Определение № 364 от 18.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1038/2012 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Л. като процесуален представител на [фирма] С срещу въззивното решение на Врачанския окръжен съд /В./ от 14.VІ.2012г. по в.гр.д. № 267/2012г. Ответниците по касационната жалба П. В. Ц. от [населено място] и третото лице – помагач ЗАД Д. не са дали отговор по реда на чл.287 ал.1 от ГПК. Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима. По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното: С атакуваното решение В. по въззивни жалби и на двете страни /без жалба на ответника срещу първоинстанционното решение в уважителната му част по претенцията за обезщетение за неимуществени вреди и за законна лихва върху него/ е отменил решението на В..РС от 08.І.2012г. по гр.д. № 1157/2011г. в отхвърлителната му част за разликата над 9000лв до 15000лв. обезщетение за неимуществени вреди и в частта за присъдените разноски над 400.77лв. и вместо него е постановил друго, с което е осъдил [фирма] да заплати на П. В.Ц. още 6000лв. обезщетение за неимуществени вреди вследствие на трудова злополука, станала на 14.ІІ.2009г., ведно със законната лихва, считано от 14.ІІ.2009г. до окончателното им изплащане, осъдил е дружеството да заплати на Ц. 153.46лв. разноски пред първата инстанция и 269.65лв. разноски за въззивната инстанция, както и държавна такса, осъдил е Ц. да заплати на дружеството 379.10лв. разноски за въззивната инстанция, и е потвърдил първоинстанционното решение в отхвърлителните му части по претенциите за имуществени вреди /разходи за лекарства и храна/, както и в уважителната му часдт за сумата 4796.26лв. обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разлика между трудово възнаграждение и пенсия за инвалидност за периода 09.VІІ.2010г. – 01.ІХ.2011г., ведно със законната лихва, считано от 09.VІІ.2010г. За да постанови решението в обжалваните му пред настоящата инстанция уважителни части /за обезщетения за имуществени вреди, за неимуществени вреди за разликата над 9000лв до 15000лв., относно определената начална дата на дължимата лихва за вземането за неимуществени вреди - 14.VІІ.2009г. /на която дата е станала трудовата злополука – по време на строително-монтажни работи ищецът е ударен от паднала от височина кофражна греда, довело до счупване на бедрената му кост на десния крайник/, а не от датата на влизане на решението в сила, и относно определената начална дата на лихвата за вземането за имуществени вреди - 09.VІІ.2010г., вместо от влизането на решението в сила, и в частта относно допълнително присъдените д.т. и разноски/, въззивният съд е приел относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, че те следва да са в присъдения размер с оглед множеството болки и страдания, претърпени от ищеца в резултат на трудовата злополука, продължителният период на възстановяване – 2г.4м., ежедневните затруднения, които го съпътстват и ще го съпътстват до края на живота му след инцидента – три месеца след него ищецът не е могъл да става и да се придвижва без чужда помощ, бил е в инвалидна количка и се е оплаквал от силни болки, впоследствие е започнал да се придвижва с помощта на патерици, но с постоянна нужда от човек, който да го обслужва; психическа нестабилност, невъзможност да стои дълго време нито в легнало, нито в изправено положение, преживяването, че е на 60 години, а се налага някой да се грижи непрекъснато за него. Относно претенцията за имуществени вреди е прието, че правото на обезщетение за тях се поражда от момента, в който се установи разлика между трудовото възнаграждение, което ищецът би могъл да получава, ако можеше да работи на длъжността, заемана преди злополуката, и получените обезщетение за отпуск по болест или пенсия за инвалидност, от който момент настъпва и изискуемостта на всяко конкретно вземане и се дължи обезщетение за забава; правото да се претендира тази разлика настъпва от момента на отпускане на пенсията, а не от момента на увреждането; следва да се приспаднат 600лв., изплатени от работодателя като еднократна помощ. По претенциите за присъждане на лихви е прието, че такава за обезщетението за неимуществени вреди се дължи от датата на увреждането, а за имуществените вреди – от предявяването на иска. Като неоснователно е оценено възражението на ответника за неоснователност на претенциите за обезщетение поради прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие – това прекратяване е обусловено от невъзможността пострадалия да изпълнява занапред същите трудови функции, каквито е изпълнявал преди увреждането. Относно разноските съдът е съобразил размерите на уважените и отхвърлените части от претенциите. В изложението на [фирма] по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл: 1. по въпроса за размера на обезщетението за неимуществени вреди – в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата; 2. по въпроса „при определянето на размера на имуществените вреди по чл.200 ал.3 КТ следва ли да се приспада размера на получаваната от ищеца пенсия за изслужено време и старост и въобще допустими ли са приспадания от дължимите от работодателя суми за вреди” – в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата; 3. по въпроса „от кой момент следва да се присъдят законните лихви върху присъдените обезщетения за имуществени и неимуществени вреди” – в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата; 4. по въпроса „кой е правнозначимият /меродавният/ момент за определянето на размера на обезщетението за двата вида вреди” - в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 5. по въпроса „какво е правното значение на прекратяването на трудовото правоотношение с лицето по реда на чл.325 ал.1 КТ – по взаимно съгласие, като сам се е лишил по този начин от разликата като доход между трудовото възнаграждение преди злополуката и обезщетението впоследствие може ли ищецът да претендира такава разлика” – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК; 6. по въпроса „необсъждане от въззивния съд на наведените от ответника доводи и съображения съставлява ли съществено процесуално нарушение и обуславя ли то изводите на съда” – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 т.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение в частта за присъдената законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди в размер на още 6000лв. по въпроса под № 3 „от кой момент следва да се присъди законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди”, по който с представеното от касатора решение на ВКС ІV ГО № 510/30.ХІ.2010г. по гр.д. № 1923/2009г., постановено по реда на чл.290 ГПК, се обосновава произнасяне от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. В останалите му части касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано. Касационно обжалване е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. Първият релевиран в изложението въпрос е по приложението на чл.52 от ЗЗД. С представените в тази насока съдебни решения № 146/15.ІІ.2010г. по гр.д. № 848/2009г. ІІІ ГО /соченото в тази връзка определение № 191/10.ІІ.2012г. по гр.д. № 811/2010г. ІІІ ГО не се включва в практиката на съдилищата, тъй като е постановено в производство по чл.288 ГПК/, № 8/14.І.2010г. по гр.д. № 472/2009г. на ОС Шумен и № VІ-91/09.ХІІ.2009г. по гр.д. № 204/2009г. на ОС Бургас, обаче, не се обосновава наличие на противоречива практика. Противоречива би била практиката по решения, с които са определени значително различаващи се по размер обезщетения /като част от едни и същи или по-големи от уважените размери, а не поради по-малки предявени размери/ за случаи, напълно сходни или сходни в основните факти, касаещи вида и тежестта на уврежданията /в този смисъл решение № 830/20.ХІІ.2010г. по гр.д. № 1898/2009г. на ВКС ІV ГО, постановено по реда на чл.290 и следв. от ГПК/. С посоченото решение ВКС на РБ ІІІ ГО е приел, че обезщетение в размер на 3000лв. за неимуществени вреди вследствие срязване на сухожилие на пръст на дясна ръка е в съответствие с принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД. С решението на ОС Шумен е определено обезщетение за неимуществени вреди от професионално заболяване. С решението на ОС Бургас е определено обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука в размер на 2000лв. с оглед увреждането – размачкана ръка в областта на китката, срязани сухожилия, артерии и нерви, при приет 60% принос на пострадалия. Съпоставката между тези решения и атакуваното в настоящото производство налага извод за липса на сходство във фактическите обстоятелства, представляващи основания на заявените претенции, и, респективно, за липса на противоречива практика. В тази връзка следва да се посочи, че приложението на чл.52 от ЗЗД при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни по вид и тежест във всеки конкретен случай, което обуславя различие в увреждането и в размерите на обезщетенията. Това обуславя невъзможността да се определят единни количествени критерии, приложими при всеки разглеждан случай. С оглед на това допускането на касационно обжалване по поставения въпрос е безпредметно, тъй като то не би довело нито до уеднаквяване на съдебната практика, нито до точното прилагане на закона и до развитие на правото. По втория релевиран от касатора материалноправен въпрос не е налице основната предвидена в закона предпоставка за допускане на касационно обжалване. Това е така, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по въпрос приспада ли се от обезщетение за имуществени вреди получавана от ищеца пенсия за изслужено време и старост, което е в съответствие с чл.269 ГПК с оглед на обстоятелството, че във въззивната си жалба касаторът не е включил такова оплакване срещу първоинстанционния съдебен акт. Същото се отнася и за въпроса за правнозначимия момент на определяне размера на присъдените обезщетения. По третият релевиран въпрос в частта му относно началният момент на законната лихва върху обезщетението за имуществени вреди с решения № 510/30.ХІ.2010г. по гр.д. № 1923/2009г. на ВКС ІV ГО, № 8/14.І.2010г. по гр.д. № 472/2009г. на ОС Шумен и № 472/23.VІ.2010г. по гр.д. № 550/2010г. на ВКС ІV ГО не се обосновава произнасяне в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата. В първото решение на ВКС е разрешен такъв въпрос относно обезщетение за неимуществени вреди, решението на ОС Шумен е неотносимо, тъй като с него е отхвърлен искът за имуществени вреди от разлика между трудово възнаграждение и пенсия за инвалидност, а във второто посочено решение на ВКС няма мотиви защо е присъдена законна лихва от конкретна дата. Въпросът за необсъждане на доводи и съображения на ответника е бланкетен, неконкретен – не са посочени необсъдените доводи и съображения, което е пречка за преценка дали това е от значение за изхода на спора. С посоченото /но непредставено – съдът служебно приложи копие от решението, съхранявано в библиотеката/ решение № 127/06.ІІ.2001г. по гр.д. № 1140/2000г. на ВКС ІІІ ГО не е разрешен нито въпросът, релевиран под № 5 в изложението, нито въпрос относно необсъждането на възражения, поради което с това решение не се обосновава твърдяната противоречива практика. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по релевираните относими въпроси и по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Съгласно т.4 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В разглеждания случай касаторът не е обосновал нито една от посочените в това тълкувателно решение хипотези, обуславящо наличието на твърдяното /бланкетно/ основание за допускане на касационно обжалване. По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение в уважителните му части по претенциите за обезщетения за неимуществени вреди и за имуществени вреди за разликата над 1207.80лв. до 4796.26лв., изразяващи се в разликата между трудово възнаграждение и пенсия за инвалидност, ведно със законната лихва, считано от 09.VІІ.2010г., както и в частите относно разноските, не следва да бъде допускано. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,