Определение № 3912 от 04.08.2025 г. на ВКС по гр. д. № 219/2025 г.

Производството е образувано по касационна жалба от Детска градина „В.“, [населено място], чрез адвокат П. Б., срещу въззивното решение №873/22.10.2024г. на Окръжен съд – Бургас, постановено по в. гр. д. № 1227/2024г. В жалбата са изложени доводи за незаконосъобразност на решението, постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в противоречие с практиката на ВКС, Съда на Европейския съюз и Конституцията на Република България. Насрещната страна Д. Т. Ф. с писмен отговор, чрез адвокат И. М., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като поставените въпроси не отговарят на изискванията на чл.280 от ГПК, а представляват касационни оплаквания. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд потвърдил решението на първостепенния Районен съд – Бургас, с което е признато за незаконно и отменено уволнението на Д. Т. Ф., извършено със Заповед №164/07.11.2023 г. за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ и Заповед №165/07.11.2023 г. за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ; Д. Т. Ф. е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „учител детска градина“ в Детска градина „В.“, [населено място] на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ и Детска градина „В.“, [населено място] е осъдена да ѝ заплати сумата от 10 254 лева, представляваща обезщетение за период от шест месеца, считано от 07.11.2023 г., през който е останала без работа поради незаконно уволнение, на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 225, ал. 1 и ал.2 от КТ, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска – 29.12.2023 г. до окончателното плащане. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени (включително чрез препращане по реда на чл.272 от ГПК) следните обстоятелства: Страните са били в трудово правоотношение въз основа на трудов договор №140/16.11.2020г., като Д. Т. Ф. е заемала длъжността „учител“ в група „Д.“. Трудовото правоотношение било прекратено със Заповед № 164/07.11.2023г. за налагане дисциплинарно наказание „уволнение“ и Заповед №165/07.11.2023г. за прекратяването му. Въззивният съд направил извод, че са спазени предвидените в КТ срокове за налагане на дисциплинарното наказание, предвид ползваните от служителката отпуски за временна нетрудоспособност и при спазване на процедурата за налагане на дисциплинарно наказание (чл.194 от КТ). По отношение съдържанието на оспорената заповед, съдът приел, че нарушението на трудовата дисциплина от Д. Ф. на 26.04.2023г. е подробно описано и се изразява в следното: след провеждане на занимание по интереси, Д. Ф., докато говорела по телефона, проявила агресивно поведение спрямо детето В. Х. пред другите деца, като първо го издърпала да се изправи до столчето, след което чрез използване на физическа сила го изтласкала да седне на столчето, като след сядането детето веднага поставило качулката си на главата, за да се предпази. Въззивният съд приел, че описаното поведение на Д. Ф. се установявало от прегледания от първостепенния съд (в проведеното на 29.03.2024г. открито съдебно заседание) файл на записа от 26.04.2023 г. в група „Д.“. Посочил, че от същия било установено, че на посочената дата, около 11.47 ч. Д. Ф. говорела по телефона и се опитвала с ръка да даде знак на децата да запазят тишина. Тръгнала към тях и с дясната си ръка изправила детето В. Х. пред столчето, като го хванала за неговата дясна ръка. Когато учителката се обърнала с гръб към детето, то започнало да танцува и да забавлява останалите деца. Д. Ф., без да прекъсва телефонния разговор, се върнала към детето, хванала го с дясната си ръка в областта на неговото ляво рамо и ухо и го натиснала надолу, докато детето седнало на столчето си. Веднага след това то вдигнало качулка на главата си, обърнало се на ляво и комуникирало със съседното дете. Въззивният съд кредитирал показанията на свидетелката С. П. Х. (майка на детето В. Х.), от които приел за установено, че тя подала искане до директора на детската градина за оглед на камерите в групата посещавана от сина ѝ В., тъй като той променил поведението си. Започнал да се напикава вечер и спрял да споделя с майка си. Посочил, че това поведение било преодоляно и детето В. се държало както преди инцидента – спрял да заеква и да се напикава. Съдът установил, че показанията на свидетелката са в съответствие със заключението по допуснатата съдебнопсихологична експертиза на вещото лице Й. Й. – клиничен психолог към ЦПЗ – Б., приложена към материалите по ДП № 617/2023, вх.№2854/2023 г. по описа на РП – Б.. Съдът кредитирал и показанията на свидетелката А. С. П. (учител в съседна група и член на дисциплинарната комисия в Детска градина „В.“), от които приел, че инцидента, предмет на дисциплинарното производство срещу Д. Ф., е този, който е описан във видеозаписа. Посочил, че според свидетелката е налице напрежение между Д. Ф. и останалите учители в детската градина, както и между Ф. и директора на градината. Съдът съобразил и обясненията дадени от детето В. Х. при изслушването му в Синя стая: „Изгониха госпожа Ф., защото ме удари през устата...блъсна ме с ръце и аз паднах на стола. Блъсна ме по гърба. Не помня много какво стана. Не паднах. Блъсна ме само на стола...“. Въззивният развил принципните съображения, че съгласно чл.129 от Правилника за приложение на закона за народната просвета, учителят нямал право да нарушава правата на ученика, като унижава личното му достойнство и прилага форми на психическо и физическо насилие. Посочил, че съобразно чл.219, ал.2, т.2 и 3 от Закона за предучилищното и училищното образование, педагогическите специалисти били задължени да опазват живота и здравето на децата и учениците по време на образователния процес и на други дейности, организирани от институциите, да зачитат правата и достойнството на децата, учениците и другите участници в предучилищното и училищното образование. Въз основа на изложеното, съдът направил извод, че Д. Ф. е извършила дисциплинарните нарушения, предмет на оспорената заповед, изразяващи се в: нарушение на правилника на вътрешния ред в детската градина и издадената от директора заповед за забрана за водене на лични или служебни разговори, като използвала личния си мобилен телефон по време на работа с децата; нарушение на правилата на трудовата дисциплина с поведението и отношението си към детето В. Х.. Направил извод, че наложеното наказание „уволнение“ не съответства на тежестта на нарушенията по смисъла на чл.189, ал.1 от КТ, като работодателят не е отчел обстоятелствата при които те са били извършени, както и поведението на работника или служителя. Приел още, че позоваването в заповедта на чл.190, ал.1, т.7 от КТ – други тежки нарушения на трудовата дисциплина не било установено от събраните по делото доказателства. В допълнение приел, че изброяването на разпоредбите от КТ в заповедта за дисциплинарно уволнение, сочело на влошени отношения между Д. Ф. и ръководството на детската градина, което приел за установено и от останалите събрани по делото доказателства, поведението и действията на директора на детската градина спрямо работата на учителката Ф., и действията на самата учителка, подала повече от 30 сигнала до различни институции за нарушения свързани с работата ѝ. Изложеното обосновало крайния извод на въззивния съд за незаконосъобразност на извършеното прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата, респ. за основателност на предявения иск за признаване на уволнението за незаконно и за неговата отмяна. Основателността на иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ обусловила изводите на съда за основателност и на съединените с него искове за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение за времето, през което е останала без работа. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване по правни въпроси, за които твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС в решение №2/26.02.2016г. по гр.д.№3546/2015г. на ІІІ г.о.; решение №75/10.06.2015г. по гр.д.№5735/2014г. на ІV г.о.; решение №63/29.07.2019г. по т.д.№1528/2018г. на ІІ т.о.; решение №372/17.03.2014г. по гр.д.№3731/2013г. на ІV г.о.; решение №132/26.10.2023г. по гр.д.№4552/2022г. на ІІІ г.о.; решение №66/08.08.2022г. по гр.д.№1435/2021г. на ІІІ г.о., както следва: 1/ При издаване на заповед за налагане на дисциплинарно наказание кои интереси следва да вземат превес и да се съобразят от работодателя – интересите на работника/служителя или интересите на детето обект на физическо насилие от неговия учител?; 2/ Липсата на самокритичност към извършване на нарушението има ли отношение към извода за тежест на нарушението?; 3/ Твърдението, че служителят е подавал жалби за проверка на ръководството за многобройни по вид нарушения, които не се установяват и доказват, достатъчни ли са да послужат на съда за формиране на извод, че между работодателя и служителя има влошени отношения?; 4/ „Протоколът за разпит на свидетел в досъдебното производство не е задължително за гражданския съд и не попада сред актовете на наказателния съд, имащи задължителна сила за гражданския съд по смисъла на чл.300 от ГПК. В случая, обаче, предвид: обстоятелствата, отразени в този протокол се подкрепят от събраните по делото други доказателства – включително разпит на свидетел (майката на пострадалото лице), то следва ищецът да опровергае фактите, отразени в посочения акт?“. Твърди, че отговорите на същите са от съществено значение за правилното приложение на материалния закон и развитие на правото. Основанията за допускане на касационното обжалване са регламентирани в разпоредбата на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК. Според нея и според разясненията по приложението ѝ дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационното обжалване, е необходимо касаторът да е посочил точно и ясно въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл в решението си, които са от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, и по отношение на които са налице предвидените в чл. 280 от ГПК допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 – т.3 ГПК. Същите следва да са от такова естество, че разглеждането им да доведе до промяна на крайния резултат по спора (ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Върховният касационен съд не може да допусне обжалването по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд, различен от посочения от жалбоподателя, освен ако той не е свързан с нищожността и недопустимостта на обжалваното решение, респективно с неговата очевидна неправилност. Съдът може само да конкретизира, преформулира или уточни поставения от страната въпрос, но не и да го определи въз основа на касационните оплаквания или да го изведе от посочените съдебни актове. Както е разяснено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, оплакванията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основания за допускане на касационното обжалване, тъй като последните са различни от тях, и са регламентирани в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване. В конкретния случай поставените от касатора въпроси са неотносими към произнасянето на въззивния съд. При постановяване на обжалваното решение съдът не е обсъждал и не се е произнасял по въпроса в чий интерес е била издадена процесната заповед за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ и не е обсъждал доказателствената сила на представения протокол за разпит на свидетел проведен в досъдебното производство. Въпросите за липсата на самокритичност на служителя, както и за изводите на съда изведени от факта за подадени от този служител множество жалби за работния процес в детското заведение, са некоректно зададени. Решаващите мотиви на съда, обусловили крайния му извод за незаконосъобразност на извършеното уволнение, са свързани с несъразмерност на наложеното наказание с извършените от ищцата Ф. дисциплинарни нарушения (разговор по телефона по време на работа с децата и грубо отношение към едно от тях), както и с липсата на доказване на посоченото в заповедта основание за налагане на наказанието – други тежки нарушения на трудовата дисциплина (чл.197, ал.1, т.7 от КТ). По тези решаващи мотиви на въззивния съд касаторът не е поставил правни въпроси, поради което по формулираните в изложението въпроси не е налице общата предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. Касаторът е поставил и въпросът: „Длъжен ли е съдът да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени факти и върху закона и предвижда ли ГПК доказателствено средство, което „не е задължително за ползване“ – след като едно доказателствено средство – в случая протокол за разпит на пострадалото дете от досъдебното производство №3388-617/2023г. на 05 РУ – Б. е налично по делото, съдът длъжен ли е да го обсъди самостоятелно и в контекста на останалата доказателствена съвкупност, и на тази база да прецени дали да му се довери, или в мотивите може въобще да не отбележи, че то е налично и по този начин да го игнорира?“ Твърди, че същият е разрешен от съда в противоречие с практиката на ВКС – ППВС №1/1953г. и решение №127/09.06.2011г. по гр.д.№761/2010г. на ІV г.о. и е от съществено значение за правилното приложение на материалния закон и за развитие на правото. Въпросът, макар отново не коректно зададен, е свързан с приложението на чл. 236, ал. 2 ГПК, както и на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК и задължението на съда да обсъди всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи, както и за изискването съдът да формира вътрешното си убеждение, съобразявайки правилата на формалната логика, опита и научното знание. Този въпрос е релевантен за всяко производство, но доколкото касационната инстанция е ограничена до конкретните касационни доводи, същият следва да се разглежда в рамките на касационните оплаквания за допуснати нарушения, а именно: кои от установените по делото факти въззиният съд не е взел предвид, респ. е отчел такива, които не са елемент от преценката за законосъобразността на оспорените заповеди за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“; дали същите са релевантни към въведените пред въззивния съд възражения, както и дали са от значение за крайния резултат по спора, т.е. биха обосновали друг изход по същество на правния спор. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът е навел две конкретни оплаквания – за липса на обсъждане на протокола за разпит на детето, към което ищцата е проявила грубо отношение и несъобразяване на факта, че свидетелката П. (майка на пострадалото дете) установявала факти относими към неговото психическо състояние. В останалата част доводите му са общи – за обсъждане на част от показанията на свидетелите и събраните писмени доказателства и за липса на мотиви защо съдът кредитира част от доказателствата, а други не. В конкретния случай, при постановяване на обжалваното решение, въззивният съд е кредитирал и обсъдил показанията на свидетелката П., както и обясненията на детето дадени при изслушването му в Синя стая. Искането за допускане на обжалването е обосновано с несъгласието на страната с крайните изводи на съда и преценката на събраните по делото доказателства, което по естеството си представлява оплакване за неправилност на решението. Както беше посочено, оплакванията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основания за допускане на касационното обжалване. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване, а вътрешното убеждение на съда не подлежи на съдебен контрол. С оглед на това по поставения въпрос не са налице соченото от касатора основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване липсва обосновка на основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, а именно за значението на въпроса за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Трайна и непротиворечива е практиката на Върховния касационен съд, че бланкетното позоваване на хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК или възпроизвеждане словесно на правните норми не е достатъчно да формира извод за допускане на касационното обжалване. Още повече, че по поставения въпрос е налице формирана и установена практика на ВКС, която не се нуждае от осъвременяване или изменение, поради което не е налице и посоченото от страната допълнително основание за допускане на обжалването по поставения въпрос – чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Касаторът е направил искане за допускане на обжалването и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материален въпрос в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България и на Съда на Европейския съюз. Навел е довод за противоречие на въззивното решение с основните принципи относно положението на децата и закрилата им от държавата и обществото, насочени към: осигуряване на най-добрия интерес на детето; забрана за дискриминация; закрила на висшите интереси на детето; правото му на живот, оцеляване и развитие; уважение на възгледите на детето; правото на защита от унизително и нечовешко третиране. Допълнително посочил, че в конкретния случай поведението на учителя било противоправно, нарушаващо гарантираните от закона права и интереси на децата да се обучават в безопасна и сигурна среда. Както беше посочено по-горе, за да бъде допуснато касационното обжалване, е необходимо касаторът да е посочил точно и ясно въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл в решението си, които са от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, и по отношение на които са налице предвидените в чл. 280 от ГПК допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 – т.3 ГПК, в конкретния случай са разрешени в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз (необходимо е посочване на решенията) – т.2. В изложението на основанията за допускане на обжалването липсва конкретно формулиран въпрос, както и посочване на актове на Конституционния съд на Република България и на Съда на Европейския съюз, на които въззивното решение противоречи. Наведените доводи за нарушение правата на детето и задължението на съда служебно да следи за спазването им са неотносими към предмета на производството насочен към проверка на законосъобразността на наложеното на ищцата дисциплинарно наказание „уволнение“. В обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищцата Ф. е извършила нарушение на трудовата дисциплина отнасяйки се грубо с едно от поверените ѝ деца, но е намерил наложеното ѝ наказание за несъответно по степен на деянието. Ето защо, не са налице предвидените в ГПК основания за допускане на касационното обжалване и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК. Касационното обжалване се претендира да бъде допуснато и поради очевидна неправилност на решението ( чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК). За да обоснове искането си, касаторът е навел следните доводи: решението е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и неизпълнение на задължението на съда да следи за интересите на децата; неизпълнение на задължението на съда за служебно събиране на доказателства; допуснати нарушения на правилата на формалната логика при преценка на установените по делото факти и направените въз основа на тях изводи, което води до необоснованост; противоречие в мотивите на решението по приложение на императивни правни норми на чл.328, ал.1, т.10 от КТ и чл.344, ал.1, т.1 от КТ; обсъждане на влошените отношения на работодателя и служителя, които са извън предмета на производството; липса на формирани собствени мотиви по материалноправния спор; допуснати процесуални нарушения, като не е кредитиран протоколът за разпит на детето от досъдебното производство. Съдът намира, че не са налице основания за допускане на обжалването и на това основание, тъй като при постановяване на решението въззивната инстанция не е приложила отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал.1, т.1, т.2, т.3 и ал. 2, предл.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл.78 от ГПК и направеното искане касаторът Детска градина „В.“, [населено място] следва да бъде осъден да заплати на Д. Т. Ф. сумата от 1300лв., представляваща направените разноски за процесуално представителство пред касационната инстанция. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,