Определение № 4671 от 01.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3475/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на З. К. С., ЕГН [ЕГН], приподписана от определения му по реда на ЗПрП процесуален представител адв. Р. А., против определение №1882 от 10.06.2026г. по в. ч. гр. д. 1574/2026г. на Апелативен съд- София, с което е било потвърдено определение № 10289 от 12.05.2026г. по гр.д. № 20261100102376 по описа на СГС за 2026г., гр.о., І-19 състав, с което е върната като процесуална недопустима исковата молба от З. К. С. срещу Върховен касационен съд за заплащане на обезщетение за вреди, причинени от незаконосъобразни актове на ВКС, постановени по гр.д. № 20258002101737 по описа на ВКС. В жалбата се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение, като се иска отмяната му и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване а съдопроизводствените действия по него.

В частната касационна жалба се твърди наличието на основания за допускане на касационно обжалване на определението по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на четвърто г. о., след преценка на данните по делото и доводите на жалбоподателя, приема следното:

Частната касационна жалба е подадена в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК и от процесуално легитимирана страна- с правен интерес да обжалва определението на въззивния съд, поради което е процесуално допустима.

С обжалваното определение въззивният съд е приел, че производството пред първоинстанционния СГС е образувано по иск на З. К. С. против Върховния касационен съд за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 15 625,62 лева и неимуществени вреди в размер на 25 100 лева, причинени от незаконосъобразни актове на съда, постановени по гр.д. № 20258002101737 по описа на ВКС. Искът е бил основан на фактически твърдения, че постановените по посоченото дело определения на ВКС, с които не се допуска касационно обжалване, както и поправка на очевидна фактическа грешка, са в противоречие със закона и доказателствата по делото, чрез подмяна на факти и в отклонение от задължителната практика на ВКС.

Съдът е приел, че иск срещу орган на съдебната власт за заплащане на обезщетение за причинени вреди от незаконосъобразни действия на магистрати, ползващи се с функционален имунитет по чл. 132, ал. 1 КРБ, е допустим, когато са налице конкретни твърдения в какво се изразява противоречието със закона чрез описание на конкретна разпоредба на закона, която е нарушена, или чрез посочване на нейната правна квалификация. Според съда в случая твърденията на ищеца са, че при произнасянето си по гр.д. № 20258002101737, с което не е допуснал касационно обжалване на въззивното решение, ВКС е заменил термина „разпределени“ с термина „преведени“, което променяло предмета на спора. Съдът е приел, че използваната в акта на ВКС терминология сама по себе си не може да обоснове незаконосъобразност на същия, когато съдът се е произнесъл по предмета на правния спор. Приел е, че в случая в подадената от ищеца искова молба срещу ВКС и в уточнението по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК липсват твърдения, че са били налице основанията за допускане на касационно обжалване, но въпреки това въззивното решение не е било допуснато до такова. Изразеното несъгласие с изводите на съда относно липсата на основание за допускане до касация, не може да обоснове незаконосъобразност на определението по чл. 288 ГПК, с което не се допуска касационно обжалване. Според съда същият извод се налага и по твърденията на ищеца в исковата молба, че не била допусната поправка на очевидни фактически грешки, представляващи според твърденията на касатора подмяна на фактите, в определението, с което не се допуска касационно обжалване. Съдът е приел, че всички посочени от ищеца основания на иска му срещу ВКС /отказа да се допусне касация, отказа да се поправят допуснати грешки и липсата на инстанционнен контрол/ представляват твърдения за обстоятелства, които не могат да обосноват конкретно основание за незаконосъобразност на съдебните актове на ВКС. Освен това от представените от ищеца съдебни актове /решение № 204 от 08.05.2026 г. постановено по гр.д. № 590/2025г. по описа на СОС и определение № 1237 от 30.01.2023 г. постановено по в.ч.гр.д. № 7610/2022 г./ се установява, че всяко влязло в сила решение, с което не са уважени претенциите на ищеца, води до предявяване на иск срещу съответния съд, което е злоупотреба с процесуални права и е допълнително основание за недопустимост на предявените искове. Според съда е недопустимо всяко несъгласие на страна по делото с правните изводи на съда, постановил окончателен съдебен акт, да служат като основание за завеждане на нови дела, както счита ищецът.

За неоснователни са приети доводите в частната жалба, че преди да прекрати производството съдът следвало да сезира Конституционния съд. В тази връзка съдът е изложил съображения, че уредената в разпоредбата на чл. 150, ал. 2, пр. първо от КРБ възможност съдът, разглеждащ делото, да сезира Конституционния съд е обусловена от допустимостта на исковата молба, като при констатирана недопустимост на исковата молба не е необходимо да се сезира КС. В случая липсата на конкретни фактически твърдения за правонарушения, които могат да представляват правно основание на иска за причинени вреди от ответника ВКС, както и такива за вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, представляват нередовност на исковата молба, която не е отстранена от ищеца, въпреки дадените указания от съда. При констатирани нередовности на исковата молба които след даване на указания за тяхното отстраняване, не са били изпълнени, следва да се постанови връщане на исковата молба, на основание чл. 129, ал. 3, изр. първо ГПК.

По подадените по делото от З. К. С. допълнения към частната жалба с вх. 16345/03.06.2026г. и вх. 16462/03.06.2026г. съдът е посочил, че са подадени след изтичане на срока за обжалване, който е изтекъл на 26.05.2026г. и не следва да се разглеждат по същество.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване на определението на въззивния съд, настоящият състав на съда съобрази следното:

Съгласно разпоредбата на чл.274, ал.3 от ГПК определенията на въззивните съдилища подлежат на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд, когато са налице предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК касационното обжалване пред Върховния касационен съд е допустимо само по отношение на съдебни актове, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 касационно обжалване се допуска при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на съдебния акт.

В случая в касационната жалба, която съдържа и изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК във връзка с въпросите:

1. Допустим ли е иск по чл. 49 ЗЗД във връзка с чл. 7 КРБ срещу държавата чрез съд като процесуален субституент за вреди от окончателни съдебни актове, които не подлежат на отмяна? (по този въпрос се твърди противоречие на обжалваното определение с практиката ва ВКС- Определение №1600/30.03.2026г., Решение № 110/14.06.2013г., Решение № 212/07.11.2019г., Решение № 50058/07.07.2023 г.);

2. Следва ли предварителната отмяна на съдебния акт да бъде условие за допустимост на иск по чл. 49 ЗЗД, когато актът е окончателен и не подлежи на отмяна? (този въпрос се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото);

3. Съвместимо ли е с чл. 7 КРБ, чл. 56 КРБ, чл. 6 и 13 ЕКПЧ и чл. 19 ДЕС изискването за предварителна отмяна на окончателен съдебен акт като условие за търсене на обезщетение? (този въпрос се твърди, че е от значение за развитието на правото);

4. Следва ли съдът да извърши преценка на естеството на твърдяното нарушение при определяне на приложимостта на функционалния имунитет по чл. 132 КРБ? ( по този въпроси се твърди противоречие с практиката на ВКС- Определение № 1600/30.03.2026 г.);

5. Длъжен ли е съдът да разгледа искане за сезиране на Конституционния съд по чл. 150, ал. 2 КРБ преди да приложи норма, чиято конституционност се оспорва? (този въпрос се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона);

6. Длъжен ли е съдът да мотивира отказа си да отправи преюдициално запитване по чл. 267 ДФЕС? (този въпрос се твърди, че е от значение за правото на ЕС.)

7. Съвместимо ли е с чл. 20 и 21 от Хартата различното третиране на лица, пострадали от съдебни актове, подлежащи на отмяна, и лица, пострадали от окончателни съдебни актове, които не подлежат на отмяна? (този въпрос се твърди, че е от значение за развитието на правото).

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните то касатора предпоставки на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на определението, тъй като поставените в изложението въпроси не отговарят на общото изискване за релевантност по чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в мотивите по т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

В случая всички изведени в изложението правни въпроси са неотносими към решаващите съображения на въззивния съд за недопустимост на предявения иск. За да потвърди обжалваното пред него определение за прекратяване на производството по делото, съдът е приел, че въпреки предоставената му възможност касаторът не е изложил конкретни фактически твърдения за правонарушения, които могат да представляват основание на иска му за причинени вреди срещу ответника ВКС от постановените от този съд окончателни съдебни актове, нито такива за допуснато при постановяването им достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз. Съдът не е приемал, че иск за причинени вреди от окончателни съдебни актове, които не подлежат на отмяна, е недопустим, нито че предварителната отмяна на съдебния акт е условие за допустимост на иск по чл. 49 ЗЗД за причинени от постановяването му вреди и не е споделил в мотивите си изложените в този смисъл съображения от първоинстанционния съд за недопустимост на иска, а е изложил други такива, а именно- че е налице нередовност на исковата молба по отношение на изложените в нея обстоятелства, на които се основава претенцията, която не е отстранена от ищеца, въпреки дадените му указания. Предвид горното всички поставени от касатора като основание за допускане на касационно обжалване въпроси, отнасящи се до изискването за предварителна отмяна на влязъл в сила съдебен акт като условие за допустимост на иск за причинени вреди от същия, не са обуславящи за изводите на съда. Същият извод се налага и по отношение на въпросите, свързани с неотправянето от съда на искане до Конституционния съд за обявяване на противоконституционността на разпоредбата на чл.49 от ЗЗД относно начина, по който според касатора същата се тълкува и прилага в съдебната практика, както и на преюдициално запитване до Съда на ЕС за установяване на съответствието с правото на Европейския съюз на изискването за отмяна на съдебния акт като условие за предявяване на иск за причинени от него вреди. Предмет и на двете искания на касатора /за сезиране на КС и на СЕС/ са въпроси, които не са релевантни по делото и по които съдът не се е произнасял при постановяване на обжалваното определение, поради което и неуважаването на тези искания не е от значение за изхода на делото, което изключва наличието на общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК по отношение на формулираните в тази връзка питания.

Предвид горното изведените от касатора правни въпроси не са свързани с решаващата воля на съда, неотносими са и не могат да обусловят допускане до касационно обжалване на въззивното определение. Съгласно задължителните указания, дадени в т.1 на Тълкувателно рещение №1/09 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. ВКС не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в частната касационна жалба. Това би засилило твърде много служебното начало в ущърб на другата страна, а е възможно и съдът да вложи във въпроса съдържание, което касаторът не е имал предвид. Предвид горното и доколкото непосочването на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, то касационно обжалване на сочените от касатора основания не следва да се допуска.

Следва да се отбележи, че в случая частната касационна жалба, съдържаща и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, е изготвена от самия касатор, като в нея той изрично е поискал назначаване на служебен адвокат с оглед изискването на чл.284, ал.2 от ГПК за приподписването й от адвокат. Това искане на касатора е било удовлетворено от въззивния съд, като с определение от 16.06.2026г. му е била предоставена правна помощ именно за приподписване на частната касационна жалба и назначеният адвокат в съответствие с искането на касатора е приподписал същата. Последващите молби на касатора до въззивния съд, с които изразява претенции към работата на служебния адвокат и иска замяната му, са подадени след изтичане на срока за касационно обжалване и след приподписване на частната касационна жалба от служебния адвокат, поради което не могат да са основание за предоставяне на нов срок за касационно обжалване, респ. на ново изложение на основанията за допускането му.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о.,