Определение № 540 от 19.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 275/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Национална здравноосигурителна каса (НЗОК) срещу решение №2712 от 05.12.2019г., постановено по в.т.д.№2786/2019г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 15 с-в, с което е потвърдено решение №692/12.04.2019г. по т.д.№1073/2018г. на СГС в обжалваната му част.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснато съществено нарушение на процесуалните правила. Оспорва се извода на съда за дължимост от НЗОК на исковите суми, въпреки че стойността на осъществените дейности за болнично лечение по сключения договор надхвърля нормативно и договорно определените стойности. Излагат се доводи, че приложението на разпоредбата на чл.52, ал.1 от Конституцията на РБ е обусловена от приемането на законов нормативен акт (в случая на ЗЗО), който да определя условията и реда за упражняване на конституционното право, гарантиращо безплатно ползване на медицински услуги като в подкрепа на тезата на касатора се цитират решение №2/22.02.2007г. по конст.дело №12/2006г. на КС на РБ и решение №3/07.03.2019г. по конст.дело №16/2018г. на КС на РБ. Според касатора правото на здравноосигурените лица по чл.35 ЗЗО да получат медицинска помощ е в обхвата на пакета от здравни дейности, гарантирани от бюджета на НЗОК. Отделно се твърди, че в нарушение на процесуалните правила, въззивният съд не е обсъдил направеното от НЗОК възражение относно ненадлежното отчитане на осъществените дейности. Претендира се отмяна на въззивното решение, отхвърляне изцяло на предявените от „Специализирана болница за активно лечение на пневмо-фтизиатрични заболявания София област“ ЕООД с присъждане на направените от касатора разноски за касационната инстанция.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните правни въпроси, за които твърди, че обуславят допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 и ал.2 предл.3 ГПК, а именно:

1. „Ограничен ли е достъпа на здравноосигурените лица до конституционно признатото им социално право на медицинска помощ, посредством предвидените ограничения за заплащане на дейностите в болничната помощ? Дължи ли НЗОК заплащане на всички действително извършени медицински дейности през процесните периоди, включително и на тези, който надхвърлят определените месечни стойности, посочени в Приложение №2 към договора?“. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с постановките в решение №3/07.03.2019г. по конст.дело №16/2018г. на КС на РБ.

2.„ Ограничен ли е достъпа на гражданите на РБ до конституционно признатото им социално право, посредством предвиждане на ограничение, свързани със заплащането на дадена бюджетна дейност, за която е предвиден ограничен финансов ресурс?“. Сочи се, че отговорът на въпроса е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Отделно в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че е налице и предпоставката по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касация поради очевидна неправилност и явна необоснованост на решението.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от „Специализирана болница за активно лечение на пневмо-фтизиатрични заболявания София област“ ЕООД – [населено място], в който се поддържа, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Същевременно се излагат доводи за неоснователност на въззивната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция. Настоящият състав не обсъжда представеното от болницата на 02.10.2020г. допълнение към отговора на касационната жалба, тъй като същото е депозирано след срока по чл.287, ал.1 ГПК.

Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, приема следното:

Касационната жалби е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното пред касационната инстанция решение, въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил решение №692/12.04.2019г., постановено по т.д.№1073/2018г. на СГС в обжалваната му част, с което което НЗОК е осъдена да заплати на „Специализирана болница за активно лечение на пневмо-фтизиатрични заболявания София област“ ЕООД сумата 37 150лв. - извършена, но неплатена медицинска помощ на здравноосигурени лица за месеците април, май, септември, октомври и ноември 2015г. по договор между страните №230482/24.02.2015г., ведно със законната лихва за забава, считано от 29.05.2018г. и сумата 10 067.10лв. – натрупана законна лихва за забава върху неплатените суми до 28.05.2018г.

Въззивният състав, препращайки към мотивите на първата инстанция по реда на чл.272 ГПК, е приел за установено, че страните по делото са сключили на 24.02.2015г. договор №23048 за оказване на болнична помощ по клинични пътеки. В Приложение №2 към договора са определени стойностите на медицинските услуги за м.януари и февруари 2015г. В чл.20 т.6 от договора е предвидено, че възложителят НЗОК дължи плащане при условие, че извършената и отчетена дейност по клинични пътеки е в рамките на стойностите, посочени в Приложение №2. С допълнителни споразумения към договора са определени стойностите да заплащане на дейностите за болничната помощ през отделните месечни периоди и се актуализира Приложението №2. От представените пред първата инстанция писмени доказателства, а именно: месечни справки за надлимитни месечни стойности, констативен протокол, фактури, както и от заключението на вещото лице Р. С., съдилищата са приели за установено, че дейности за процесните месеци април, май, септември, октомври и ноември 2015г. са извършени, надлежно документирани и отчетени при условията и по реда на утвърдената Методика за заплащане на този вид дейност като общият размер на неплатените суми за отчетена „надлимитна дейност“ за процесните месеци е в размер на 37 150лв. Стойността на натрупаната лихва до датата на завеждане на иска възлиза на 10 067.10лв.

За да потвърди първоинстанционното решение в частта му, с която са уважени исковете с правно основание чл.79, ал.1 предл.1 ЗЗД вр. чл.59 и чл.45, ал.1, т.3 ЗЗО и чл.86 ЗЗД, въззивният състав е посочил е цитирал и анализирал релевантните за спора конституционни и законови разпоредби - чл.52, ал.1 и ал.2 от Конституцията на РБ; чл.81 ЗЗ; чл.2, ал.1 и ал.3 ЗЗО; чл.4, ал.1 и ал.2 ЗЗО; чл.35, ал.1, т.1 и т.2 ЗЗО;. 5, т. 10 ЗЗО; чл. 45 и чл.46 ЗЗО; чл.55а ЗЗО, както и относимите за спора подзаконови нормативни актове: Наредба за осъществяване правото на достъп до медицинска помощ, приетата с ПМС №119/22.05.2006г. и Постановление №57/16.03.2015г. на МС, с което е приета Методиката за заплащане на дейностите в болничната медицинска помощ. Въззивният съд е изложил следните доводи за дължимост от НЗОК на исковите суми: 1.) държавата, като публичен субект, осъществяващ чрез предвидените в Конституцията органи държавната власт, следва да закриля здравето на гражданите - чл. 52, ал.3 от Конституцията, като в качеството й на принципал на националното имущество трябва да осигури задължителния финансов ресурс, гарантиращ на всички нейни граждани достъпна медицинска помощ и безплатно ползване на медицинско обслужване, 2.) НЗОК като орган, натоварен с провеждането на държавната политика в здравното осигуряване и свързаните с него обществени отношения, носи отговорността да изготви и реализира финансов план за набиране и разходване на паричните средства. 3.) определянето на лимит на заплащаните от НЗОК дейности, предвидени в индивидуалните договори с изпълнителите на медицинска помощ може да доведе до противоречие с принципите /огласени в чл.5 ЗЗО/, на които се осъществява задължителното здравно осигуряване - пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК и свободен избор на изпълнители на медицинска помощ като в този случай налагането на лимит на сумите за разплащане по договорите може да доведе до сериозно ограничаване и на гарантирания /в чл.4 ЗЗО/ свободен достъп на осигурените лица до медицинска помощ, 4.) стриктното прилагане – винаги и по отношение на всички, на разпоредбата на чл. 22 от Наредбата за осъществяване правото на достъп до медицинска помощ, която постановява при липса на капацитет за планова хоспитализация лечебното заведение да изготвя листа на чакащите за всяка клиника и/или отделение, в много случаи би означавало на практика отказ от предоставяне на болнична помощ, което поведение на болничното заведение ще се свързва с виновно неизпълнение на основното му задължение, очертано в предмета на договора и 5.) в този случай болницата няма избор дали дали да предостави или не на здравноосигуреното лице поисканата болнична услуга.

На базата на тези доводи, съдът е приел, че в случая за ищецът като изпълнител на болнична медицинска помощ по процесния индивидуален договор, не е съществувала правна възможност да откаже предоставянето на медицинска помощ на здравноосигурените лица в рамките на пакета от здравни дейности, гарантиран от самостоятелния бюджет на НЗОК. Затова и превишаването на установения лимит в резултат на осъществена по определените в договора клинични пътеки медицинска услуга не съставлява виновно неизпълнение на договора от ищеца, който не е надхвърлил обема на възложената му работа.

В допълнение към горното въззивният състав е изложил и следните аргументи за основателност на исковата претенция по чл.79, ал.1 ЗЗД: 1.) в договора не е предвидена възможност при изчерпване на предварително определените стойности, лечебното заведение да прекрати извършването на определените по договора дейности, а напротив – лечебното заведение, в качеството му на изпълнител, е поело задължението непрекъснато 24 часа да осигурява договорената болнична медицинска помощ / чл.5, т.1, т.2, т.8, т.9/, без да му е поставено ограничение на приема съобразно лимита на договорените средства и без да може да изисква заплащане или доплащане от здравно осигуреното лице за дейност - предмет на договора, с изключение на случаите изрично и изчерпателно изброени в т.10 на чл.5, между които не е настоящия, 2.) отчитайки факта, че определените обеми и стойности на изпълнителите на болнична медицинска помощ са прогнозни и е възможно те да бъдат надхвърлени, без изпълнителите на помощта да могат да влияят на това, законодателят е заложил в бюджета на НЗОК резерв, средствата от който следва да се разходват за заплащане на непредвидени и неотложни разходи в случай на значителни отклонения от равномерното разходване на бюджетните средства - чл. 25 и чл. 26, ал. 2 ЗЗО, в който смисъл е и чл.4 ЗБНЗОК за 2015г. и 3.) делегираните бюджети, въведени от закона като задължителен финансов способ и принцип за финансиране на дейността в областта на болничната помощ, заплащана чрез системата на задължително здравно осигуряване, нямат за цел и не могат да прехвърлят финансовата тежест по опазване здравето на гражданите от държавата към изпълнителите на болнична помощ - търговски дружества, на които е забранено да извършват търговска дейност извън сферата на медицинско обслужване, както и да изискват заплащане от осигурените лица за дейности в обхвата на чл. 45 ЗЗО.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не покриват общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поставените от касатора въпрос №1:. „Ограничен ли е достъпа на здравноосигурените лица до конституционно признатото им социално право на медицинска помощ, посредством предвидените ограничения за заплащане на дейностите в болничната помощ2“ и въпрос №2: .„ Ограничен ли е достъпа на гражданите на РБ до конституционно признатото им социално право, посредством предвиждане на ограничение, свързани със заплащането на дадена бюджетна дейност, за която е предвиден ограничен финансов ресурс?“. Всъщност касае са за един и същ въпрос, формулиран по два различни начина, относим към един от доводите на въззивния състав за липсата на възможност в определени случаи болницата да откаже болнично лечение. Анализът на въззивното решение сочи, че сам по себе си въпросът не е обусловил решаващите доводи на въззивния състав за уважаване на исковата претенция. Всички аргументи, изложени в мотивите на решението, включително и за риска от ограничаване на достъпа до правото на здравноосигурените лица на медицинска помощ, са в подкрепа на решаващия извод на съда, че за ищеца по процесния индивидуален договор, не е съществувала правна възможност да откаже предоставянето на медицинска помощ на здравноосигурените лица в рамките на пакета от здравни дейности, гарантиран от самостоятелния бюджет на НЗОК, поради което превишаването на установения лимит в случая не съставлява виновно неизпълнение на договора от изпълнителя, който не е надхвърлил обема на възложената му работа. Отделно следва да се има предвид, че по начина по който са формулирани, въпросите не са значими за конкретния правен спор по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото съдът не е приел, че предвидените финансови ограничения във всички случаи ограничават достъпа до конституционното право на гражданите на медицинска помощ. В тази връзка въпросите са зададени принципно, без да е отчетена спецификата, че в случая съдът е обсъждал единствено заплащането над определения лимит на оказаната болнична помощ, включена в категорията на гарантирания пакет от здравни услуги. Втората част от първия въпрос в изложението, а именно: „Дължи ли НЗОК заплащане на всички действително извършени медицински дейности през процесните периоди, включително и на тези, който надхвърлят определените месечни стойности, посочени в Приложение №2 към договора?“, няма характер на въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е относим изцяло към правилността на обжалваното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК

Непосочването на правен въпрос от значение за изхода на делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените от касаторите допълнителни основания за това по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.

Въззивното решение не е „очевидно неправилно” по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.

Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Становището на въззивния състав, че в случая НЗОК дължи плащане на незаплатените болнични услуги, тъй като извършените от изпълнителя дейности са били в обхвата на гарантирания на здравноосигурените лица пакет здравни дейности, както и че претендираните за заплащане дейности са такива, които са възложени на изпълнителя с индивидуалния договор и които болницата не е могла да откаже да извърши поради превишен лимит, не е явно необосновано, нито е в пряко противоречие с постановките в решение №2/22.02.2007г. по конст.дело№12/2006г. и в решение №3/07.03.2019г. по конст.дело №16/2018г. на КС на РБ. Твърдението в касационната жалба и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, че въззивният състав не е изложил изрични мотиви по възражението на НЗОК, че осъществените от болницата дейности не са били отчетени в сроковете, указани в ПМС №57/16.03.2015г. и следователно не подлежат на заплащане, би могло евентуално да обоснове извод за допуснато съществено процесуално нарушение като касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, но не и за очевидна неправилност на обжалваното решение.

На основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът дължи на ответната по касация болница сумата 2 130 лв. – заплатен адвокатски хонорар с ДДС за осъществената правна помощ по касационното дело.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,