Определение № 736 от 17.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3290/2024 г.

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на НЗОК - София чрез процесуалния й представител И. М. – главен юрисконсулт, срещу решение №3364 от 06.06.2024 г., постановено по въз. гр. дело № 1344/2023 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 9607/26.08.2022 год., постановено по гр.д. № 39788/2021 г. по описа на СРС, 65-и състав, с което е осъдена НЗОК – София да заплати на Н. П. В. от гр. София на основание чл. 222, ал. 3 от КТ вр. чл. 228, ал. 2 от КТ вр. чл. 41, б. “б“ от колективен трудов договор № **** година сума в размер на 7 421,43 лева, представляваща обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение при придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в размер на брутното трудово възнаграждение за срок от три месеца, ведно със законната лихва от 07.07.2021 год. до окончателното й заплащане.

Касаторът твърди, че решението нищожно, недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът твърди, че обжалваното въззивно решение следва да се допусне на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, по следните въпроси

1. Дължи ли НЗОК/СЗОК заплащане на основание чл. 222, ал. 3 от КТ, във вр. с чл. 228, ал. 2 от КТ при наличие на изплатено законосъобразно полагащото се обезщетение по чл. 106, ал. 3 от ЗДСл в размер на 6 (шест) месечни основни заплати? – като основание по този въпрос се посочва разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

2. Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички доводи и оплаквания във жалбата, както и да съобрази всички представени по делото доказателства ? – като основание по този въпрос се посочва разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Така поставените въпроси се обосновават с принципа на еднократност на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ. Касаторът се позовава на решение № 270 от 24.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1296/2013 г., III г. о., ГК.

Постъпил е отговор от насрещната страна Н. П. В. чрез нейния процесуален представител адвокат Н. А. от АК – Видин, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Претендират се разноски в касационното производство в размер на 700 лева.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

По допускане на обжалването ВКС намира следното:

С обжалваното в настоящото производство въззивно решение въззивният съд е приел, че по делото не се спори между страните, че ищцата Н. В. е заемала последователно длъжността „експерт“, а след това и „старши експерт“ в СЗОК, както и че тя е била член на синдикалната организация към Федерация на синдикатите в здравеопазването - КНСБ в СЗОС от 01.12.2011 г. Въззивният съд е констатирал, че съгласно колективен трудов договор № ** год., сключен между НЗОК и синдикалните организации в НЗОК, между които и Федерация на синдикатите в здравеопазването - КНСБ в СЗОС, с чл. 41, буква „б“ от договора са уговорени увеличени размери на обезщетенията по чл. 222, ал. 3 и ал. 4 от КТ, дължими при прекратяване на трудово правоотношение след като служителят е придобил право на пенсия за възраст и осигурителен стаж, като същите са определени в размер на брутното трудово възнаграждение на служителя за срок от 9 месеца, ако е работил в НЗОК през последните 10 години и е членувал в синдикалната организация не по-малко от две години преди пенсионирането. Съдът е установил, че съгласно Разпореждане № ******** от 20.10.2019 г. на ТП на НОИ - София на Н. В. е отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст от 09.08.2019 г., на основание чл. 68, ал. 1 и 2 от КСО. Видно от представеното по делото допълнително споразумение, от 23.02.2021 г., ищцата, считано от 01.01.2021 г., е заемала длъжността „контрольор“ в Специализирана администрация, отдел „Извънболнична помощ“, при основна месечна заплата в размер на 2 474 лв. и с място на работа СЗОК, а със Заповед № 57/30.03.2021 г., издадена от директора на СЗОК, нейното трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 12 от КТ, считано от 01.04.2021 г. Въззивният съд е посочил, че със заповед № 52/30.03.2021 г. на управителя на НЗОК ищцата е била назначена за държавен служител на длъжността „контрольор“ в СЗОК, считано от 01.04.2021 г., за неопределен срок, а със Заповед № 23/29.04.2021 г., издадена от управителя на НЗОК, на основание чл. 106, ал. 1, т. 5 от ЗДСл е прекратено служебното й правоотношение, като на основание чл. 106, ал. 3 от ЗДСл й е определено обезщетение в размер на шест основни заплати, дължими поради придобито право на пенсия. Съдът е обсъдил доводите на ответника за недопустимост на обжалваното пред него съдебно решение като е изяснил, че с депозираната искова молба е предявен иск срещу СЗОК с правно основание чл. 222, ал. 3 от КТ вр. чл. 228, ал. 2 от КТ вр. чл. 41, б. “б“ от КТД за сумата от 7 421,43 лева, като след указания на съда по делото е постъпила молба с вх. № 104471/08.12.2021 г., с която ищцата изрично е заявила, че насочва претенцията си срещу НЗОК. Съдът е посочил, че с отмяната на чл. 20, ал. 1, т. 3 от ЗЗО е отнето правомощието на директорите на РЗОК да сключват, изменят и прекратяват договорите с работещите в съответната РЗОК по трудови и служебни правоотношения, поради което към настоящия момент съгласно чл. 19, ал. 7, т. 11а от ЗЗО управителят на НЗОК изпълнява функциите на орган по назначаването по отношение на държавните служители и функциите на работодател по отношение на служителите по трудов договор в администрацията на НЗОК /централна и регионална/. Следователно, единствено НЗОК отговаря на нормативно определените критерии за работодател, поради което именно тя се явява легитимирана да отговаря по предявения иск.

Въззивният съд е препратил към мотивите на обжалвания пред него съдебен акт, но в изпълнение на задълженията си да обсъди всички доводи и твърдения на страните и да изложи свои собствени мотиви по съществото на спора, съдът е приел, че съгласно чл. 222, ал. 3 от ГПК при прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяването, той има право на обезщетение от работодателя /гратификация/ в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 2 месеца, а ако е работил при същия работодател през последните 10 години от трудовия му стаж - на обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за 6 месеца, като обезщетението може да се изплаща само веднъж. Посочил е, че посочената разпоредба утвърждава минимален размер на вземането, като съгласно чл. 228, ал. 2 от КТ размерите на обезщетенията по чл. 215, 218, 222 и 225 се прилагат, доколкото в акт на МС, в колективен трудов договор или в трудов договор не са предвидени по- големи размери – т.е. страните по трудовото правоотношение са свободни да определят и по-висок размер на обезщетение, каквото е претендираното от ищцата гратификационно обезщетение, основано на приложението на чл. 41, буква „б“ от приложимия КТД. Въззивният съд е обсъдил подробно хипотезата на чл. 222, ал. 3 вр. чл. 228, ал. 2 от КТ, като е приел, че е необходимо кумулативното наличие на следните предпоставки: 1/ трудовото правоотношение на работника или служителя да е прекратено, като е без значение на какво основание; 2. работникът или служителят да е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, без да е необходимо именно на това основание да е прекратено трудовото му правоотношение; 3. работникът или служителят да е работил при същия работодател през изискуемите от КТД последни години от трудовия си стаж; 4/ работникът или служителят към датата на прекратяване на трудовия договор да е член на синдикална организация - страна по КТД или присъединен към КТД за посочения в договора срок. На база на тези правни постановки въззивният съд е достигнал до извода, че от представените по делото писмени доказателства се установява, че ищцата към момента на придобиване на правото за пенсия за осигурителен стаж и възраст е отговаряла на горепосочените допълнителни условия, поради което при последвалото към този момент прекратяване на трудовото й правоотношение за нея е била налице възможността да получи увеличения размер на гратификационното обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ. Съдът е обсъдил довода на ответника, според който доколкото ищцата е продължила да изпълнява същата длъжност, но по силата на служебно правоотношение, то за нея не е възникнало право да получи обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ вр. чл. 41, б. „б“ от КТД, а полагащото й се гратификационно плащане тя е получила при прекратяване на служебното й правоотношение като е приел, че със Заповед № 57/30.03.2021г. трудовото правоотношение на ищцата е било прекратено, поради което и доколкото са налице и останалите изискуеми от закона предпоставки, за нея е възникнало правото да го получи обезщетение. Съдът е отбелязал, че ищцата претендира обезщетение в частичен размер, равняващ се на брутното й трудово възнаграждение за срок от три месеца, поради което и районният съд правилно е уважил претенцията й до този размер. В обобщение въззивният съд е приел, предвид съвпадението в крайните изводи на двете съдебни инстанции, че първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

Настоящата касационна инстанция приема, че обжалваното съдебно решение не е нищожно, както твърди касаторът. Съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 10.02.2012 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2011 год., ОСГТК, съдебно решение, което не е изготвено писмено или не е подписано с ръкописен подпис от съдията, е нищожно. Настоящият съдебен акт, чието допускане на касационен контрол се претендира, е в съответната писмена форма и е подписано от съдебния състав, разгледал спора. Не се установява и недопустимост на съдебното решение. Спазването на процесуалните норми, уреждащи абсолютните процесуални предпоставки на правото на иск при разглеждането на делото във всяка инстанция, обезпечава законосъобразното развитие на процеса и допустимостта на съдебното решение като в настоящия случай не е налице нарушение на тези норми от решаващият въззивен съд, поради което въззивното решение е валидно и допустимо.

По така поставените в изложението по 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси, настоящата касационна инстанция приема следното:

Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е предпоставено от произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивния акт (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно постановките на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение/определение. ВКС не е задължен да го изведе от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба, а може само да го конкретизира, уточни и квалифицира. Неформулирането на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Допълнително касаторът следва да аргументира наличието на някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Поставеният от касатора правен въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства.

В случая така поставеният от касатора първи въпрос не съдържа необходимата абстрактност, а провежда едно от касационните основания в жалбата – оплакването за неправилност на решението (чл. 281, т. 3, пр. 1 ГПК). Този въпрос касае правилността на обжалваното решение, но е без значение в производството по селектиране на касационната жалба по чл. 288 ГПК. Непоставянето на правен въпрос, само по себе си, има за последица недопускане на касационен контрол без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Настоящият етап е по селектиране на касационна жалба, а законът не допуска в този етап Върховният касационен съд да обсъжда касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Не е налице общата предпоставка за допускане на въззивното решение на касационно обжалване, поради което не следва да се изследва наличието на посочената от касатора специална предпоставка.

За пълнота на изложението, и доколкото касаторът обосновава първия поставен от него въпрос с принципа за еднократност на обезщетение по чл. 222, ал. 3 ГПК, настоящата инстанция държи да отбележи, че е налице решение на Конституционния съд на РБ (решение № 17 от 8 ноември 2018 г. по конституционно дело № 9/2018 г.) и многобройна съдебна практика на ВКС, в която този принцип я изяснен. Така в посоченото решение на КС изрично е отбелязано: „Гратификацията по чл. 222, ал. 3 КТ е превърната в задължителна за изплащане от работодателя, когато всички законови изисквания са налице, т. е. не зависи от неговата субективна преценка и е въздигната в субективно право на работника или служителя, което на общо основание може да се защитава и по съдебен ред. Това благодарствено плащане, отчитайки неговото социално предназначение, е замислено и уредено като еднократно плащане при прекратяване на трудовия договор, съответно на служебно правоотношение в изпълнение на публична дейност в изпълнителната власт или в изпълнение на публична дейност в съдебната власт.“ Установената от ВКС практика, отразена в решения № 235 от 3.07.2014 г. по гр.д.№ 969/2014 г. на ІV г.о. и № 270 от 24.03.2014 г. по гр.д.№ 1296/2013 г. на ІІІ г. о. и № 15 от 2.02.2016 г. по гр.д.№ 2520/2015 г. на ІІІ г.о., 60324/21 г. от 31.03.2022 г. по гр. дело № 763/2021 на ІV г.о., също се обединява около тезата, че обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ се дължи еднократно – само при придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст.

В случая касаторът не съобразява факта, че правото на ищцата да получи обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ е възникнало към момента на прекратяване на трудовото й правоотношение, а последващият факт на изплащане на обезщетение по чл. 106, ал. 3 от ЗДСл (с основание или не) е извън предмета на делото.

С оглед изложените съображения въззивното решение не следва да се допусне до касационен контрол по така поставения първи въпрос в изложението на касатора поради липса на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Вторият поставен от касатора въпрос обосновава наличието на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не и наличието на специфичната такава по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По въпроса за задължението на въззивния съд, като инстанция по същество, да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран е налице трайно установена практика на ВКС, част от която са решение № 91/05.11.2020 г. по гр. д.№ 1040/2019 г. на ІІ т.о.; решение №102/20.01.2021 г. по гр. д. № 4451/2019 г. І г.о.; решение №35/13.07.2021 г. по гр. д.№ 1783/2020 г., І г.о.; решение №50194/21.11.2022 г. по гр. д. № 4738/2021 г. на ІІІ г.о.; решение №145/05.08.2021 г. по гр. д. №1178/2020 г. на ІV г.о. и др. В същата е прието, че съгласно задължителните указания в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, запазили своето значение при действието на новия Граждански процесуален кодекс (2007 г.) и доразвити в приетото след влизането му в сила Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд, при самостоятелна преценка на събрания пред него и първата инстанция доказателствен материал, следва да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността на въззивната инстанция като съд по съществото на спора. Разяснено е още, че уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив, свързано с обвързаността на съда от доводите във въззивната жалба, при проверка правилността на обжалваното решение и ограничаването на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Съдът е длъжен да обсъди всички относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и да разгледа в мотивите си всички своевременно заявени доводи и възражения на страните и да даде отговор на наведените в жалбата оплаквания, отчитайки и обективните ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства). Въззивният съд има възможността, при условията на чл. 272 ГПК, да препраща към мотивите на първостепенния съд, т.е. да не анализира сам относимите към даден факт доказателства, и по този начин да ги прави свои, но дори в този случай, трябва да е ясно какви точно фактически и/или правни изводи второстепенният съд приема, препращайки към съображенията на първоинстанционния. Препращането по чл. 272 ГПК не освобождава въззивната инстанция да обяви изрично и ясно какво е приела относно фактите, да обоснове изводите си и да обсъди всички относими доводи и възражения на страните относно доказателствата, приложимото право и правните заключения, включени в предмета на въззивното производство.

Касаторът посочва разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК без никаква друга обосновка. Върховният касационен съд многократно се е произнасял, че бланкетното цитиране на чл. 280, ал. 1 ГПК или възпроизвеждане на уредените в нормата хипотези, не е достатъчно да формира извод за допускане на касационното обжалване. Несъгласието с постановеното от съда не е такава обосновка. Посочената от настоящата касационна инстанция съдебна практика по така поставения въпрос е непротиворечива и не се нуждае от тълкуване или осъвременяване.

В обобщение следва да се посочи, че въззивното решение не следва да се допусне на касационно обжалване по въпросите и на основанията, изложени от касатора. На ответната страна следва да се присъдят разноски в размер на 700 лева за заплатено адвокатско възнаграждение.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение