Определение № 1449 от 25.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3019/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №5488/02.05.2024г. на М. К., чрез адв. Н. срещу решение №130/21.03.2024г. по в. гр. д. №50/2024г. на Окръжен съд – Плевен, в частта му, с която предявеният от него против Д. Д. Д. иск с правно основание чл.72 от ЗС е отхвърлен за горницата над 2213.44лв., претендирана за подобренията, извършени в апартамент №3, находящ се в [населено място], [улица]. Касаторът излага, че във връзка с развитите във въззивната му жалба възражения, въззивният съд с Определение №130/19.01.2024г. е оставил без уважение искането му за допускане на повторна експертиза, без да изложи мотиви и след като е приел, че първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение. Според касатора липсата на мотиви за отказ и на своевременно направеното искане за назначаване на повторна експертиза в съдебно заседание на 05.07.2023 год. при разглеждането на делото пред ПОС също е съществено процесуално нарушение. Счита, че е налице противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение №230 от 05.03.2012 на ВКС по т.д.№1041/2010 на ВКС, което е и основание за касационно обжалване по реда на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Другото поддържано оплакване е във връзка с качеството му, в което е извършил подобренията и относно размера на дължимото му обезщетение, като твърди, че въззивният съд е формирал изцяло неправилни изводи, като е споделил безкритично тези на първоинстанционния съд. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, като са формулирани следните въпроси, за които твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС:

1. Следва ли въззивният съд да допусне изслушване на повторна експертиза, отказана от първоинстанциония съд, при направено своевременно и обосновано искане пред първоинстанциония съд оставено без уважение и без да е мотивирано, при подържано оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение с възивната жалба?;

2. Следва ли въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства при направено оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение относно качеството на извършилият подобренията в чужда имот-добросъвестен владелец или недобросъвестен такъв, както и евентуалното приложение на разпоредбата на чл.74 ал.2 от ЗС?.

Излага, че така формулираните процесуално-правни въпроси са от значение за изхода на делото и за формиране решаващата воля на съда, като счита, че по тях въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение №230/05.03.2012г. на ВКС по т.д. №1041/2010г. на 2-ро отд. на ВКС- по отношение на първия въпрос, а по отношение на втория - в противоречие с Решение №80/09.10.2017г. по гр.дело №1404/2017г. на ВКС.

Чрез депозирания писмен отговор, ответната страна Д. Д., чрез адв. М. оспорва наличието на основания за касационно обжалване. Моли касационната жалба да не бъде допусната до обжалване, тъй като въззивният съд не се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и с посочените от касатора решения. Счита, че недопускането на повторна СТЕ е правилно и законосъобразно, тъй като не са били налице основанията по чл. 201 ГПК. Претендира присъждането на разноски на осн. чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:

Производството е образувано по иск с правно основание чл.72 ал.1 ЗС, предявен от М. К. срещу Д. Д. Д. за заплащане на сумата 19 835,17лв., претендирана за подобрения в апартамент №3 и гараж №2, находящи се в [населено място], [улица], вх.Б, извършени от ищеца като добросъвестен владелец на основание два предварителни договора, сключени на 08.05.2013г.- за гаража и на 19.02.2015г.- за апартамента. Направено е искане на осн. чл. 72, ал.3 ЗС да бъде признато на ищеца право на задържане на апартамента до заплащане на подобренията.

С влязло в сила определение №260017 от 31.01.2023г. на ПРС е прекратено производството по гр.дело №6654/2019г. в частта относно иска за подобренията в гараж №2 за сумата 7020,34 лв.с ДДС.

Предвид което предмет на разглеждане в настоящото производство е само иска по чл.72 ал.1 и ал.3 вр.чл.70 ал. 3 ЗЗД за сумата 12 266,14лв. с вкл. ДДС, претендирана за извършени подобрения в апартамент №3, подробно индивидуализирани в молбата на л.53 и л.59 от делото на ПРС.

Въззивният съд е приел за безспорно, че на 19.02.2015г. между Д. Д. и майка му А. Д.- като продавачи, и М. К.- като купувач, е сключен предварителен договор, с които продавачите се задължили да прехвърлят на купувача собствения си апартамент №3, находящ се в [населено място], [улица], за сумата 8 000лв., изплатена от купувача в брой. Съгласно предварителния договор, владението върху имота е предадено от продавачите на купувача в деня на подписването на същия. Безспорно е също, че майката на продавача по предварителния договор -А. Д. е починала на 16.05.2015г., като неин единствен наследник е синът й- ответникът Д. Д..

С влязло в сила на 02.09.2022г. решение №26113/02.11.2020г., постановено по гр.д. №391/2020г. по описа на ПОС, е отхвърлен предявеният от М. Й. К. срещу Д. Д. Д. иск по чл.19 ал.3 ЗЗД за обявяване за окончателен на горепосочения предварителен договор от 19.02.2015г. за продажба на процесния апартамент №3. За да отхвърли иска, съдът е приел, че предварителният договор е нищожен на основание чл.26 ал.1 ЗЗД поради противоречие с добрите нрави-нееквивалентност на престациите, тъй като заплатената от купувача цена от 8 000лв. е толкова незначителна, че практически се свежда до липса на такава. Със същото решение на ПОС по гр.д.№391/2020г. Д. Д. е осъден на основание чл.34 ЗЗД да заплати на М. К. сумата от 8000лв., получена на основание нищожен предварителен договор от 19.02.2015г. за покупко-продажба на недвижим имот.

С влязло в сила на 05.06.2018г. решение по гр.д.№5996/2017г. по описа на ПРС, М. Й. К. е осъден на основание чл.38а ЗЖСК да опразни и предаде на Д. Д. процесния апартамент №3, находящ се в сградата на ЖСК “Осми март“ в [населено място], [улица], като въз основа на същото на 18.06. 2018г. е издаден изпълнителен лист, по който е образувано изп.дело №205/2019г.по описа на ЧСИ П. П., с район на действие ОС П..

Въззивният съд е приел за безспорно, че ищецът К. е извършил в процесния апартамент СМР, уточнени и индивидуализирани по вид и стойност в депозираните по делото молби на л.53 и на л.59. В молбата от 31.07.2020г. /л.53/, ищецът е посочил, че подобренията са извършени през 2014г., а в молбата от 15.02.2023г. /л.227/ - че подобренията са извършени след подписване на предварителния договор от 19.02.2015г., през лятото на 2015г. до пролетта на 2016г. С последваща молба от 28.02.2023г./л.297/са уточнени извършените подобрения през 2014г.

Въззивният съд е споделил съображенията на първоинстанционния, че ищецът няма качеството на добросъвестен владелец по смисъла на чл.71 и чл.72 ЗС, тъй като владението му върху процесния апартамент се основава на нищожно придобивно основание- нищожен предварителен договор от 19.02.2015г. Посочил е, че мотивите на влязлото в сила решение на ПОС по гр.д. №391/2020г., постановено между същите страни, в което съдът е приел, че този предварителен договор от 19.02.2015г. е нищожен на основание чл.26 ал.1 ЗЗД поради противоречие на добрите нрави-нееквивалентност на престациите, тъй като заплатената от купувача цена от 8 000лв. е толкова незначителна, че практически се свежда до липса на такава, има обвързваща страните сила. Относно нищожността на процесния предварителен договор между страните от 19.02.2015г. за продажбата на апартамента е формирана и сила на пресъдено нещо, тъй като с влязлото в сила решение, постановено по същото гр.д. №391/2020г. по описа на ПОС е уважен иск по чл.34 ЗЗД, като Д. Д. е осъден да заплати на М. К. сумата от 8000лв., получена на основание нищожния предварителен договор от 19.02.2015г.за покупко-продажба на процесния апартамент. Приел е, че ищецът като недобросъвестен владелец има правата по чл.74 ал.1 ЗС и може да иска за подобренията, които е направил само по-малката измежду сумата на направените разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на имота, вследствие тези подобрения.

Въззивният съд е приел, че в апартамента са извършени следните, описани в първоначалното заключение на СТЕ ремонтни работи: терасата пред трапезарията е приобщена към нея чрез премахване на дограма и подпрозоречен зид и остъкляване на тераса; премахната е настилката в трапезария и бокс, изпълнена е изравнителна замазка, като е сложен теракот, нова ВиК инсталация на бокса, прешпакловане на стени и тавани. В коридора е премахната ламперия, направени са мазилка и шпакловка по стените и монтирана метална входна врата. В банята е сложен гипсокартон по стените и нова ВиК инсталация, е останала недовършена. В тоалетна има нова облицовка по стените и пода. В спалня №1са сложени тапети на едната стена, а в спалня №2 -прешпакловане по стени и тавани, тапети по стени, латекс по таван. В дневната с тераса е подменена старата прозоречна дограма с P., поставени са топлоизолация по външна стена, теракота на пода и первазите на терасите, монтирана е алуминиева интериорна врата, прешпакловани и боядисани са стените и тавана, поставени са нови таблени врати. Съдът е възприел като обективно и компетентно второто преработено заключение на в.л. Л. С./л.329- 337/, според което общо изпълнените в имота ремонтни дейности са на стойност 8 696,39лв., към сумата е начислена 10 % печалба и 20 %ДДС, като с начислен ДДС и печалба стойността на извършените СМР е 11 305,31 лв. Чистата сума за СМР, увеличаващи стойността на имота е 2 213,44лв., като след начисляване на 20% ДДС и 10%-печалба, подобренията, увеличаващи стойността на имота възлизат на 2 877,47лв.

Въззивният съд е приел, че след като ищецът не е добросъвестен владелец по чл.71 и чл.72 ЗС, то като недобросъвестен има правата по чл.74 ал.1 ЗС за извършените подобрения, като искът се явява основателен и доказан за сумата 2 213,44 лв., представляваща по-малката сума от направените разходи и сумата, с която се е увеличила стойността на имота. Посочил е, че 10% печалба и 20 % ДДС върху тази сума не следва да се начислява, тъй като по делото не са представени фактури и договори, и липсват доказателства СМР да са извършени от търговско дружество, регистрирано по ДДС.

За разликата над 2213,44лв. до претендирания размер от 12 266,14лв., искът е отхвърлен като неоснователен и недоказан. Без уважение е оставено искането на ищеца да му бъде признато право на задържане на вещта на осн. чл.70 ал.3 ЗС до заплащане на подобренията, тъй като същият не е добросъвестен владелец.

Въззивният съд е приел за неоснователно възражението, че искът за подобренията е погасен по давност, като е изложил, че от противоречивите доказателства, вкл. свидетелските показания, и твърденията на самия ищец, не може да се направи извод кога точно са извършени, както и дали са от преди 09.10.2014г.

За да се произнесе по наличието на основания за касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното:

Допускането до такова на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо да се обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

По първия въпрос относно задължението на съда да допусне изготвянето на повторна експертиза, настоящият състав на ВКС счита, че липсва основание за допускането нa касационен контрол.

В посоченото от касатора решение №230 от 5.03.2012г. на ВКС по т. д. №1041/2010г., се приема, че в нарушение на процесуалното правило на чл. 201 ГПК въззивният съд е отказал възлагане на допълнително заключение на в. л. по допуснатата пред първата инстанция съдебно- счетоводна експертиза, въпреки, че то се основават единствено на частни по своя характер документи, съставени от ищцовата страна, в съдържанието на които не съдържат неизгодни за последната факти, част от които са изрично оспорени от ответника. Така възприетото разрешение не може да намери приложение по настоящия казус поради липсата на идентична фактическа обстановка.

По настоящото дело са изслушани и приети първоначален и допълнителен вариант на заключение по назначената СТЕ, като първоначалният съдържа описание на констатираните при огледа на имота извършени СМР и стойността на същите, а допълнителният е с корекция относно цената на всяка от ремонтите дейности. В о.с.з., в което заключението е прието, вещото лице е отговорил поради какви причини е изготвило вторият вариант относно цените на ремонтните работи.

Имайки пред вид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че по поставения въпрос, касационно обжалване не следва да се допуска по следните съображения:

Въззивният съд е приел за неоснователно оплакването на въззивника за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд. В определението си по чл. 267, ал.1 ГПК, за да остави без уважение искането на вззивника за назначаване на повторна СТЕ, съдът е изложил, че първ. съд не е допуснал процесуално нарушение по смисъла на чл.266 ал.3 ГПК при отказа да допусне повторна техническа експертиза със същата задача. В решението си, въззивният съд е кредитирал като обективно и компетентно второто преработено заключение, като е посочил, че в него за всяко от извършените в имота подобрения е отразено дали увеличава или не увеличава стойността на имота и с колко, съобразен е съответния процент овехтяване за отделните подобрения и вида на използвания материал, като е приел, че по този вариант стойността на извършените СМР са съобразени и със строителните стандарти и еталони.

Настоящият състав намира, че въззивното разрешение на поставения от касатора въпрос е в съответствие с практиката на ВКС по приложението на процесуалния закон, според която се приема, че съдът не е длъжен да назначи повторна или тройна експертиза при всяко изразено от страните несъгласие със заключението на вещо лице; назначаването на друго или повече вещи лица при оспорване на заключението е само възможност, не и задължение за съда съгласно чл. 200, ал. 3 ГПК. Съдебната практика е трайна и непротиворечива, че според цитираната разпоредба, при оспорване заключението на вещото лице съдът може/а не е длъжен/да назначи друго или повече вещи лица, т. е. допускането на повторна или разширена експертиза е предоставено на преценката на съда, като критериите за тази преценка са ясно и точно посочени в чл. 201 ГПК - дали заключението е пълно, ясно и обосновано и дали възниква съмнение относно неговата правилност. Доколкото въззивният съд е съобразил именно тези критерии, то не се установява наличието на твърдяната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Стойностите на всички, приети за извършени СМР са посочени в табличен вид към втория вариант на заключението. Съобразявайки тези данни, и извършвайки анализ и съответните изчисления, въззивният съд е формирал решаващите си изводи относно сумата, за която предявеният иск следва да се уважи. Несъгласието на касатора с извършената от въззивния съд преценка на заключението по допуснатата съдебно-техническа експертиза вещо лице, не може да обуслови допускане на касационно обжалване.

Изискванията за достъп до касационно обжалване не са изпълнени и по отношение на втория въпрос. Не се констатира разрешението на въззивния съд да е в противоречие с константна съдебна практика. Посоченото от касатора решение №80/09.10.2017г. по гр.дело № 1404/2017г. на ВКС е постановено в производство по чл. 303 и сл. ГПК, като отмяната на влязлото в сила решение е допусната поради наличието на хипотезата, посочена в чл. 303, ал.1, т.2 предл. 1 ГПК, а именно по надлежния съдебен ред е била установена неистинността на писмени доказателства, на които е било основано решението. Поради липсата на идентична фактическа обстановка, разрешението на съда в посоченото решение по не може да намери приложение по настоящото дело. Независимо от това, следва да се посочи, че изводите на въззивния съд съответстват на съдебната практика, според която владелецът по нищожен предварителен договор не може да се ползва от правата по чл. 71 и 72 ЗС на добросъвестния владелец, включително и от правото да задържи имота до заплащане на подобренията. С оглед установените по делото данни, въззивният съд е приел за неприложима разпоредбата на чл. 74, ал.2 ЗС, поради което е счел, че отношенията между страните следва да се уредят съобразно чл.74, ал.1 ЗС, като подобрителят получи по-малката сума измежду сумата на направените разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на имота вследствие на тези подобрения. Въззивният съд е съобразил приетото в т.11 от Постановление №6/1974г. на Пленума на Върховния съд, а именно, че при унищожение, разваляне или отменяване на придобивното основание подобрителят се обезщетява като добросъвестен владелец, ако до завършване на подобренията не е узнал за обстоятелство, послужило за отпадане на основанието, и поведението му не е било причина за унищожението, развалянето или отмяната на придобивното му основание. Това разрешение е приложимо към подобрения, извършени на основания, несъвместими с приетото в случая нищожно придобивно основание, поради което и не е възможно то да се приложи по аналогия, и да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. Предвид изложеното, и доколкото разрешението на въззивния съд съответства на тези разяснения, по този въпрос не се установява наличието на основанието на по 280, ал.1, т.1 ГПК.

Не са налице и основанията за допускане на касационното обжалване на решението по чл. 280, ал. 2 ГПК: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.

Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е такава квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не страда от такъв порок: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

С оглед изхода на спора, при изрично заявеното искане в отговора на касационната жалба и предвид представения договор за правна помощ и съдействие, в полза на адв. С. М. ПАК- процесуален представител на ответника по касация следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв. в размер от 1000лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,