Определение № 1572 от 09.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4416/2022 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Я. В. В. против решение № 947 от 14.07.2022 г. по гр.д.№ 907/2022г. на Варненски окръжен съд, с което, след частична отмяна на решение № 262946 от 13.12.2021 г. по гр.д.№ 20821/2019 г. на РС-Варна е отхвърлен предявеният от касатора отрицателен установителен иск за собственост: да се признае за установено, че държавата, представлявана от министъра на земеделието не е собственик на реална част с площ от 873 кв.м. от поземлен имот с идентификатор ***по КККР, одобрени на 23.06.2008 г., целият с площ от 2838 кв. м., находящ се в селищно образувание „Б.-юг“, [община], с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване /до 10 м./, стар идентификатор: ***, номер по предходен план: ***, при описани граници, която реална част е защрихована в зелен цвят и е ограничена между точки 2, 1, 8, 7 и 9 на комбинирана скица № 1 към заключението на СТЕ на л. 504 от делото на РС. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради противоречие с пар.4к, ал.7 ЗСПЗЗ, защото съдът е приел, че държавата е собственик въпреки, че не е издадена заповед на кмета за възстановяване собствеността на общината. Твърди, че към 2000 г., когато са признати правата на държавата, имота не е земеделска земя и съгл. чл. 2 ЗСПЗЗ не подлежи на реституция. Наведено е оплакване и за противоречие с процесуалния закон, защото не са обсъдени всички събрани доказателства. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е наведено основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие с решение 254 от 26.05.2010 г. по гр.д.№ 1134/2009 г. на ІІ гр.о. и решение № 38/18.02.2015 г. по гр.д.№ 5208/2014 г. на ВКС, І гр.о. по материално правният въпрос: административната процедура по възстановяване правото на собственост върху бивши земеделски земи, включени в урбанизираната територия с издаването на заповед по пар.4к, ал.7 ли приключва? Вторият въпрос е относно задължението на въззивната инстанция, като такава по същество да обсъди всички допустими и относими доказателства в тяхната съвкупност, като основе решението на установените факти. Наведено е и основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК по въпроса: каква е правната същност на решението на поземлената комисия, с което само се признава собственост, но същата не се възстановява, съобразно измененията на ЗСПЗЗ ДВ бр. 69/1999 г. Ответникът по касация държавата, представлявана от министъра на земеделието оспорва касационната жалба и допускането до касация, тъй като по първия въпрос цитираните решения не са по сходни случаи като настоящия, по който имота попада в терен по пар.4 ЗСПЗЗ, а и защото съдът е приел, че държавата е собственик на целия имот, част от който е процесния по силата на отчуждаване и закона. По втория въпрос се оспорва допускането до касация, тъй като твърдението е бланкетно, а и относимите към спора доказателства са обсъдени. Допускането до касация по третия въпрос се оспорва, защото е налице съдебна практика и не е налице наведеното основание по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК.. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По делото е установено следното: Ищецът предявява отрицателен установителен иск за собственост против Държавата, като обосновава правният си интерес с това, че ако отрече правото на собственост на държавата, ще може да се снабди с нот. акт по обстоятелствена проверка, с който да бъде признат за собственик на основание давностно владение. Съгласно приетото в ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, това е една от хипотезите, при които за ищеца е налице правен интерес да предяви отрицателен установителен иск за собственост. Затова съдът приема, че решението е допустимо, като постановено по допустим иск. Ответникът – Държавата, представлявана от Министъра на земеделието е оспорила иска и се е позовала на това, че е придобила правото на собственост по силата на закона. Представила е Указ № 16 от 17.6.1946 г. на Регентите на България, с който въз основа на доклад № 83 от 16.06.1946 г. на Министъра на войната, на основание чл. 1 от Закона за отчуждаване на недвижими имоти за военни укрепителни съоръжения са отчуждени описаните в протокол № 5258-712-122/6.6.1946 г. имоти за нуждите на войската, като е постановено стойността им да бъде изплатена от бюджета на Министерството на войната. С Постановление на МС по протокол № 87 от 19 юли 1949 г. е одобрено на основание чл. 11 и чл. 26 от Закона за държавните имоти отчуждаването за нуждите на Военно-морските сили в полза на Министерството на народната отбрана на частни и държавни недвижими имоти, находящи се по Българското Черноморие, описани в приложени към постановлението планове и имотни ведомости. От заключението на СТЕ е установено, че процесната реална част е част от имот № 1058 от КП 1960, който е записан като държавна собственост, идентичен с имот по скица № 1 на отчуждените имоти, който е идентичен и с претендирания процесен имот № ***в помощния план и плана на новообразуваните имоти. Въз основа на тези доказателства, съдът е приел, че имота е станал държавна собственост на основание одържавяването с указа от 1946 г. Съобразено е, че писмо изх. № 1263/29.11.1993 г. от началника на поделение № 4450-И е установено, че само временно е отпаднала нуждата от отчуждените имоти и те са предоставени на Общинския съвет за временно ползване по ПМС № 21/31.01.63 г., но това не променя собствеността на държавата. С оглед тези мотиви е без значение първия поставен въпрос. Държавата не придобива процесния и съседните имоти, показани в скиците на отчуждените имоти на основание реституция по ЗСПЗЗ и провеждане на административна процедура по този закон, а на основание отчуждаване с Указа от 1946 г. на основание чл. 1 от Закона за отчуждаване на недвижими имоти за военни укрепителни съоръжения. Неотносима е и цитираната съдебната практика по приложението на чл. 10, ал.7 ЗСПЗЗ относно подлежащите на възстановяване имоти по ЗСПЗЗ, попадащи в урбанизираната територия. Процесния имот е включен в урбаницираната територия едва през 2000 г., когато с Решение № 322-4/29.05.2000г. на Общински съвет – Варна на основание чл. 21, т. 11 от ЗМСМА и чл. 105, ал. 3 от ППЗТСУ /отм./ са одобрени околовръстните полигони на територии по §4, ал. 2 и ал. 3 за Община Варна и им е придаден статут на селищни образувания. Включването на земеделски земи в регулацията след колективизацията им не изключва реституцията по аргумент от чл. 10, ал.7 ЗСПЗЗ. Според съдебната практика, на нреституция по ЗСПЗЗ подлежат земите, които към момента на колективизацията / внасянето им в ТКЗС/ са зеделески, а ако към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ попадат в урбанизираната територия, реституирането им става при условията на чл. 10, ал.7 ЗСПЗЗ. За реституцията е без значение включването на земите в урбанизираната територия след влизане в сила на ЗСПЗЗ и застрояването им след влизане в сила на нормата на чл. 10, ал.7 ЗСПЗЗ. Тази норми обаче не е приложима към настоящия спор, както и практиката по приложението й, защото имота е бил държавна собственост, отчужден е за нуждите на Министерство на отбраната преди колективизацията. Съдът се е позовал на нормата на чл. 24, ал. 3 от ЗСПЗЗ, според която правото на собственост на държавата върху земеделските земи, предоставени на Министерството на отбраната, на Министерството на вътрешните работи и на други ведомства за цели, свързани непосредствено с отбраната и сигурността на страната, се запазва в места и размери, определени от Министерския съвет по предложение на министъра на отбраната, съответно министъра на вътрешните работи или ръководителя на ведомството. При отпадане на необходимостта, свързана с отбраната и сигурността на страната, тези земеделски земи се включват в Държавния поземлен фонд с решение на Министерския съвет. Решение за отпадане на нуждата, за която е отчужден имота по делото няма. Така и на основание този текст, държавата запазва правото си на собственост върху процесния имот, поради което е без значение издаването на решение на ПК за признаване или възстановяване правото на собственост. Така и на това основание първия поставен въпрос е ирелевантен за спора и изключва допускането до касационен контрол. Не кореспондира на мотивите на обжалваното решение твърдението за противоречие със съдебната практика, изискваща обсъждането на относимите релевантни към спора доказателства. Касаторът не сочи кои доказателства не са осъдени и в този смисъл твърдението е необосновано и бланкетно. Ако касаторът има предвид свидетелските показания, те са обсъдени, но от тях се установява, че ищецът паркирал колата си на процесното место, в него имало и две плодни дръвчета, а в дъното на местото имало и нещо като бункер на военните, което кореспондира с посочените писмени доказателства и предназначението на имота. Показанията на свидетелите, освен, че не доказват елементите на владението, са и неотносими, тъй като дори да отпадане на нуждата на Министерство на отбраната от този имот, Държавата запазва собствеността си върху него, той ще бъде включен в ДПФ и на основание чл. 27, ал. 4 от ЗСПЗЗ придобиването му по давност е изключена. Съдът е разгледал и спирането течението на давността за държавни и общински имоти на основание пар.1 ЗДЗС, обявена за противоконституционна с Решение от 24.02.2022 г. на Конституционния съд на РБ - бр. 18 от 4.03.2022 г., но давността е спряна и по време на настоящото висящо производство – чл. 115, ал.1 б. „ж“, във вр. с чл. 84 ЗС. В мотивите си, въззивният съд само като допълнителен мотив е отчел, че давност не е текла още и поради факта, че в полза на ответника е постановено решение на ОСЗ - Варна от 26.07.2000г., но процедурата по възстановяване би могла да приключи едва след издаване на заповед на кмета на общината по §4к, ал.7 ПЗР от ЗСПЗЗ, в която се описват местоположението, границите и съседите на имота, при съобразяване и на правилото на чл.5, ал.2 от ЗВСОНИ, че давност не тече докато не е възстановена собствеността, а с решение от 26.07.2000 г. само е признато правото на собственост на държавата. Последният аргумент е изложен само като допълнителен. Той не е решаващ за изхода от спора предвид установеното, че имота е отчужден с указа от 1946 г., протекла е процедура по обезщетяване и от тогава е държавна собственост, а тъй като е отчужден за нуждите на Министерство на отбраната и нуждата от това му предназначение не е отпаднала, на основание чл. 24, ал.1 ЗСПЗЗ, държавата запазва собствеността си върху него. Не е необходимо нито провеждане на административната процедура по възстановяване на собствеността, нито издаване на решение за признаване или възстановяване правото на собственост. Поради това последният въпрос за правната същност на решението на поземлената комисия, с което само се признава собственост, но същата не се възстановява е ирелевантен за предявеният отрицателен установителен иск и не обосновава допускане до касация. Отделно от това, налице е съдебна практика, според която за реституцията на земите, които попадат в терени по пар.4 ЗСПЗЗ се прилага принципа, че ако са налице предпоставките по пар.4а, или пар.4б ЗСПЗЗ, ползвателите придобиват собствеността след провеждане на административната процедура по изкупуване. Реституира се земята, за която не са налице предпоставките по пар.4а, и пар.4б ЗСПЗЗ - и не е изкупена, действат специални правила, чието действие във времето може да се раздели на два периода. С допълнението на чл.14 ал.1 т.1 ЗСПЗЗ ДВ бр.98 от 28.10.1997 г. и изменението на чл.28, ал.4 ППЗСПЗЗ ДВ бр.122/19.12.1997 г. се предвиди изготвяне на план на новообразуваните имоти, с който се определят границите на имотите, които са изкупени, които подлежат на изкупуване, подлежащи на възстановяване имоти и тези, които са собственост на различни лица в тези райони. Решенията за възстановяване на собствеността, издадени в периода от 28.10.1997г. до 30.07.1999г. имат конститутивно действие относно настъпване на реституционния ефект, ако имота е описан с граници или по кадастрален, помощен или друг план, така че да може точно да бъде индивидуализиран, дори все още да не е изготвен и приет плана за новообразуваните имоти /ПНИ/. С такова решение, лицата посочени в него се легитимират като собственици и могат успешно да проведат иск за собственост. С приемането на новата ал.7 на § 4к ПЗР ЗСПЗЗ / ДВ бр.68, в сила от 30.07.1999 г/ се предвиди издаване на заповед на кмета на общината, определяща имотите, върху които се възстановява собствеността. С това се променя правното действие на решението на ОСЗ по чл. 14 ал.1 т.3 ЗСПЗЗ, като конститутивният ефект на реституцията настъпва вече към момента на влизането в сила на последващ административен акт - заповед по §4к ал.7 ПЗР ЗСПЗЗ, а тя се издава след влизане в сила на ПНИ и имота се индивидуализира по него. Този ред е приложим само за решенията на ОС“Земеделие“, които са постановени след 30.07.1999г. В този смисъл е трайната практика на ВКС, например Решения № 106 от 19.05.2011 г. по гр.д.№ 1326 / 2010 г. на ВКС, II гр. о., Решение № 61 от 17.07.2017 г. по гр.д.№ 3273 / 2016 г. на ВКС, I гр.о., Решение № 588 от 29.06.2010 г. по гр.д.№ 1350/ 2009 г. на ВКС, I гр.о., Решение № 809 от 14.01.2011 г. по гр.д.№ 1889 / 2009 г. на ВКС, I гр.о., Решение № 23 от 22.05.2017 г. по гр.д.№ 2856 / 2016 г. на ВКС, I гр.о., Решение № 262 от 13.07.2012 г. по гр.д.№ 944/ 2011 г. на ВКС, I гр.о. решение № 127 от 9.03. 2020 г. по гр.д. № 4851 от 2018 г. на ВКС, І гр.о., Решение № 60149 от 2.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2851/2021 г., II г. Заповедта по пар.4к, ал.7 ЗСПЗЗ слага край на административното производство по възстановяване на собствеността. В останалите случаи, когато правото на собственост е било възстановено с решение на ПК, респективно ОСЗ с решение по чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ преди изменението в ДВ бр. 68/99 г. или правото на ползване е било трансформирано при условията на § 4а и 4б ПЗР на ЗСПЗЗ в право на собственост по реда и в сроковете по § 5 /изм./ ПЗР на ППЗСПЗЗ, § 30 от ПЗР на ПМС № 121/25.07.1997 г. за изменение и допълнение на ППЗСПЗЗ или § 61 и 62 от ПЗР на ПМС № 456 от 11.12.1997 г. за изменение и допълнение на ППЗСПЗЗ, не е необходимо издаването на заповед по § 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ за възстановяване на имота на бившите собственици, съответно за придобиване от ползвателите, защото фактическият състав, от който произтича правото им на собственост, е бил завършен преди влизане в сила на плана на новообразуваните имоти а той само отразява вече придобитите права. Същото се отнася и за имоти, които са собственост на правни субекти на друго основание /какъвто е настоящия случай/, които не подлежат на изкупуване по пар.4а и пар.4б ЗСПЗЗ или на реституция по ЗСПЗЗ, но попадат в границите на територия по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ, границите, на които също следва да бъдат отразени в плана за новообразуваните имоти. Поради неотносимостта на третия въпрос към спора, защото правата на държавата не произтичат от реституция по ЗСПЗЗ, респективно без значение е дали и какво решение е издадено от ОСЗ и предвид наличието на съдебна практика, която не е противоречива по поставения трети въпрос, по него не е налице наведеното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и не се допуска касационно обжалване. В обобщение, по изложените съображения не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и т.3 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.3, във вр. с ал.8 ГПК, на ответника по касация следва да се присъдят претендираните от него деловодни разноски – юрисконсултско възнаграждение за настояща инстанция в размер на 1616 лв., съгласно чл.9, ал.3 във вр. с чл. 7, ал.2, т. 3 от Наредбата за минималният размер на адвокатските възнаграждения. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение