Определение № 1067 от 08.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2347/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 21 004/06.03.2023 година, подадена от Г. Г. П., срещу решение № 70/06.01.2023 година на Софийски градски съд, ІІ-д въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 10 930/2022 година. С обжалваното въззивно решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 20 209 678/10.11.2021 година на Софийския районен съд ІІІ-то гражданско отделение, 180-ти състав, постановено по гр. д. № 16 275/2021 година, с което са отхвърлени предявените от Г. Г. П. срещу „Егида-София“ ЕАД [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, за признаване за незаконно и за отмяна като такова на прекратяването на трудовото правоотношение на П. от длъжността „охранител“, извършено със заповед със заповед № 36/22.01.2022 година изпълнителния директор на дружеството, на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, като същият бъде възстановен на заеманата преди уволнението длъжност. В подадената от Г. Г. П. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от него срещу „Егида-София“ ЕАД [населено място] искове, с правно основание чл. 344, ал. 1 и т. 1, т. 2 от КТ, да бъдат уважени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от ГПК. Ответникът по подадената касационна жалба „Егида-София“ ЕАД [населено място] не е подал отговор на същата, както и не е изразил становище по допустимостта и основателността й. Г. Г. П. е бил уведомен за обжалваното решение на 03.02.2023 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 21 004/06.03.2023 година, като дните от 03.03.2023 година до 05.03.2023 година, включително са неприсъствени. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 60, ал. 6 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Софийски градски съд е посочил, че фактическият състав на чл. 325, т. 1 от КТ включвал кумулативно наличие на следните предпоставки: предложение за прекратяване на трудовото правоотношение от една от страните по него; приемане, което не съдържало условие; достигане на изявлението за приемане до знанието на адресата в седемдневен срок от получаване на предложението. За да се постигнело „взаимно съгласие“ обаче било необходимо пълно съвпадение на насрещните волеизявления, съобразно общите правила на гражданското право. Това съвпадение трябвало да е налице не само по отношение намерението да се прекрати трудово-правната връзка, но и спрямо всички други елементи, които били съставна част на предложението. При липса на съгласие, ако не се постигнело допълнително споразумение по някой въпрос, предложението не се считало за прието в заявения вид, а работодателят не можел да издаде заповед по чл. 325, т. 1 от КТ, защото не се било осъществило предвиденото в закона основание. Съгласно трайната практика на ВКС волеизявленията и на двете страни по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ трябвало да са направени писмено-и предложението за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, и изявлението за приемането му. Писмената форма била условие за действителността им. Не било възможно формиране на взаимно съгласие за прекратяване на трудов договор чрез устни волеизявления на двете страни или на едната от тях. Всяка от страните трябвало да изрази волята си за прекратяването на трудовия договор ясно, категорично и безусловно. Взаимното съгласие се считало постигнато в момента, когато съвпаднели двете писмени волеизявления за прекратяване на трудовия договор. Съгласието на работодателя можело да се изразява и без отделно уведомяване на работника или служителя, ако в седемдневен срок бил издал заповед за прекратяване на трудовия договор. Спазването на седемдневния срок за отговор на предложението за прекратяване на договора по взаимно съгласие можело да се установява с всички допустими доказателства, включително и със свидетелски показания, защото това обстоятелство нямало отношение към съществуването на писмено съгласие за прекратяване. Ако имало постигнато съгласие, заповедта за прекратяване на трудовия договор можела да бъде издадена и по-късно, тъй като тя имала само констативен характер. По делото била представена молба от 10.10.2014 година, неоспорена и изходяща от Г. Г. П., до изпълнителния директор на „Егида-София“ ЕАД [населено място] за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, считано от 25.01.2021 година. Върху молбата имало поставен ръкописен текст „Съгласен съм. 21.01.2021 година“, под който текст имало поставен подпис за изпълнителния директор. На гърба на молбата ръкописно било написано, че на П. бил връчен екземпляр от молбата, съдържаща съгласието на работодателя от същата дата, на 25.01.2021 година в 09. 30 часа, която той отказал да получи, като отказът бил удостоверен с подписите на двама свидетели, а именно Л. А. С. и Т. С. П.. От показанията на същите, разпитаните като свидетели по делото, се установявало, че посочената молба, съдържаща съгласието на представляващия „Егида-София“ ЕАД [населено място] за прекратяване по взаимно съгласие на трудовото правоотношение на П., била връчена на последния, но той бил отказал да се подпише, като отказът му бил удостоверен с подписите на двамата свидетели. Други относими доказателства не били ангажирани. При тези данни и с оглед на събраните по делото доказателства въззивният съдебен състав намирал, че по делото било установено при условията на пълно и главно доказване, че Г. Г. П. бил отправил писмено предложение до „Егида-София“ ЕАД [населено място] за прекратяване на трудовия му договор по взаимно съгласие, доколкото посочената по-горе молба съдържала искане за прекратяване на трудовото правоотношение на това основание-чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ. Налице било писмено съвпадение на насрещните волеизявления на двете страни за прекратяване на трудовия договор в законоустановения 7-мо дневен срок. В случая предложението било отправено от служителя с писмена молба, разгледана същия ден с изразено от работодателя писмено съгласие. Ирелевантни за законността на процесното уволнение били възраженията на Г. Г. П., касаещи връчването на волеизявлението на представляващият ответното дружество, съответно на съгласието му за прекратяване на трудовото правоотношение. Извод за незаконосъобразно прекратяване по реда на чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ не можел да бъде направен в резултат на констатацията, че работодателят не бил успял да връчи изрично съобщение в седмодневния срок. Срокът бил свързан с правото да се заяви приемане на предложението, а не със съобщаване на последиците от факта, че прекратяването на трудовия договор по взаимно съгласие било настъпило. Поради това срокът бил спазен, когато работодателят бил приел веднага предложението чрез изразена в писмен вид воля за това и бил сторил необходимото, за да стане това обстоятелство известно на другата страна. За пълнота на изложението следвало да се посочи още, че работодателят бил уведомил изрично Г. Г. П. в седмодневния срок, че бил съгласен трудовото му правоотношение да бъде прекратено по взаимно съгласие. Трайна и непротиворечива била практиката на ВКС за удостоверяването на отказа за получаване от работника или служителя на заповедта за прекратяване на трудовото му правоотношение, която следвала да намери приложение и в настоящия случай. Относно отказът за получаване на писмено волеизявление КТ не съдържал специална разпоредба, поради което се прилагали разпоредбите на процесуалния закон. Съгласно чл. 44, ал. 1 изр. 5 от ГПК отказът се отбелязвал в разписката и се удостоверявал с подписа на връчителя. Връченото по този начин волеизявление се смятало за редовно връчено. В случая отказът бил удостоверен с подписите на двама свидетели, потвърдили пред съда начина на връчване. Поради това въззивният съдебен състав считал, че уволнението на Г. Г. П. било законосъобразно и предявеният иск за отмяната му се явявал неоснователен. Основателността на иска за възстановяване на заеманата до уволнението длъжност се обуславяла от незаконността на уволнението. Доколкото въззивният съд не достигал до такъв фактически и правен извод, то и искът за възстановяване на заеманата до уволнението длъжност също се явявал неоснователен. При извършената служебна проверка съставът на ІV г. о. на ГК на ВКС не установи обстоятелства, от които да може да бъде направен извод за вероятна нищожност или недопустимост на обжалваното решение. Същото е постановено в рамките на спора, определени с твърденията, доводите и възраженията на страните по делото, като въззивният съд не е излязъл извън тях, а също така не е допълвал служебно предмета на делото и се е произнесъл в рамките на търсената с предявените искове правна защита. Предвид на това не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение на Софийски градски съд до касационен контрол по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Г. Г. П. е поискал въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това следва ли въззивният съд, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК да обсъди наведените от жалбоподателя във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение, когато прилага разпоредбата на чл. 272 от ГПК?; за това подписването на заповедта за прекратяване на трудовия договор по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ от работник или служител под текст, че е връчена на съответната дата, представлява ли писмено съгласие на същия за прекратяване на договора по взаимно съгласие и представлява ли заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ писмено предложение от работодателя за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие на страните?; за това какъв е фактическия състав при прекратяването на трудовия договор по взаимно съгласие на страните?; за това дали подписът на работника/служителя под текста на заповедта за прекратяване на трудовия договор на посоченото основание удостоверява връчването й, или неговото съгласие за прекратяването?; за това настъпва ли прекратяването на трудовото правоотношение с връчването на работодателя на писмено изявление на работника по чл. 327, ал. 1, т. 3 от КТ, ако не са били налице основанията за това?; за това в какъв обем следва да са извършените от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл. 12 от ГПК, чл. 236, ал. 2 от ГПК и чл. 235, ал. 2 от ГПК осигуряващи постановяване на законосъобразно и справедливо съдебно решение?; за това от кога следва да се счита прекратено трудовото правоотношение по взаимно съгласие, дали от датата на заповедта за това или от датата на уведомяване на работника за съгласието на работодателя? и за това следва ли заповедта да се издаде след получаване и уведомяване за съгласието на работодателя и дали извършеното нарушение е съществено опорочаване на процесуалния и материалния закон, водещо до нищожност на волята на работодателя, поради факта, че вече е прекратил трудовото правоотношение едностранно със заповед и съгласието е без правно значение?. Изложени са съображения, че по тези въпроси съставът на Софийски градски съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, подробно посочена в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, поради което са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Шестият от така посочените въпроси, а именно за това в какъв обем следва да са извършените от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл. 12 от ГПК, чл. 236, ал. 2 от ГПК и чл. 235, ал. 2 от ГПК осигуряващи постановяване на законосъобразно и справедливо съдебно решение? е поставен общотеоретично и без конкретна връзка с предмета на спора, поради което и не е въпрос, по който може да бъде допуснато касационно обжалване, съгласно указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Още повече, че отговорът на този въпрос не може да бъде даден общо, тъй като обемът и вида на действията, които трябва да бъдат извършени от въззивния съд, винаги е свързан с предмета на спора и е различен за всяко едно производство. Първият от поставените въпроси също не обуславя допускането на решението на Софийски градски съд до касационен контрол, тъй като при постановяването му е съобразена установената, въз основа на закона, практика, че възможността на въззивния съд да препрати към мотивите на първата инстанция по реда на чл. 272 от ГПК, не го освобождава от задължението при постановяване на решението си да даде отговор на всички съдържащи се във въззивната жалба оплаквания, твърдения и доводи, след като обсъди същите. Петият от поставените въпроси във връзка с прекратяването на трудовия договор на основание чл. 327, ал. 1, т. 3 от КТ не обуславя допускането на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като такъв въпрос не е бил разглеждан и разрешаван от въззивния съд, поради което и не е обусловил изводите му при постановяване на решението. Въпросът относно това какъв е фактическият състав на прекратяването на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, също не обуславя допускането на обжалваното въззивно решение до касационен контрол. Съставът на Софийски градски съд не се е отклонил от установените в чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ и разяснени в практиката на ВКС, елементи на фактическия състав, осъществяването на който води до прекратяване на трудовия договор на това основание. Прието е, че на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ трудовият договор може да се прекрати по взаимно съгласие на страните. Фактическият състав изисква всяка от тях да направи категорично писмено изявление за прекратяване на трудовото правоотношение. Насрещната страна, към която е отправено предложението за прекратяване на трудовото правоотношение, е длъжна да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в седмодневен срок от получаването му. Ако тя не направи това, смята се, че предложението не е прието. В момента на съвпадането на двете волеизявления, което настъпва с получаването на отговора, договорът се прекратява, а издаването на последващ акт за прекратяване на трудовия договор има само констативно действие. Подписването на заповедта за прекратяване на трудовия договор не е факт, който удостоверява дадено съгласие на работника, защото в нея липсва негово волеизявление, а само подпис след като е отбелязана датата на връчването й, т. е. подписът удостоверява връчването, а не съгласие с прекратяването. В случаите когато изявлението за прекратяване на договора по взаимно съгласие е направено от работника или служителя, работодателят може да го уведоми за приемането му с връчването на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение. Софийски градски съд не е приел нещо различно в постановеното от него решение, поради което по отношение на този въпрос не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на исканото касационно обжалване. Вторият и четвъртият от поставените от Г. Г. П., в изложението му по чл. 284, ал. 1, т. 1 от ГПК, въпроси не обуславят допускането на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд. Те биха били обусловили допускането на такова обжалване само в случай, че работникът или служителят не е направил изрично писмено изявление до работодателя за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие или е направил изявление за такова прекратяване но на друго основание, а работодателят е издал заповед за прекратяването на договора на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ. В случая обаче както първоинстанционният, така и въззивният съд са приели, че инициативата за прекратяване на сключения между страните трудов договор е на Г. Г. П. и именно той е отправил писменото изявление за това прекратяване на посоченото основание. Осмият въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК също не обуславя допускането на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като не е допуснато отклонение от установената практика, че работодателят може да уведоми работника или служителя за приемането на направеното от последния изявление за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие с връчването на заповедта за това прекратяване. В случаите когато фактическият състав на прекратяването на трудовия договор по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ е осъществен преди издаването и връчването на заповедта, то тя има само констативен ефект, установявайки вече настъпилото прекратяване. Във връзка с това и седмият от поставените от Г. Г. П. въпроси не обуславя допускането на исканото касационно обжалване на решението на Софийски градски съд, тъй като при постановяването му съдът не се е отклонил от установената практика, че прекратяването на трудовото правоотношение настъпва от момента на съвпадане на насрещните изявления на страните, в случая от момента на приемането на направеното от Г. Г. П. писмено изявление за прекратяването на договора от работодателя и уведомяването на работника за това в установения от закона седмодневен срок. Последното може да се извърши било с връчване на нарочно уведомление, било с връчване на заповедта за прекратяване по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ. В случаите когато работникът или служителят е отказал да получи тези документи и работодателят установи това по установения ред, работникът се счита надлежно уведомен. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Г. Г. П. е поискал въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от Г. Г. П. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийски градски съд. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 70/06.01.2023 година на Софийски градски съд, ІІ-д въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 10 930/2022 година, по подадената срещу него от Г. Г. П., касационна жалба с вх. № 21 004/06.03.2023 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение