава ли законът на банката в несъстоятелност качеството на процесуален субституент на дружеството-длъжник, оправомощен да води отрицателни установителни искове на собственост върху длъжниковото имущество, каквито са предявените от "КТБ" АД (н.) искове по чл.134 от ЗЗД?“. Страната е поддържала, че въпросите попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, обосновавайки приложимостта на същата с липсата на практика на ВКС по тях. Посочено е още, че обжалваният съдебен акт противоречи на възприетото в определение № 309/21.11.2008 г. по ч.т.д. № 312/2008 г. на ВКС, I т.о., което обосновавало извод за наличие предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК Поддържа и очевидна неправилност на обжалвания акт по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с кратко посочване – по отношение на приетата недопустимост за предявяване на искове, извън предвидените в чл.645, чл.646 и чл.647 от Т3, чл.135 от ЗЗД и обусловените от тях осъдителни искове. Други доводи не са развити. Касаторът не обосновава извод за допускане на определението до касационно обжалване. Съгласно възприетите в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. №1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни постановки, правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е този, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е бил включен в предмета му, чрез валидно предприетите и извършени от страните процесуални действия и е свързан с обективираната в крайния му акт правна воля на съда, като Върховният касационен съд има правомощията да уточни и конкретизира формулирания от касатора въпрос.С оглед така възприетата с тълкувателна практика дефинитивност на общото селективно основание, настоящият състав намира, че поставените въпроси, които имат еднозначен смисъл са релевантни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.Или налице е общо основание за допускане на определението до касационно обжалване.Частният касатор, обаче, не установява наличие на допълнителен критерий. По основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК същият е поддържал противоречие с определение № 309/21.11.2008 г. по ч.т.д. № 312/2008 г. на ВКС състав на I т.о. но не е обосновал относимостта на това твърдение към основанието, доколкото формулираните от него въпроси не са били предмет на разглеждане от ВКС. С цитираното определение, съставът на ВКС, І т.о. се е произнесъл по въпросите за характера на сурогационният иск по чл. 134 ЗЗД, а именно дали същият е за попълване масата на несъстоятелността и дали ищецът по този иск е освободен от предварително внасяне на държавна такса в съответствие с чл. 620, ал. 5 ТЗ. Поради обстоятелството, че искът, предмет на настоящия спор пред Софийски градски съд, по който е налице произнасяне за неговата недопустимост, е различен, то липсва изискуемият се за съпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК идентитет в разрешените правни въпроси. В мотивите към обжалвания въззивен акт не е отречена правната природа на иска по чл. 134 ЗЗД, като такъв за попълване масата на несъстоятелността. Напротив, застъпено е същото разбиране, но то е счетено за неотносимо към настоящия случай, с оглед неговата специфика, че длъжникът на банката-кредитор също се намира в производство по несъстоятелност. Именно с оглед това обстоятелство въззивният съд е счел, че процесуалната легитимация на частния касатор е обусловена от процесуалната легитимация на синдика на длъжника в несъстоятелност и то при ограниченията на чл. 649, ал. 1 и ал. 2 ТЗ. Частният касатор е поддържал и основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, което предполага същият да установи, че конкретно формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона /когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване/ и за развитие на правото /когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. В тази връзка е изложил неубедителния довод, че по въпросите, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, липсва практика на ВКС. На настоящия състав служебно са известни решение № 93 от 03.06.2010 г. по т. д. № 831/2009 г. на ВКС, II т.о., и решение № 100 от 15.06.2009 г. по т. д. № 808/2008 г. на ВКС, II т.о., с които е прието, че наличието на специална уредба за упражняване имуществените права на длъжника в производството по несъстоятелност изключва приложимостта в това производство на общата разпоредба на чл. 134 ЗЗД. Бездействието на синдика би било основание евентуално за ангажиране на отговорността му по реда на чл. 663 ТЗ, включително и за освобождаването му съгласно чл. 657, ал. 2 ТЗ, но не поражда право на кредиторите на несъстоятелността да упражняват правата на длъжника. Извън това, касаторът не е развил каквито и да било доводи по предпоставките на основанието, поради което не е установил и наличието му спрямо поставените въпроси. Не се констатира и последното поддържано основание за допускане до касационно обжалване на процесното определение по чл. 280, ал. 2 ГПК. Видно от мотивите на въззивния съд, при постановяването му не са допуснати груби нарушения на правилата на формалната логика, нито е приложен несъществуващ закон, нито е налице превратно приложение на закона. Оплакванията на частния касатор за допуснати закононарушения и необоснованост представляват единствено основания по чл.281 т.3 ГПК, неподлежащи на проверка в етапа по селектиране на касационните жалби, поради което не могат да обосноват допускане на исканото касационно обжалване. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение