Определение № 1722 от 08.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3569/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Гарантстрой 92“ ЕООД, гр.София, с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 3178 от 29.05.2024 г. по гр.д.№ 1108/ 2024 г., с което след като е отменено изцяло решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 56589/ 2023 г. по предявения от Е. Т. Т. против касатора иск, квалифициран по чл.344 ал.1 т.1 КТ, е признато за незаконно и е отменено уволнението на Е. Т. Т., извършено със заповед от 10.08.2023 г. на управителите на „Гарантстрой 92“ ЕООД, с която на Е. Т. Т. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и „Гарантстрой 92“ ЕООД е осъдено да заплати на Е. Т. Т. 780 лв разноски. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят повдига процесуалноправния въпрос „Процесуално допустимо ли е изменение на петитума на предявения иск, направено в първото по делото заседание, с което изменение за пръв път се иска отмяна на дисциплинарно уволнение, след като са изтекли сроковете по чл. 358, ал. 1, т. 2 от Кодекса на труда за отмяна на това уволнение“ и материалноправния въпрос „При отправено Предизвестие от работника за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. чл. 327, ал. 1, т. 3 от КТ и направено от работодателя възражение за злоупотреба с право - настъпва ли прекратяване на трудовото правоотношение и задължен ли е съдът да извърши проверка дали са налице основанията по чл. 327, ал. 1, т. 3 от КТ“, за които счита, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Ответната страна Е. Т. оспорва жалбата като поддържа, че формулираните от касатора въпроси касаят тълкуване на определени правни норми от различни закони, но не обуславят допускането на касационно обжалване, защото касаят правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и обсъждането на събраните по делото доказателства. Конкретно за процесуалноправния въпрос поддържа, че фактически той съставлява оплакване за нарушение на процесуалните правила, както и че не е налице изменение на петитума на предявения иск. По материалноправния въпрос заявява, че касаторът не е доказал фактите, на които се позовава в твърденията си и че въззивното решение не противоречи на описаните в изложението му решения на ВКС, а им съответства. Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд приел, че по силата на трудов договор от 16.11.2022 г. между страните възникнало безсрочно трудово правоотношение, по което ищецът е изпълнявал при ответника длъжността „автомонтьор“. На 19.07.2023 г. ищецът подал жалба до Инспекция по труда, в която заявил, че на 14.07.2023 г., докато изпълнявал трудовите си задължения на автомонтьор, прекият му началник му възложил да облепва, боядисва и китосва микробус на дружеството, което категорично отказал, защото това не били негови задължения по длъжностна характеристика. След отказа му имало скандал и ищецът напуснал работното си място в 10.30 ч. В жалбата било посочено също, че ищецът бил назначен като автомонтьор, а реално му били възлагани всякакви други дейности - да товари различни по вид материали с фадрома, да управлява мотокар и др. Посочено било също, че на 17.07.2023 г. ищецът подал молба по чл.325 ал.1 КТ за напускане по взаимно съгласие, но от дружеството отказали да приемат молбата. Същият ден започнал да изпълнява трудовите си задължения, когато прекият му ръководител след въпроси защо напуска повишил тон пред колеги и ищецът отново си тръгнал от работното място. На 19.07.2023 г. ищецът отправил до дружеството заявление за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.327 ал.1 т.3 КТ, получено на следващия ден. След извършена проверка, с протокол от 21.08.2023 г., Инспекцията по труда дала на ответното дружество предписания да издаде заповед или друг документ, с който да удостовери прекратяването на трудовото правоотношение на Е. Т.; да подаде уведомление за прекратяване на трудовото правоотношение на 20.07.2023 г. съгласно чл.327 ал.1 т.3 КТ; да оформи трудовата книжка на работника с дата на прекратяване и др. Тези предписания нито били обжалвани, нито изпълнени. С докладна записка от 20.07.2023 г. прекият ръководител на ищеца уведомил представляващите дружеството-работодател, че работникът Е. Т. не се явявал на работа за времето от 14.07. 2023 г. до 19.07.2023 г., а с докладна записка от 02.08.2023 г. - че ищецът не се явявал на работа за времето от 14.07.2023 г. до 01.08.2023 г. До ищеца били изпратени две искания за обяснения по реда на чл.193 ал.1 КТ, получени на 31.07.2023 г. Със заповед от 10.08.2023 г. на управителите на „Гарантстрой 92“ ЕООД работодателят уволнил дисциплинарно работника поради неявяване на работа от 14.07.2023 г. до 01.08.2023 г. без уважителна причина. При тези фактически констатации от правна страна съдът извел, че трудовото правоотношение, което се прекратява без предизвестие, се счита прекратено от момента на получаване на писменото изявление за прекратяване на договора. Прекратяването на трудовия договор настъпва с получаване на писменото изявление, без значение дали е налице посоченото в изявлението основание за прекратяване, освен ако работникът е злоупотребил с правото си по чл.327 КТ - например за да избегне налагането на дисциплинарно наказание за нарушение, което е извършено преди отправянето на едностранното изявление. Добросъвестността на страните по трудовото правоотношение се предполагала и в тежест на страната, твърдяща недобросъвестно упражняване на трудови права, било да обори презумпцията. В случая ответникът своевременно релевирал възражение, че ищецът е злоупотребил с правото си да прекрати едностранно трудовото правоотношение /с цел да избегне налагането на дисциплинарно наказание за нарушение, извършено преди получаване на заявлението от работодателя на 20.07.2023 г./, но не го е доказал надлежно, въпреки дадените му от въззивния съд указания в тази връзка. Злоупотребата не се установявала от приетата по делото жалба на ищеца до Инспекцията по труда, в която било посочено, че на 14.07.2023 той е бил на работа, напуснал преждевременно поради конфликт с прекия си ръководител, което нарушение било различно от неявяване на работа. Датите 15.07.2023 г. и 16.07.2023 г. били съответно събота и неделя, почивни дни. На 17.07.2023 г. според посоченото в жалбата ищецът се явил на работа и отново, поради възникнал нов конфликт с прекия му ръководител, напуснал преждевременно. В жалбата нямало признания, че ищецът не се е явявал на работа на 18.07.2023 г. и на 19.07.2023 г., а други доказателства във връзка с такова неявяване не били ангажирани от ответника. Поради това не можело да се приеме, че заявлението по чл.327 ал.1 т.3 КТ било направено от ищеца с цел да избегне налагане на дисциплинарно наказание за нарушение, извършено преди отправянето на заявлението и твърдението на ответника за злоупотреба с право не било доказано. При липса на злоупотреба не подлежало на изследване дали фактически е било налице посоченото в заявлението основание за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение. С получаване от ответника на това заявление трудовото правоотношение било прекратено, а заповедта от 10.08.2023 г., като издадена при вече прекратено трудово правоотношение, била незаконосъобразна. С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, няма основание за допускане на касационния контрол по поставените правни въпроси. Те не обуславят обжалваното решение, тъй като не са разрешени от въззивния съд. Процесуалноправният въпрос не е бил поставен пред него, тъй като с отговора срещу въззивната жалба ответникът /тогава въззиваем/ не е твърдял недопустимост на обжалваното първоинстанционно решение, а е поддържал неговата правилност. Независимо от това, за допустимостта се следи служебно /в обжалваната част/, което въззивният съд е сторил и е счел съдебният акт за допустим. Няма основание този му извод да се постави под съмнение, тъй като касаторът не прави нужната разлика между изменение на искането и отстраняване на нередовности на исковата молба. Изменение на искането е налице когато вместо търсената в исковата молба защита ищецът преминава към друга, а когато в исковата молба има противоречие между обстоятелствената част и петитума, се отстраняват нередовностите на молбата, което е различно от изменение на искането. В конкретния случай ищецът е оспорил уволнение, което е вписано в трудовата му книжка /считано от 14.08.2023 г./ без преди това да му е връчен надлежния акт, с който работодателят извършва уволнението и според описанието в трудовата книжка. Срещу това уволнение той е потърсил защита и последващото уточняване на обстоятелствата по извършването му не е изменение на искането, а отстраняване на нередовности на исковата молба. Поради това процесуалноправният въпрос, който предпоставя, че в първата инстанция е било допуснато недопустимо изменение на искането, е неотносим. Неотносим и е и материалноправният въпрос, който от своя страна предпоставя, че само направеното /без оглед дали е доказано/ възражение за злоупотреба с право задължава въззивния съд да изследва дали са налице основанията по чл.327 ал.1 т.3 КТ. Съдебната практика, която самият касатор сочи обаче, е формирана при други предпоставки и изхожда от принципното положение, че трудовото правоотношение, което се прекратява без предизвестие, се счита прекратено от момента на получаване на писменото изявление за прекратяване на договора, без значение дали то е направено от работника или от работодателя. И в двата случая прекратяването на трудовия договор настъпва с получаване на писменото изявление, без да е от значение обстоятелството дали фактически е налице посоченото в изявлението основание за прекратяване. От това принципно положение има изключение, но само когато по делото е надлежно установено, че работникът /с оглед постигането на собствени цели/ е злоупотребил с правото си по чл.327 да прекрати трудовия договор /така изрично в соченото от самия касатор решение № 34/ 03.04.2017 г. по гр.д.№ 3010/ 2016 г., III г.о., ВКС/. Изисква се не само работодателят да е възразил за злоупотреба с право, но и такава да е установена по делото. В случая въззивният съд се е мотивирал, че надлежно заявеното възражение на работодателя за злоупотреба с право от страна на работника е останало недоказано, въпреки дадените указания за негова доказателствена тежест и че в този случай не подлежи на изследване налице ли са били предпоставките по чл.327 ал.1 т.3 КТ. Този извод съответства на формираната съдебна практика, а въпросът за задълженията на въззивния съд при само направено /но не и доказано/ от работодателя възражение за злоупотреба с право, не е обуславящ. По изложените съображения Върховният касационен съд