Определение № 1147 от 17.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 649/2023 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадените две касационни жалби от Министерство на вътрешните работи, представлявано от главен юрисконсулт Т. и от К. Г. Ф., чрез процесуалният представител адвокат С. против въззивно решение № 2843 от 18.10.2022г. по в.гр.д. № 7803 по описа за 2021г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение № 20059549 от 5.03.2021г. по гр.д. № 75130/2018г. на СРС в частта, с която МВР е осъдено да му заплати сумата над 10 795.20лв. до 21 403.20лв.и за периода 3.12.2007г.-23.11.2014г., както и в частта, с която е осъдено МВР на основание чл.86, ал.1 ЗЗД да му заплати сумата над 3 011.55лв.до 5 970.43лв. и вместо това е постановено друго, с което са отхвърлени като неоснователни предявените искове за посочения период и сумата над 10 795.20лв. до 21 403.20лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск и за сумата над 3 011.55лв. до 5 970.43лв.,представляваща лихва за забава за периода от 23.02.2016г. до 22.11.2018г., като е потвърден първоинстанционния акт в останалата му част, с която са присъдени сумите от 10 795.20лв обезщетение за неизползван платен годишен отпуск и 3 011.55лв., лихва за забава и са присъдени разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след преценка на подадената касационна жалба, съгласно изразените от страните становища, намира следното: По делото не е било спорно, че ищецът е бил назначен през 2015г. на длъжност „инспектор“ в Национална служба „Сигурност“, МВР. Уволнен е със заповед от 27.06.2003г., на основание чл.253, ал.1, т.5 ЗМВР/отм./ Заповедта е обжалвана пред ВАС и е потвърдена. След влизането й в сила и след сезиране на ЕСПЧ, последният с решение от 16.04.2013г. установява допуснато нарушение на чл.6, ал.1 ЕКЗПЧ, защото в хода на обжалването съдът е отказал самостоятелно да разгледа въпрос, който е от решаващо значение за решаването на спора /а именно – да подложи на проверка извода на работодателя за психическа негодност на служителя/. След постановяване на решението на ЕСПЧ, производството пред ВАС е възобновено и с постановено окончателно решение, на пет членен състав на ВАС от 17.12.2014г., уволнението е отменено и ищецът е възстановен на работа. Със заповед на директора ГД „Гранична полиция“ той е назначен на длъжност „специалист“ в сектор АЛОДС в Дирекция „Миграция“. Впоследствие, по негово искане, служебното му правоотношение с МВР е прекратено през м.11.2015г. Предявил е настоящият иск за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от уволнението му през 2003г. до възстановяването му на работа през м.12.2014г., позовавайки се на решение от 25.06.2020г.на СЕС по съединени дела С-762/18 и С-37/19. Въззивният съд е приел иска за частично основателен със следните мотиви: Служителят има право на претендираното обезщетение, защото не могъл да се възползва от правото си на платен годишен оспуск именно поради незаконното уволнение. В конкретният случай /със заключение на приета по делото експертиза/ е установено, че през процесния период ищецът Ф. е полагал труд по трудово правоотношение с „Т. АВ“ООД за периода 3.12.2007г.-19.07.2010г. и с „В. сервиз“ООД за периода 19.07.2010г.-16.05.2012г. Според въззивният съд, със започване на нова работа, е била прекъсната причинно-следствената връзка между работодателя, който го е уволнил незаконно и невъзможността да ползва платен годишен отпуск при него. Това изключва правото на обезщетение, защото не е възможно да се кумулират обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от предходната работа с право на отпуск при друг работодател. Въззивният съд е приел, че следва да се направи аналогия с института на пропуснатата полза. Както при пропуснатите ползи - трябва да има висока сигурност за настъпване на определен факт, която не се предполага, така и в конкретната хипотеза следва сигурността на дължимото обезщетение за ползване на платен годишен отпуск да отпадне при назначаване на служителя на друга работа. Крайният извод на съда е, че обезщетението е дължимо, но за периода от уволнението 13.08.2003г. до 3.12.2007г., когато ищецът е започнал работа при друг работодател /„Т. АВ“ООД/. Към касационната жалба на касатора Министерство на вътрешните работи е приложено изложение, в което на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, той поставя под въпрос допустимостта на постановения въззивен акт, твърдейки липса на пасивна процесуална легитимация. Въпросът му е: При трудово-правен спор със служител, чийто орган на назначаване е министърът на МВР, но този служител преди уволнението си е осъществявал дейност в структура на МВР, надлежният ответник – МВР ли е или съответната структура на МВР,в която той е осъществявал трудовата си дейност? Позовава се на противоречие на въззивния акт с решения по гр.д.№ 1356/2009г.на ІV г.о., гр.д.№ 1813/2013г.на ІІІ г.о., гр.д.№ 1536/2010г.на ІV г.о. В подаденото изложение към жалбата не се съдържат други изрично поставени въпроси, а се твърди неправилност на постановения въззивен акт поради отхвърляне на направеното възражение за изтекла погасителна давност и наличие на вътрешно противоречие в постановения диспозитив. Срещу така подадената касационна жалба е подаден отговор от К. Г. Ф., чрез процесуалния представител адвокат С., с който се оспорват неговата допустимост и основателност. От своя страна, той се позовава на конкретна съдебна практика, която прилага. Развива доводите си и по съществото на спора. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, доколкото съгласно т.2.2 от представения договор за правна защита и съдействие от 10.01.2023г. защитата е осъществявана на основание чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата. Към касационната жалба на касатора К. Г. Ф. е приложено изложение, в което на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК /противоречие с актове на СЕС/, той поставя следните три въпроса:1. Допустимо ли е националният съд да тълкува волята на Съда на ЕС, изразена в решение, постановено по реда на чл.267 ДФЕС?, 2.Длъжен ли е националният съд, ако изпитва съмнение относно приложението на правото на ЕС да отправи ново запитване до СЕС, който вече е дал тълкуване в постановено решение по преюдициално запитване на относимото право на ЕС? и 3. Прекъсва ли се причинно-следствената връзка между незаконното уволнение и възникването на правото на платен годишен отпуск в периода от незаконното уволнение до възстановяване на работа на служителя, ако той е започнал работа при друг работодател в периода на незаконното уволнение до възстановяването? На основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК касаторът поставя и въпроса: 4.Дължимото обезщетение по чл.224 КТ наподобява ли задължение на работодателя за обезвреда за причинени вреди под формата на пропуснати ползи? В касационната си жалба касаторът има и особено искане за отправяне на ново преюдициално запитване по три въпроса, които формулира. Срещу така подадената касационна жалба не е постъпил отговор. Съобразявайки изложеното, настоящият съдебен състав намира, че по подадената от Министерство на вътрешните работи касационна жалба не следва да се допуска касационно обжалване, доколкото постановеният въззивен акт не е постановен при липса на процесуална легитимация, а установената съдебна практика /вж. решение по гр.д.№ 1728/2021г.на ІІІ г.о./ е съобразена от въззивния съд. Съгласно същата- „в качеството си на работодател, по смисъла на §1 т.1 ДР КТ, организационно обособената структура притежава специална правоспособност да участва като страна в производство по трудови спорове, но постановеното спрямо нея решение обвързва юридическата личност, в чиято организационна структура тя е включена. Касае се за процесуална легитимация на работодателя като главна страна по трудови дела - но не като процесуален субституент, чиято легитимация измества тази на юридическото лице /което, предвид обвързаността си от решението, е също процесуално легитимирано да участва по делото като главна страна/. Поради това и в този случай като надлежни страни в процеса могат да участват както организационно обособената структура - поради призната й от КТ правоспособност по трудови спорове, така и юридическото лице, в чиято структура е и в чиято правна сфера настъпват правните последици на решението /реш.№.325/22.07.11 г. по г.д.№.954/10, ІV ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК, реш.№.301/12.06.12 по г.д.№.966/09, ІV ГО, реш.№.380/10.01.4 по г.д.№.2034/13, ІV ГО/“. Цитираната практика е постановена по идентичен на настоящият въпрос за „материалната и процесуалната легитимация на юридическо лице като ответник по трудов спор, възникнал по иск на лице, работодател на който по смисъла на пар.1, т.1 ДР КТ е поделение на юридическо лице“, за разлика от цитираните от касатора актове по гр.д.№ 1356/2009г.на ІV г.о., гр.д.№ 1813/2013г.на ІV г.о., гр.д.№ 1536/2010г.на ІV г.о., които са постановени по други въпроси, във връзка с други по предмет правни спорове, поради което и не покриват изискванията за посоченото специално основание за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, съгласно дадените разяснения с т.2 от ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г.на ОСГТК на ВКС. Настоящият съдебен състав не може да се произнася по наведените в изложението твърдения за неправилност на постановения въззивен акт, пред вид приетото в т.1 от вече цитираното тълкувателно решение, че „основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл.281, т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба/чл.290, ал.1 ГПК/. Тази проверка не би могла да се извършва в закрито заседание в отсъствие на страните, защото би противоречела на едни от основните принципи в гражданския процес за непосредственост и устност“. Касационно обжалване следва да се допусне по подадената от К. Г. Ф. касационна жалба на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК по третия и четвъртия от поставените въпроси, които отговарят на изискванията за общо основание за допустимост /свързани са с решаващите мотиви на съда и са от значение за изхода на спора/ и е възможно да са разрешени от въззивния съд в противоречие с постановеното решение от 25.06.2020г. по съединени дела С-762/18 и С-37/19. Съгласно § 78 от същото „работник, който е уволнен незаконно, а по-късно възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение има право ад иска платен годишен отпуск в целия полагаем размер за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа вследствие на тази отмяна“. Той няма право на платен годишен отпуск за периода от датата на уволнението до датата на възстановяването му на работа само за периода, в който не е полагал действително труд за работодателя /т.е. работил е при друг работодател /вж.§81/. Пред вид становището на настоящият съдебен състав, че постановеният акт на СЕС по съединени дела С-762/18 и С-37/19 е ясен и недвусмислен и след постановяването му не съществуват съмнения относно начина му на приложение, направеното особено искане за отправяне на ново преюдициално запитване, по посочените от страната въпроси, които вече са разрешени не следва да се уважава. Мотивиран от изложеното, състав на Трето гражданско отделение