Определение № 1024 от 23.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1702/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Национална здравноосигурителна каса /НЗОК/ - [населено място], чрез процесуален представител юрисконсулт, срещу решение № 268 от 04.07.2023 г., постановено по в. т. д. № 16/2023 г. на Апелативен съд - Пловдив. С посоченото решение е потвърдено решение № 342 от 31.10.2022 г. по т. д. № 140/2022 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е осъдена НЗОК да заплати на „Многопрофилна болница за активно лечение ПАРК ХОСПИТАЛ” ЕООД - [населено място], сумата 100 970 лв., представляваща неплатена сума за болнична медицинска помощ, оказана през м. юни 2018 г., по клинични пътеки и амбулаторни процедури, съгласно сключени между страните договор № 164277 от 01.06.2018 г. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки и договор № 164758 от 01.06.2018 г. за извършване на амбулаторни процедури, която е над утвърдената стойност на разходите за м. юни 2018 г. по Приложение № 2 - неразделна част от договор № 164277 от 01.06.2018 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното плащане, сумата 30 742.21 лв. - лихва за забава за периода от 11.03.2019 г. до 10.03.2022 г., и разноски по делото в размер на 9 682.49 лв. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението и отхвърляне на предявените искове с присъждане на юрисконсултско възнаграждение в максимален размер. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК се поддържа с твърдения, че правните изводи на въззивния съд противоречат в цялост на Решение № 2 от 22.02.2007 г. по к. д. № 12/2006 г. на Конституционния съд на РБ по въпроса дали уговорките за месечни лимитни парични стойности освобождават НЗОК от задължението за плащане на болнична помощ, оказана и отчетена над тези стойностни лимити, и по - специално дали и до каква степен тези правила се дерогират от императивната правна уредба в областта на задължителното здравно осигуряване. Във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК са формулирани следните въпроси, за които се твърди, че са значими за изхода на делото и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като се решават противоречиво от съдилищата: „ 1. Неограничено ли е задължението за заплащане на оказана болнична медицинска помощ, когато става дума за разходване на лимитирани бюджетни средства; 2. Каква е правната природа на индивидуалните договори за оказване на болнична медицинска помощ и как следва да се тълкува постигнатото между страните съгласие по всички основни права и задължения, в това число и по отношение на стойностите, разпределени на отделните изпълнители; 3. Дали преценката във връзка с разходване на бюджета на НЗОК през бюджетната година е по целесъобразност и следва ли тя да остане извън обхвата на съдебния контрол“. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Многопрофилна болница за активно лечение ПАРК ХОСПИТАЛ” ЕООД, [населено място] - чрез процесуален представител адвокат, в който е изразено становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - Пловдив е съобразил безспорните във въззивното производство факти, а именно: Страните по делото - НЗОК и „Многопрофилна болница за активно лечение ПАРК ХОСПИТАЛ” ЕООД, са сключили договор № 164277 от 01.06.2018 г. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки, по силата на който болницата като изпълнител се е задължила да оказва на здравноосигурени лица, както и на здравно неосигурени лица по § 2, ал.1 от ЗБНЗОК за 2018 г., съобразно приложимите законови разпоредби, болнична медицинска помощ по клинични пътеки от Приложение № 9 към чл.1 на Наредба № 3 от 2018 г. за определяне на пакета от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК /обн. ДВ, бр.29 от 30.03.2018 г./, посочени в приложение № 17а „Клинични пътеки“ на НРД за медицински дейности за 2018 г. Между страните е сключен и друг договор - договор № 164758 от 01.06.2018 г. за извършване на амбулаторни процедури, по силата на който болницата като изпълнител се е задължила да оказва на здравноосигурени лица, както и на лицата по § 9, ал.1 от ЗБНЗОК за 2018 г., медицински дейности в изрично уредени случаи, съгласно Приложение № 7 към чл. 1 на Наредба № 3 от 2018 г. за определяне на пакета от здравни дейности, гарантирани от бюджета на НЗОК /обн. ДВ, бр.29 от 30.03.2018 г./, посочени съответно в приложение № 18а „Амбулаторни процедури“ на НРД за медицински дейности за 2018 г. С договорите е поето задължение от страна на НЗОК да заплаща на болницата - изпълнител възложените медицински дейности, съгласно Глава деветнадесета, раздели VI, VIII и IX от НРД за медицинските дейности за 2018 г. Претендираната от ищеца сума, формираща цената на предявения по делото главен иск - 100 970 лв., представлява неплатена от НЗОК стойност на болнична медицинска помощ, оказана през м. юни 2018 г. по клинични пътеки и амбулаторни процедури, уговорени в договор № 164277 от 01.06.2018 г. и договор № 164758 от 01.06.2018 г., която надхвърля утвърдената стойност на разходите за м. юни 2018 г. по Приложение № 2 - неразделна част от договор № 164277 от 01.06.2018 г. След анализ на доказателствата въззивният съд е приел за установено, че през м. юни 2018 г. болницата - ищец е реализирала медицински дейности по клинични пътеки и амбулаторни процедури на стойност 100 571 лв., която надхвърля заложената стойност за м. юни по Приложение № 2. За извършените дейности не са издадени фактури и спецификации по причина, че в договорите е поставено изискване с фактури и спецификации да се отчитат само дейности, чиято стойност е в рамките на месечните лимити или е по-ниска от тях. Въззивният съд е преценил като неоснователно основното защитно възражение на НЗОК, че претендираната от ищеца сума е недължима, тъй като се отнася до извършена от ищеца медицинска дейност на стойност, превишаваща предвидените и определени в приложенията към двата договора средства за изплащане и на ниво РЗОК няма неусвоени средства за м. юни 2018 г. За да отрече основателността на възражението, съдът е анализирал приложимата към спорното правоотношение нормативна уредба и с оглед на нейното съдържание се е произнесъл, че въпреки наличието на договорни клаузи, с които на практика се ограничава стойността на извършваните от болницата медицински дейности и на вложените медицински изделия за съответните месеци в рамките на определените от НЗОК месечни стойности, няма законово основание да се отрече правото на ищеца да получи заплащане на стойността на действително извършените през исковия период медицински дейности и на вложените медицински изделия. В подкрепа на този изводът съдът се е позовал на чл. 52 от Конституцията на Република България, съгласно който гражданите имат право на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ, и на безплатно ползване на медицинско обслужване при условия и по ред, определени със закон, като здравеопазването на гражданите се финансира от държавния бюджет, от работодателите, от лични и колективни осигурителни вноски и от други източници при условия и по ред, определени със закон. Аргументи за дължимост на претендираното от ищеца плащане са изведени и от разпоредбите на чл. 2, чл. 4 и чл. 35 ЗЗО, с които в полза на задължително здравноосигурените лица, които не са страна по договорите, сключени между НЗОК и съответното лечебно заведение, не само е предоставен пакет от здравни дейности, но е предвиден и свободен избор на изпълнител на дейностите. По силата на посочените разпоредби НЗОК е длъжна да заплаща включените в гарантирания пакет медицински дейности на избрания от здравно осигуреното лице изпълнител, за което НЗОК разполага с определен бюджет - чл. 22 и сл. ЗЗО. Въззивният съд е взел предвид и разпоредбата на чл. 29 ЗЗО, от която е направил извод, че с ежегодно приемания Закон за бюджета на НЗОК задължително се определя за съответната година резерв за непредвидени и неотложни разходи, средствата от който се разходват за заплащане на разходи в случай на значителни отклонения от равномерното разходване на бюджетните средства - чл. 25 и чл. 26, ал. 2 ЗЗО. Препратил е и към чл. 4 от Закона за бюджета на НЗОК за 2018 г., според който решенията за корекция на стойностите и за използване на средствата от резерва са изцяло и единствено в компетенциите на НЗОК и се вземат от Надзорния съвет, съобразно приети от него правила, като е отбелязал, че възможност за вземане на решение с посоченото съдържание е предвидена за НЗОК и в клаузите на процесните договори. Въззивният съд е изложил и съображения, че съществуващата правна уредба в областта на здравеопазването не допуска изпълнителите на болнична медицинска помощ да отказват предоставянето на такава помощ в рамките на гарантирания пакет на избралите ги здравноосигурени лица, включително тогава, когато са изчерпани средствата в рамките на предварително определените в договорите с НЗОК месечни стойности. Обсъдил е конкретни клаузи в договорите между ищеца и НЗОК, изискващи от ищеца в качеството му на изпълнител постоянно да осигурява договорената болнична медицинска помощ съгласно НРД за медицинските дейности за 2018 г. и утвърдените медицински стандарти, да поддържа по всяко време в процеса на изпълнение на договорите функционираща и изправна медицинска апаратура и оборудване, да разполага по всяко време с медицински специалисти със съответната квалификация, необходима за изпълнението на договора, и да предоставя непрекъснато 24-часово изпълнение на лечебната дейност по медицински специалности, съгласно разрешението за осъществяване на лечебна дейност, без да търси допълнително заплащане от здравноосигурените лица и независимо от това, дали са достигнати или не определените от НЗОК месечни стойности за съответния вид дейност. Съобразявайки договорните уговорки между страните и приложимата нормативна уредба, въззивният съд е направил извод, че след като извършването и отчитането на медицинските дейности от страна на ищеца е в съответствие с предмета и с условията, при които са сключени двата индивидуални договора, не би могло да се приеме, че превишаването на определените с Приложение № 2 месечни стойности и изобщо на бюджетната рамка за съответната година съставлява неизпълнение на договорите, което да освобождава ответника - възложител от задължението за заплащането на стойността на оказаната болнична помощ, надхвърляща определения лимит. Съдът е изразил виждане, че превишението на месечния лимит не е израз на надхвърляне на обема на възложената с договорите работа, а е последица от избора на здравноосигурените лица на изпълнител на болнична помощ, респ. от предоставянето на такава помощ, и поради това сумата на превишението не следва да остане неразплатена. Мотивирал е извод, че претендираната от ищеца сума се покрива от предвидения в бюджета на НЗОК за 2018 г. резерв от средства и съгласно чл. 4 ЗБНЗОК за 2018 г., кореспондиращ с конкретно посочени клаузи в договорите между страните, НЗОК е имала възможност да вземе решение за корекция на месечните стойности съобразно действителния обем на извършените през м. юни 2018 г. медицински дейности, които попадат в предмета на договорите и в гарантирания на здравноосигурените лица пакет от здравни услуги. В съответствие с изводите, до които е достигнал, въззивният съд е приел, че предявеният срещу НЗОК осъдителен иск за заплащане на стойността на извършените надлимитни дейности за м. юни 2018 г. е основателен за сумата 100 970 лв. За основателен е счетен и акцесорният иск по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на сумата 30 742.21 лв. Предвид възприетото разрешение на спора, въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд, с което НЗОК е осъдена да заплати на дружеството - ищец посочените суми. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - Пловдив въззивно решение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се е позовал на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК с твърдения, че правните изводи на въззивния съд противоречат в цялост на Решение № 2 от 22.02.2007 г. по к. д. № 12/2006 г. на Конституционния съд на Република България по въпроса дали уговорките за месечни лимитни парични стойности освобождават НЗОК от задължението за плащане на болнична помощ, оказана и отчетена над тези стойностни лимити, и по - специално дали и до каква степен тези правила се дерогират от императивната правна уредба в областта на задължителното здравно осигуряване. Дори да се приеме, че в тази част на изложението е поставен правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, не са изложени аргументи в какво се изразява противоречието между решаващите правни изводи на въззивния съд, обусловили постановения с обжалваното решение правен резултат, и цитираното решение на Конституционния съд на РБ. Освен това, съпоставяйки мотивите към въззивното решение с произнасянето в решението на Конституционния съд на РБ, съставът на ВКС не констатира релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК противоречие, което да предпоставя допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Формулираните в изложението въпроси, с които е обвързано основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, са общи и не кореспондират с конкретен решаващ правен извод на въззивния съд, поставен в основата на обжалваното решение. Касационно обжалване по тези въпроси не може да се допусне на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като с решение № 169/16.02.2021 г. по т. д. № 1916/2019 г. състав на ВКС, ІІ т. о., вече се е произнесъл дали съществува задължение за НЗОК да заплаща извършени надлимитни дейности и действителни ли са уговорките в индивидуалните договори между НЗОК и изпълнителите на болнична медицинска помощ, с които плащането от НЗОК се ограничава до определени стойности. В решението е прието, че: „Уговорената в индивидуалния договор с изпълнителя на медицинска помощ клауза, съгласно която на изпълнителя се заплаща извършената и отчетена дейност по клинични пътеки, само ако е в рамките на лимитираните в приложение № 2 стойности, не е нищожна на основание чл.26, ал.1, т.1 ЗЗД, но тя няма за последица отказ от плащане на медицинската дейност и вложени медицински изделия, стига помощта да е в обхвата на гарантирания от бюджета на НЗОК основен пакет здравни дейности; В случай, че общата стойност на извършените от всички изпълнители дейности не надхвърля бюджета на НЗОК за съответната година, включително резерва, предвиден в него, липсва основание да се откаже плащане на надлимитната дейност за съответния месец на конкретния изпълнител, тъй като здравноосигурените лица не могат да бъдат лишени от предоставяне на медицинска помощ в рамките на гарантирания от закона пакет болнична медицинска дейност и от свободен избор на изпълнител поради изчерпване на средствата от разпределените на изпълнителите лимитирани бюджети; Предвидените в договорите между РЗОК и изпълнителите стойности на медицинските дейности са прогнозни и не изключват заплащането на престираните от лечебното заведение медицински дейности по чл.45 ЗЗО при превишение на месечния лимит; Уговорените в индивидуалния договор за оказване на болнична помощ договор между РЗОК и изпълнител на медицинска помощ клаузи, съгласно които не се разрешава на изпълнителя да отчита с финансово-отчетни документи дейности, лекарствени продукти или медицински изделия на стойности, надвишаващи стойностите за съответния месец в Приложение № 2, и се дава право на възложителя да не извършва плащане на изпълнителя, когато сумите по фактурите и спецификациите надвишават стойностите за съответния месец в Приложение № 2, са нищожни на основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД като противоречащи на императивни правни норми в ЗЗО“. Формираната с посоченото решение практика на ВКС е възприета и от други състави на ВКС, като същата се споделя и от настоящия съдебен състав. При наличието на тази практика, в която е даден принципен отговор на значимите за конкретното дело правни въпроси и която не се нуждае от промяна или осъвременяване (т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС), основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е неприложимо. Въззивният съд е постановил решението си в съответствие с практиката на ВКС, което обстоятелство изключва възможността въззивното решение да се допусне до касационно обжалване и на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 16/2023 г. на Апелативен съд - Пловдив. В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация направените пред касационната инстанция разноски в размер на 7 440 лв. - платено в брой адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие, приложен към отговора на касационната жалба. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,