Определение № 14 от 04.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 635/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационната жалба на ищеца Демиров строй“ ЕООД срещу решение № 339 от 18.11.2022г. по в.т.д.№ 479/2022г. на Апелативен съд Варна: 1/ в частта за отмяна на решението по т.д.№ 136/2021г. на ОС Добрич и отхвърляне на: иска за разликата над 19 242.30лв. до 46 950.90лв., представляваща дължимо от ответника - възложител Д. Т. Ш. възнаграждение за изработени СМР по договор за строителство и фактура №46 от 02.05.2000г.; на иска за обезщетение за забавено плащане за разликата над 1 368.45 лв. до 4 029.36 лв. и за период преди 10.07.2020г.; 2/ в частта за потвърждаване на решението по т.д. № 136/2021г. на Окръжен съд Добрич за отхвърляне на иска за: главницата над 46 950.90 лв. до 52 657.42 лв.; за мораторни лихви над 4 029.36 лв. до 4 519.76 лв., претендирани за периода от 17.05.2020 г. до 21.03.2021г. Касаторът се позовава на основанията за неправилност по чл.281,т.3 ГПК и иска отмяна на решението в обжалваните части и постановяване уважаване на исковете до претендираните суми от 52 657.42лв. и 4 519.76лв. Посочва, че при липса на признато от дружеството обстоятелство за авансово получаване в брой на сумите по представените по делото 6 бр. фактури в размер общо на 28 000лв. и липса на ангажирани от ответника други доказателства за извършено плащане по тях, следва да се приеме, че авансовите фактури нямат правната характеристика на разписки по чл.77 ЗЗД, а само на проформа фактури - такива, които се издават с цел само за да бъде уведомен възложителят, че следва да извърши авансово плащане и да започне изпълнението по договора, съответно доставката на материалите. Поддържа, че проформа фактурата не е данъчен документ, не подлежи на осчетоводяване; за самото плащане е необходим друг, различен от проформа фактура документ, какъвто ответникът не е представил по делото. Възразява се, че представените от ответника 6 бр. фактури са частни свидетелстващи документи, които не удостоверяват неизгодни за издателя си „Демиров строй“ факти, за да се ползват с материална доказателствена сила. Оспорва се правилността на извода, че за отношенията между страните във връзка с изработеното, са приложими общите изисквания към доставчик на потребителска услуга, за какъвто съдът неправилно приел ищецът-изпълнител. Възразява, че Законът за потребителския кредит не се прилага за договор за строителство/изработка. Счита, че процесната сделка като сключена между търговец и физическо лице, е субективна търговска. Посочва, че ако в конкретния случай са приложими специалните норми на Закона за защита на потребителите, тъй като ЗПК не регламентира процесните правоотношения, то следва да се приложат и тези, уреждащи реда и сроковете за отправяне на рекламация от потребителя - чл.125, чл.126,ал.2 ЗЗП и чл.127,ал.1 ЗЗП, които разпоредби въззивният съд пропуснал да обсъди. Поддържа, че възражението на ответника по чл.265,ал.1,предл.трето ЗЗД за намаляване на дължимото възнаграждение е преклудирано и възразява, че не са обсъдени в цялост и взаимовръзка събраните по делото доказателства за липса на незабавно уведомяване на изпълнителя за открити недостатъци по смисъла на чл.264,ал.2 ЗЗД, съответно за приложението на презумпцията по чл.264,ал.3 ЗЗД. Позовава се на допуснато процесуално нарушение и при определяне на размера на дължимото обезщетение за забава с претендиран начален момент 10.07.2020г. като поддържа, че правилото на чл.303а, ал.3 ТЗ е приложимо в конкретния случай и 14 дневният срок за плащане тече от датата на получаване от ответника на 02.05.2020г. на фактура 46/02.05.2020г. Изложени са и оплаквания за вътрешно противоречиви мотиви - едновременно позоваване от съда на приложението на специалните закони - ЗПК, ЗЗП и на общия закон ЗЗД в частта му за договора за изработка. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите: 1/ „Задължен ли е въззивният съд да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора като обсъди всички допустими и относими доказателства в тяхната взаимна връзка, установените факти и обстоятелства, както и въведените от страните доводи и възражения?“ при допълнителната предпоставка на т.1 на чл.280,ал.1 ГПК. 2/ „Когато въззивният съд прецени, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация е неправилна, следва ли служебно да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта от ангажиране на съответни доказателства?“ с позоваване на противоречие на въззивния акт с т.2 на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Обосновава, че за пръв път в мотивите на въззивното решение съставът на АС приел, че е сезиран с правоотношение, възникнало от договор, сключен с потребител, за което са приложими специалните правни норми, а такава квалификация на предмета на спора не е давана от първоинстанционния съд, не са изследвани предпоставките за нея, не са давани указания на страните в тази насока. 3/„Следва ли търговецът - доставчик на услуги по договор за изработка, сключен с потребител да отговаря за недостатъци, ако потребителят не ги е рекламирал, предявил до 14 дни от откриване на несъответствието по чл.126,ал.2 ЗЗП /ред. ДВ бр.18/2011г./, както и по чл.123,ал.1 ЗЗП, и приложима ли е в тези случаи хипотезата на общата норма на чл.264,ал.2,изр.последно ЗЗД за изключване отговорността на търговеца при действието на разпоредбата на чл.127 ЗЗП?“ Въведена е предпоставката по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК, чието наличие е обосновано единствено с довода, че този въпрос е от съществено значение за крайния изход на делото. 4/„След като издадена от изпълнителя по договор за изработка фактура не съдържа изявление на изпълнителя, че е получил в брой посочената във фактурата сума, следва ли на частния свидетелстващ документ да се признае правната характеристика на разписка за плащане по смисъла на чл.77,ал.1 ЗЗД?“ при въведена допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280,ал.1 ГПК с позоваване на решенията по т.д.№ 664/2011г. на 2 т.о. на ВКС и по гр.д.№ 449/2011г. на 3 г.о. на ВКС, а в евентуалност при предпоставката на чл.280,ал.1,т.3 ГПК (при неизложени аргументи по отношение на нея). 5/„След като договор за изпълнение на строителни работи, сключен между физическо лице-възложител и търговец във връзка с упражняваното от него занятие, представлява търговска сделка и правилото на чл.318,ал.2 ТЗ по аналогия е неприложимо, явява ли се приложима нормата на чл.303а, ал.3, изр. първо ТЗ при определяне на началния момент на забавата в плащане на извършените и приети от възложителя работи от получаване на фактурата за плащане, или е приложимо общото правило на чл.84,ал.2 ЗЗД?“ Твърди се, че по отношение на претендираното обезщетение за забава въззивното решение противоречи на ТР №3/2019г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа се евентуално искане за допускане на обжалването на основание чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване касаторът се позовава и на очевидна неправилност, която е обоснована с довода за незаконосъобразност на изводите на АС за неоснователност на предявения иск в обжалваните му отхвърлителни части, тъй като тези изводи са в резултат на незачитане на императивните разпоредби на чл.126,ал.1, изречение второ (отменено) ЗЗП, чл.127,ал.1 и чл.123,ал.1 ЗЗП. В писмен отговор ответникът оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на касационната жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Въззивната инстанция е била сезирана с жалба на ответника срещу първоинстанционното решение за осъждането му да заплати сумата 46 950.90лв. - възнаграждение по договор за строителство и фактура 46/02.05.2000г. и сумата 4 029.36лв. обезщетение за забава по чл.86,ал.1 ЗЗД за периода 17.05.2000г.-21.03.2021г. Основното поддържано възражение е за неправилна преценка на доказателствата, които според тази страна обосновават категоричен извод, че ищецът се е възползвал от невладеенето на български език от ответника Ш., който е немски гражданин, и го е въвел в заблуждение с предоставянето за подпис на документи (акт образец 19 и окончателна фактура 46 и двете от дата 02.05.2020г.), съставени на чужд за ответника език. Ответникът е поддържал, че представените от него фактури 22/10.03.20г.,№ 23/11.03.20г., 24 от 13.03.20, № 41 от 16.03.20г., № 42 без дата и № 43 от 25.03.20г. за обща сума 28 000лв., писмените доказателства за ежедневно теглене на суми в брой, и обстоятелството, че строителните бригади изискват плащане на седмична изработка, съпоставени с безспорно установения в процеса факт, че именно изпълнителят е настоявал плащанията да са в брой, неприемайки предложение на възложителя за разплащане по банков път, установяват че няма неразплатени СМР по процесния договор. Апелативният съд е бил сезиран и с насрещна въззивна жалба на ищеца срещу отхвърлянето на иска му по чл.266 ЗЗД за разликата над присъдените 46 950.90лв. до сумата 52 657.42лв. (последната е посочената от техническата експертиза стойност на действително извършените в имота на ответника СМР при качественото им извършване; т.е. не е обжалвал отхвърлянето на иска за главницата за разликата до пълния предявен размер от 88 548лв.) и срещу отхвърляне на иска по чл.86,ал.1 ЗЗД за сумата 490лв. Ищецът е оспорвал правилността на извода на окръжния съд по отношение приетото за основателно от ответника възражение по чл.265,ал.1 ЗЗД за намаляване на възнаграждението на изпълнителя ищец със сумата, необходима за поправка на появилите се дефекти (остойностено от експертизата и прието за основателно от ОС в размер на 5 706.52лв.) и съответстващото на тази сума обезщетение за забавено плащане, за което искът е бил отхвърлен. Въззивната инстанция е приела за безспорно, че между страните е била постигната устна договорка за извършване на конкретни ремонтни действия по сградата и подобрения в дворното място на ответника в [населено място] при крайна обща цена в размер на 73 790 лв. за цялостно изпълнение. Съставът на апелативния съд е преценил, че двата документа, на които ищецът основава претенцията си за заплащане на извършените от него СМР - двустранно подписан протокол за извършени СМР (акт обр.19) на стойност 88 548лв. с ДДС (без ДДС 73 790лв.) и фактура въз основа на същия протокол на същата стойност, също подписана от ответника, не са могли да бъдат коректно възприети от възложителя, който е немски гражданин. Въз основа на свидетелските показания е приел за установено, че той не е ползвал български език и не е могъл да възприеме значението им без съответно разяснение или дословен превод (такъв е бил извършен, но след като ответникът е подписал документите). От така възприетите факти в обжалваното решение е обосновано, че на ответника са били представени за подпис попълнени на бланка документи, изготвени на български текст, без превод. Обсъдено е, че ищцовото дружество чрез тогавашния управител С. Демиров е представил на ответника и други фактури (№№ 22/10.03.20г.,№ 23/11.03.20г., 24 от 13.03.20, № 41 от 16.03.20г., № 42 без дата и № 43 от 25.03.20г. за обща сума 28 000лв., които са ангажирани като доказателство в процеса от ответника), с описано наименование на услугата „авансово плащане“, „изработка на тротоарни плочи“ и др. пояснения, на които документи в процеса страните придават различно съдържание и значение - ответникът е твърдял, че е бил въведен в заблуда от изпълнителя, че това са разписки, издадени от дружеството за извършените от възложителя авансови плащания; а ищецът - че са проформа фактури за авансови плащания, по които плащане не е извършено, поради което фактура 46 е окончателна и в нея няма приспадане на авансови плащания, каквито няма. На това възражение ответникът е противопоставил, че ако е имало издадени фактури за авансови плащания, каквито плащания според ищеца не са направени, то не следва да се издава нова „окончателна фактура“, а дори да бъде издадена нова окончателна такава, то към предходните фактури за авансови плащания (каквито плащания според ищеца няма), следва да се издаде кредитно известие, т.к. ще се получи дублиране при фактурирането. След анализ на гласните доказателства и съдържанието на тези двустранно подписани документи, въззивната инстанция е приела, че те установят поетапно възлагане и прието авансиране на възнаграждението от страна на възложителя, който е изплащал в брой поисканите суми и именно поредните фактури от м. март 2020г. са съставени при фактическото плащане на сумите, указани в документите и то в брой. Приела е, че шестте фактури, датирани преди 02.05.2020г. (преди окончателната фактура № 46 от 02.05.20г.), могат да се ценят като разписки, издадени от строителя за получено начално авансиране и частично плащане на отделните етапи, приемани в хода на текущо ново възлагане на следващи работи. По отношение на представените с исковата молба протокол обр.19 и фактура № 46 и двете от 02.05.20г., въззивната инстанция е приела, че при установената практика между страните - периодично авансово покритие чрез плащане в брой на части от прогнозирано възнаграждение, с протокола от 2.05.2020г. страните са документирали само краен обем на уговорени за изпълнение работи на сборна стойност от 73 790 лв., а съставената по този протокол фактура № 46 удостоверява не дължима за плащане цена, а само фиксираната данъчна основа като краен размер на цената на услугата. Този извод е подкрепен със съображенията, че изпълнителят е вписал в предпоследната фактура № 43 от 25.03.20г. работи, за които е посочил, че са протоколирани с акт обр. 19 (съставен м. май) и те, заедно с другите по-рано фактурирани авансови плащания, съвпадат с впоследствие подписан от възложителя обобщен протокол. Анализирано е и, че значителна част от материалите за протоколираните на 02.05.2020г. като приети работи, са били закупени впоследствие според представените от самия търговец платежни документи. Прието е, че авансовите плащания, които не са били приспаднати при фактурирането с фактура № 46, несъмнено се отнасят за протоколираните работи и възлизат на поне безспорно документираните като заместващи разписки получени суми в размер на 28 000 лв. като е отречена основателността на твърденията на ответника за доказани други плащания, които не са отразени в никакви документи. Въззивната инстанция е приела, че ответникът е обвързан от изразената си воля в протокол обр. 19 и окончателната фактура като горен праг на задължението му по целия договор, което не изключва нито установяването на неизпълнението на уговореното по обем и качество, нито авансовите плащания, неприспаднати при фактурирането и отнасящи се за протоколираните работи в размер на 28 000 лв., а последните суми изцяло кореспондират и на наличните у платеца парични средства, при съпоставянето на датите на подписване на фактурите с отразените в извлечението от сметката тегления от пос терминал. Обсъдена е характеристиката на протокола като частен удостоверителен документ, чиято автентичност не изключва невярното отразяване на фактите от действителността и поради това неползващ се с материална доказателствена сила срещу издателя си, дори и той да е възприел правилно смисъла на текста на български език. Акцентирано е на констатациите на вещото лице, което при възложената проверка на място, е установило количества, които не са били изпълнени (като квадратури на метална конструкция и др.), и е остойностило само извършените и видими ремонти работи до общ размер от 52 657.42 лв. След самостоятелна преценка на данните от експертизата, съставът на апелативния съд е констатирал, че от посочената сума подлежи на приспадане и сумата от 1 081.80лв. (по отношение на монтаж на плочи), въз основа на което е прието за доказано изпълнение в размер на 51 575.62 лв., за което изпълнителят може да претендира плащане на възнаграждение, тъй като до този размер количествата на фактически предадените и използвани от възложителя работи се считат приети. След приспадане на установените за доказани плащания от 28 000лв., е счетено, че остатъкът от дължимото за плащане възнаграждение е 23 575.62лв. По отношение на насрещната въззивна жалба на ищеца, с която е оспорено надлежното предявяване на възражението за некачествено изпълнение, въззивната инстанция е приела, че това са дефекти, за които изпълнителят очевидно знае и затова специално обявяване не се налага - чл.264,ал.2 ЗЗД. Независимо от направения паралел с общите изисквания към доставчик на потребителска услуга (какъвто е търговецът според легалните определения в пар. 13 т. 1, 3 и 14 ЗЗП) за добросъвестно полагане на грижа за ясно и точно предварително информиране на потребителя за хипотези, при които отговорността на изпълнителя за некачествен монтаж и за влагане на материал от различно качество отпада (с цитиране на разпоредбите на чл. 143 ал. 1 т.2 вр. чл. 146 ал.1 и чл. 145 ал.2 от „ЗПК“), е прието (с позоваване на решението по т. д. № 1428/2014 г., I т. о. на ВКС), че дори и при равнопоставени и еднакво подготвени за последиците от изявленията си стопански субекти, законът свързва фикцията на одобрение при фактическо приемане с необоснован отказ на възложителя да удостовери добросъвестно предложен и довършен резултат от изработката. Счетено е, че в случая такова не е предложено от търговец на клиента - потребител, поради което за неоснователно е прието оплакването в насрещната жалба за наличие на изрично или презюмирано, при полагана на грижа на добрия стопанин, одобрено отклонение от качеството на поставената мазилка (минерална, вместо силиконова) и начина, по който е шпаклована и боядисана оградата и са монтирани термопанелите. За неоснователно е прието и възражението за пропускане на срока за обявяване на тези недостатъци по изпълнението. Изложени са разсъжденията, че при липса на изрично приемане, началото на срока за рекламация следва да се отчита от момента, в който собственикът на имота е установил фактически - при ползване на изпълнените работи, външната проява на недостатъка, а по делото не се установява това да се е случило преди предявяване на иска. Отново е акцентирано, че при липса на добросъвестно предложено след приключване на цялостното изпълнение работата изпълнение, от потребителя не може да се изисква да преглежда подробно изработеното. Изложено е, че именно исковата молба съдържа недвусмислено изявление на търговеца за завършено престиране, поради което и съответното позоваване на недостатъците по мазилката, термопанелите, шпакловането и боядисването на оградата, е направено своевременно с отговора в сроковете, изискуеми за извънсъдебна рекламация по смисъла на чл. 126 ал.1 „ЗПК“ (в ред. към сключване на договора през март 2020г.) Прието е, че в случая описанието на претенцията за дефекти по изпълнението е достатъчно ясно и кореспондира на правото, както на потребителя (чл.124 ал. 2 вр. чл. 123 ал.1 вр. чл. 122 ЗЗП), така и на възложителя (чл. 265 ал.1 т. 3 ЗЗД), да търси отбив от цената и това правоизключващо възражение е надлежно упражнено и доказано по делото. По отношение размера на отбива за некачествено изпълнени СМР е преценено, че това е сумата 4 333.32лв., а не посочения в заключението на техническата експертиза размер 5 706лв., в резултат на което претенцията на ищеца по отношение размера на дължимото възнаграждение е приета за основателна за сумата 19 242.30лв. По отношение на претендираното от ищеца обезщетение за забава в плащането на възнаграждението е прието, че посоченото от ищеца правило на чл. 303а ТЗ е уредено за търговските сделки (по арг. от чл. 318 ал.2 ТЗ, приложим и за доставки на услуги). Счетено е, че приложение следва да намерят уговорките между страните за изискуемост, а когато такива липсват, както е в случая, и не е установен точен момент на приключване на изпълнението, следва да бъде приложено общото правило на чл. 84 ал.2 ЗЗД. Настъпването на забавата апелативният съд е обвързал с датата на призната от ответника за получена на 10.07.2020г. покана за плащане на възнаграждение в размер на 88 548лв., въз основа на което е присъдил обезщетението за забава за периода от 10.07.2020г. до датата на предявяване на иска, изчислено в размер на 1 368.45лв. и е отхвърлено искането за заплащане на такова обезщетение от претендираната от ищеца дата 17.05.2020г. По искането за осъществяване на факултативния касационен контрол: Искането за допускане на обжалването по първия въпрос е неоснователно, тъй като в конкретния случай то изразява несъгласието на касатора с изводите, които обаче, видно от възпроизведените мотиви към въззивния акт, са формирани след обсъждане на доказателствата, при анализ и съпоставяне на фактите, които те установяват и във връзка със заявените защитни позиции на страните по спора. Поради това въпросът следва да бъде преценен като касационно оплакване за неправилност, което е ирелевантно за настоящата фаза на касационното обжалване, тъй като е относим към възприемането на фактическата обстановка и обсъждането на събраните доказателства. Безпредметно е обсъждането на въведената от касатора допълнителна предпоставка при констатираното отсъствие на общото основание за допускане на обжалваното решение до касационна проверка. Вторият въпрос, както и следващият, е релевантен само по отношение на насрещната въззивна жалба в частта й, с която е оспорено правото на ответника по чл.265,ал.1 предл. последно ЗЗД - на намаление на възнаграждението. В контекста на този въпрос, изложените от въззивния съд съображения са само допълнителни такива към решаващия правен аргумент, основан на разпоредбата на чл.264,ал.2, изр. последно ЗЗД (по отношение на който не са въведени нито касационни оплаквания нито е формулиран правен въпрос), а от друга страна отсъства визираната от касатора „преценка на въззивната инстанция относно квалификацията на иска“. Съставът на апелативния съд не е възприел различно от първостепенния съд правно основание, под което да бъде подведена исковата претенция, поради което не е налице несъответствие на обжалвания акт с указанията по т.2 на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. От друга страна въззивният съд не е извършвал преценка за нищожност по смисъла на ТР № 1/202г. от 27.04.2022г. на ОСГТК на ВКС, за да има процесуалното задължение да информира страните и да им предоставя възможност за изразяване на становище и посочване на доказателства. От изложеното произтича неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване по този въпрос. Невъзможността за допускане на касационното обжалване по третия въпрос пряко произтича от отсъствие на надлежно въведена към него допълнителна предпоставка. В изложението не е обоснована нито една от формите на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, очертани в т.4 на ТР №1 от 19.02.2010г на ОСГТК на ВКС - не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика на Върховния касационен съд, която следва да бъде изоставена; не се поддържа да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика; не се обосновава и непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, а доводът, че въпросът е от съществено значение за крайния изход на делото е относим към преценката на наличие на общата предпоставка. Това е достатъчно основание да се откаже допускане на касационното обжалване. Следва да се има предвид и тежестта на съображението на въззивната инстанция касаещо спора във връзка с възражението за отбив от цената - че фикцията за одобрение при фактическо приемане е обвързана с добросъвестно предложен и довършен резултат от изработката, каквото изпълнение не е предложено в случая, през призмата на което следва да се преценява и поведението на възложителя по повод на отправената покана за плащане на възнаграждение в размер на 88 548лв Неоснователността на искането за допускане на обжалването по четвъртия въпрос произтича от отсъствието на надлежно обоснована допълнителна предпоставка, чието наличие, наред с ясно формулиран релевантен правен въпрос, е императивно необходимо условие за осъществяване на факултативния касационен контрол. Отсъства твърдяното несъответствие на въззивното решение с практиката на състави на ВКС, на която е налице позоваване в изложението по отношение на четвъртия въпрос. В решението по т.д.№ 664/2011г. на Второ т.о. принципните разрешения са по отношение на опровергаване на верността на удостоверено от продавача обстоятелство за получаване на цена, обективирано в частен документ, удостоверяващ неизгодни за издателя си (продавача) факти, каквато хипотеза в настоящия спор не е налице. И в това решение и в решението по гр.д.№ 449/2011г. на Трето г.о. е налице и произнасяне по въпрос, също неотносим към настоящия спор - чия е доказателствената тежест за установяване, че отразеното в нотариалния акт (изявление на купувача, че е платил цената, съотв. че същата е получена от продавача), е невярно. Същевременно посочената към въпроса в алтернативност допълнителна предпоставка по чл.280,ал.1,т.3 ГПК не е обоснована с нито един правен аргумент, което изключва възможността тя да има това значение. Във връзка с четвъртия поставен от касатора въпрос следва да се има предвид, че изводите на състава на апелативния съд в конкретния случай относно доказателствената стойност на шестте фактури, издадени преди м. май 2020г., са основани не само на съдържанието на тези документи, но и на обстойното им съпоставяне и анализиране с другите доказателства - с така наречената „окончателна“ фактура № 46; с Протокола обр.19; посредством сравняването на теглени почти ежедневно суми от Пос терминално устройство от ответника (за които транзакции са представени извлечения) с датите на издаване на предхождащите последната фактури; с гласните доказателства. Въз основа на последните въззивната инстанция е имала основание да приеме, че именно ищцовото дружеството е настоявало плащането да се извършва поетапно и в брой, докато възложителят е искал плащанията да са по банков път. От значение за тази преценка е противоречивата позиция ищеца, който в исковата молба твърди, че уговорката е била „Демиров строй“ да закупува всички материали и стоки, необходими за строителството и да ги влага в строителните работи, а плащането на възнаграждението, ведно със стойността на вложените материали да бъде накрая. От една страна ищецът твърди, че уговорката е била чак при приемане на СМР от възложителя, изпълнителят да издаде окончателна фактура за дължимите за плащане СМР, ведно с вложени материали и стоки, а друга страна, придава на шестте фактури (които са представени в процеса от ответника) значение на „проформа“, „за авансово плащане“; същевременно процесните 6 броя са на бланка на фактура, със същите реквизити за получател, доставчик, каквато е и „окончателната“ № 46. С оглед на тези обстоятелства е и дадената от въззивния съд квалификация на тези документи като „авансови“ фактури, на искания за плащания и на документи, доказващи плащането, който извод е подкрепен с фактите: че тези фактури не са ползвани за данъчни цели (съгласно проверката извършена от данъчната администрация, за която са приложени доказателства); с установеното от свидетелите, че те са били предлагани от ищцовото дружество на ответника като доказателство за плащане в брой, при същевременно безспорния по делото факт, че ответникът не владее български език, а шестте фактури не са били дадени в превод. Именно по тези съображения въззивната инстанция не е отрекла доказателствената стойност на документи за плащане, на платежни документи, на фактури 22/10.03.20г.,№ 23/11.03.20г., 24 от 13.03.20, № 41 от 16.03.20г., № 42 без дата и № 43 от 25.03.20г. за обща сума 28 000лв. Петият въпрос е релевантен по отношение отхвърлянето на иска за присъждане на обезщетение за забавено плащане за периода 17.05.20г.-10.07.20г. От възприетото в мотивите към ТР №3/2019г. на ОСГТК на ВКС, че договорът за извършване на строителни работи, възложени от физическо лице на търговец, извършващ строителна дейност по занятие, е субективна търговска сделка, не следва наличие на противоречие на обжалваното решение с възприетото в това тълкувателно решение (чийто предмет е и различен въпрос - за характера на делото гражданско или търговско, имащо за основание правоотношения, възникнали по договор за изпълнение на строителни работи, сключен между физическо лице и търговец във връзка с упражняваното от него занятие). С разпоредбата на чл. 303а от ТЗ са транспонирани в националното законодателство изискванията на Директива 2011/7/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 16 февруари 2011 г. относно борбата със забавяне на плащането по търговски сделки. Съгласно определението в чл.2 от Директивата, за целите й се прилагат следните определения: 1.„търговски сделки" означава сделки между предприятия или между предприятия и държавни органи, които водят до доставката на стоки или предоставянето на услуги срещу възнаграждение; 2. „публичен орган" означава всеки договарящ орган, както е определен в член 2, параграф 1, буква а) от Директива 2004/17/ЕО и в член 1, параграф 9 от Директива 2004/18/ЕО, независимо от предмета или стойността на договора; 3. „предприятие " означава всяка организация, различна от публичен орган, участваща в упражняването на независима икономическа или професионална дейност, дори когато тази дейност се упражнява само от едно лице. Съгласно съображение (9), настоящата директива трябва да урежда всички търговски сделки, независимо дали се извършват между частни или държавни предприятия, или между предприятия и държавни органи, предвид факта, че държавните органи извършват значителен брой плащания към предприятията. Следователно тя трябва също да урежда всички търговски сделки между основните предприятия по договора и техните доставчици и подизпълнители. Съгласно съображение