Определение № 765 от 12.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1844/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК и е образувано по касационна жалба на „ЛМБ- Механична обработка България“ ЕООД срещу въззивно решение № 44 от 11.02.20г., постановено по в. гр. д. № 7/2020 г. на Окръжен съд [населено място], с което е потвърдено решение № 1476/05.11.2019г. на Пазарджишки районен съд, с което е осъден касатора на основание чл. 200 КТ да плати на ищеца по делото Х. Т. П. 12500лв. неимуществени вреди, причинени от трудова злополука, настъпила на 03.07.2018г., заедно със законната лихва върху главницата от 03.07.2018г. до окончателното плащане. Производството по делото е било образувано по твърдения на ищеца, че при работа на автоматична машина- фреза за обработка на детайл, последният отскочил леко и преместил ръката му към въртящата се част. От което пострадали два пръста от дясната му ръка, които били размазани от машината. При лечението единият пръст бил ампутиран, а другият бил със скъсано сухожилие. След това е ползвал 4 месеца отпуск по болест. Твърди, че не му е извършен инструктаж за работа с машината. Претендира 25000лв. неимуществени вреди. В срока за отговор ответникът е направил възражение за завишен размер на търсеното обезщетение по чл. 52 ЗЗД и възражение по чл. 201, ал.2 КТ. Според работодателя обработваният детайл не се поднася към машината ръчно, а се поставя на нарочна метална поставка и се подава към въртящата част на машината чрез подаващо устройство. Ръкавици е забранено да се използват при работа с машината. На ищеца е проведен първоначален инструктаж и е провеждано периодично обучение, последното е от 2017г. и е издадено удостоверение на ищеца. На всеки 6 месеца се провеждат периодични инструктажи за безопасност. С обжалваното решение въззивният съд е приел, че размерът на обезщетението по чл. 52 ЗЗД е 25000лв.(взел е предвид обстоятелствата от значение за определяне размера на обезщетението съгласно ППВС 4/68г., цитирана е практика на съда при подобни телесни увреждания- р.№ 127/18г. ІV ГО). Но според съда ищецът е действал при груба небрежност, защото е бил проведен първоначален инструктаж и периодични инструктажи, преминал е курс на обучение, позовал се е на свидетелски показания за извършен инструктаж и за забрана ползването на ръкавици, както и на писмени обяснения на ищеца, че сам си е виновен и по невнимание пуснал машината преди да постави детайла, което довело до инцидента. Определен е 50% размер на съпричиняване. След това е приспаднал платеното заастрахователно обезщетение поради злополука. В касационната жалба работодателят оспорва определения от съда размер на обезщетение по чл. 52 ЗЗД, както и процента съпричиняване. Твърди се очевидна неправилност на решението и се поставят следните въпроси във връзка с искането по чл. 280, ал.1,.1 ГПК: Какво е съдържанието на понятието справедливост по чл. 52 ЗЗД? Длъжен ли е съдът да вземе предвид практиката на ВКС за подобни случаи? Следва ли да има съответствие между действителният принос на пострадалия и определения от съда процент на съпричиняване? Длъжен ли е съдът да изложи мотиви по всички доказателства и възражения, при прилагане на чл. 201, ал.2 КТ? Как се определя степента на съпричиняване? Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице подържаните основания за допускане на касационно обжалване. Не се установява противоречие с практиката на ВКС по поставените въпроси, напротив съдът изрично се е позовал, като я е цитирал и се е съобразил с практика на ВКС. За да определи справедливия размер на обезщетението въззивният съд в съответствие с ППВС 4/68г. и трайната практика на ВКС (р.№127/18 на ІVГО, р.№60/14 на ІV ГО и др.) е взел предвид обстоятелства, при които е настъпило увреждането, характерът на увреждане, начинът на извършване, причинените морални страдания, осакатяване, загрозяване, интензитетът на болките и страданията, икономическата обстановка, възрастта, намаляването на работоспособността. В съгласие със практиката е отчетен и размерът на обезщетенията, които са били присъждани при подобни случаи(р.№127/18 на ІVГО). За да определи размера на съпричиняване на 50 %, освен поведението на ищеца, извършено при груба небрежност, въззивният съд чрез препращане към мотивите на районния съд е приел, че към датата на злополуката е липсвала изрична забрана за използване на ръкавици при работа с машината, а такава заповед е била приета едва след злополуката по предписание на Инспекцията по труда и е заключил, че работодателят не е бил предприел всички мерки за осигуряване на безопасни условия на труд. Така въззивният съд се е съобразил с решение № 159/18г. на ІІІ ГО, според което, когато работодателят е могъл да предприеме съответни мерки за техническо обезопасяване на работното оборудване, които да избегнат конкретен риск, но вместо това ги е компенсирал чрез възлагане в тежест на лицата, изложени на този риск, във всеки конкретен случай това е от значение за степента, в която следва да се намали неговата отговорност при допусната от пострадалия груба небрежност. Не са констатира и противоречие във фактическите и правни изводи, които да се квалифицират като очевидна неправилност на въззивното решение, което да обуслови допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. При този изход на спора касаторът следва да плати на ищеца разноски за настоящото производство в размер на 1200лв., представляващи платен адвокатски хонорар. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение: