Определение № 229 от 27.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1339/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. И. С., чрез пълномощника му адвокат П. П., против решение № 260084 от 17.12.2020 г., постановено по гр.д. № 278 по описа за 2020 г. на Окръжен съд-Кюстендил, с което е потвърдено решение № 137 от 27.02.2020 г. по гр.д.№ 1938/2018 г. на Районен съд-Дупница за отхвърляне на предявения от С. И. С. против Община Дупница отрицателен установителен иск за собственост по отношение на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], [община], с площ 5203 кв.м., местност „А.“. [община], чрез пълномощника си адвокат З. В., е подала писмен отговор по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, с който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съд съобрази следното: Въззивният съд е приел от фактическа страна, че поземлен имот с идентификатор *** е актуван с акт за частна общинска собственост № 4321/16.05.2015 г. въз основа на протоколно решение № 1/04.06.2012 г., одобрено със заповед № РД-05-76/07.06.2012 г., издадена от директора на ОД „Земеделие”-Кюстендил. С договор от 1.10.2003 г. общината е отдала имота под наем на „Феникс-Дупница“ ООД, като с писмо от 18.04.2012 г. дружеството е заявило желание за закупуването на имота, а с писмо от 17.02.2012 г. дружеството е признало задълженията си към общината във връзка с наеми на земеделски земи, сред които и процесния имот и предлага разсрочено погасяване на задълженията си. С протоколно решение № 1/04.06.2012 г., одобрено със заповед № РД-05-76/07.06.2012 г., издадена от директора на ОД „Земеделие”-Кюстендил имотът е определен като земя по чл.19 ЗСПЗЗ, стопанисван от общината. Установено е, че имотът не е заявяван за възстановяване от ищеца, както и от изисканата във въззивното производство справка от Общинска служба „Земеделие“ с изх. № РД-12-02-644-1/13.10.2020 г., че не е идентифициран от заявител по реда на ЗСПЗЗ при изготвяне на картата на възстановената собственост. Разпитаните свидетели сочат, че ищецът имал нива от 5-6 дка в землището на [населено място] и известно време я садил с жито, но понастоящем не обработвал земята, като мястото се намира до оградата на дружество „Феникс“. От правна страна е посочил, че е обвързан от доводите във въззивната жалба, като е изложил следните съображения: По оплакването, че първоинстанционния съд не се е произнесъл по искания по реда на чл. 17 от ГПК, въззивният съд е констатирал, че с исковата молба е оспорена валидността на протоколно решение № 1/04.06.2012 г., одобрено със заповед № РД-05-76/07.06.2012 г. на директора на ОД „Земеделие“-гр. Кюстендил, на КВС и регистъра на имотите към нея, а при евентуалност и законосъобразността на същите. Счел е, че протоколното решение е валидно и законосъобразно. На основание чл.45в ППЗСПЗ директорът на областната дирекция "Земеделие" назначава със заповед комисията по чл.19, ал.2 ЗСПЗЗ. Комисията взема решения с обикновено мнозинство от гласовете на всички членове. Видно от Заповед № РД-05-61/15.05.2012 г. за изменение на заповед № РД-05-195/12.07.2011 г. директорът на Областна дирекция „Земеделие“-Кюстендил е определила комисия, която да определи имотите по чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ. Съгласно протоколно решение № 1 от 04.06.2012 г., решението на комисията е взето единодушно със седем гласа „за“. С него са определени имотите по чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ по землища, включително придобитите преди влизане в сила на Закона за изменение и допълнение на ЗСПЗЗ, в това число и съгласно приложение № 1 за землището на [населено място] – раздел I, т.1, буква „Б“. В изпълнение на изискванията на чл.45в ППЗСПЗЗ комисията преди вземане на решението си го е базирала на представено извлечение от регистъра на имотите към картата на възстановената собственост по начин на възстановяване на земите по чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ и картата на възстановената собственост за землищата в [община] в частта за имотите по чл. 19, ал. 1 от ЗСПЗЗ както и извлечение от кадастралната карта и кадастралните регистри на недвижими имоти за земите по чл. 19, ал. 1 от ЗСПЗЗ – за землищата, за които са одобрени кадастралните регистри. Спазена е разпоредбата на чл.45в, ал.6 от ППЗСПЗЗ, като в атакуваното протоколно решение е отразено, че няма имоти по отношение на които са допуснати непълноти и грешки при регистрирането им като земи по чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ. Налице е, съгласно чл.45в, ал.7 ППЗСПЗЗ, заповед на директора на Областна дирекция „Земеделие“-Кюстендил – Заповед № РД-05-76/07.06.2012 г. за одобряване на протоколно решение № 1 от 04.06.2012 г. на комисията, назначена със заповед № РД-05-61/15.05.2012 г. на директора на Областна дирекция „Земеделие“-Кюстендил. Спазен е и тридневният срок по чл.45в, ал.7 ППЗСПЗЗ и протоколното решение е съобщено по реда на Административнопроцесуалния кодекс на Министерството на земеделието, храните и горите, Държавната агенция по горите, Агенцията по геодезия, картография и кадастър и Кмета на общината. При тези факти съдът е приел, че протоколното решение е издадено от комисия, имаща необходимата компетентност – материална, териториална и по степен; спазена е изискуемата форма – писмена и същата съдържа подписите на всички членове на комисията; налице е точно изпълнение на производствените правила; издаването на протоколното решение е при стриктно спазване на материалноправните разпоредби и в съответствие с целта на закона. По оплакването за валидност и законосъобразност на картата за възстановена собственост и регистъра на имотите към нея, то същите не представляват административни актове, за които е допустим косвен съдебен контрол по реда на чл.17 ГПК. Що се отнася до заповедта, с която е одобрено протоколното решение, то съдът я е намепир за законосъобразна по вече изложените съображения, като е спазено условието по чл.45в, ал.7 ППЗСПЗЗ за издаването й, същото е направено от директора на Областна дирекция „Земеделие“ в писмена форма, носи подписа на издателя й. Относно оплакванията за наличие на пороци в доклада по чл.146 ГПК, окръжният съд е посочил, че правилно е разпределена доказателствената тежест и не се констатира докладът да е непълен, тъй като същият покрива всички изисквания на чл.146 ГПК – изложени са обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения; дадена е правна квалификация на правата – чл.124, ал.1 ГПК, претендирани от ищеца, посочено е, че няма права и обстоятелства, които да се признават, разпределена е доказателствената тежест, посочено е, че няма факти и обстоятелства, които не се нуждаят от доказване; налице е и произнасяне по доказателствените искания. Докладът по делото е приет без възражения от страните в открито съдебно заседание, проведено на 24.01.2019 г. и при извършената проверка не се констатират пороци в доклада по чл.146 от ГПК, извършен от Районен съд-Дупница. За неоснователно е прието оплакването за ограничена възможност за събиране на доказателства в първата инстанция, тъй като е събран обемен доказателствен материал, за което дори е удължаван срокът за събирането им. Мотивирано е отказано от районния съд събирането на само един документ – справка от Общинска служба „Земеделие“ дали за процесния имот има подавани заявления за възстановяване на трети лица. Това доказателствено искане е уважено и допуснато за събиране от въззивната инстанция и отговорът - писмо от Общинска служба „Земеделие“ с изх. №РД-12-02-644-1/13.10.2020г. сочи че този имот – земеделска земя, не е идентифицирана от заявител по реда на ЗСПЗЗ при изготвяне на картата на възстановената собственост. Поисканите от ищеца в първоинстанционното производство свидетели са допуснати до разпит и подробно разпитани в съдебно заседание, проведено пред Районен съд-Дупница, като не се. превратно да са били разпитани и този извод е обусловил отказа за техен преразпит във въззивната инстанция. Не се констатира и избирателно интерпретиране на доказателствения материал, както се сочи във въззивната жалба. Видно от приложената преписка комисията по чл.19, ал.2 ЗСПЗЗ е определена по законоустановения ред и не е налице неприключила реституционна преписка, както се сочи от жалбоподателя. Липсват и доказателства процесният имот да не е правилно определен като подлежащ на предаване по смисъла на чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ. По смисъла на чл.5, ал.2 Закона за общинска собственост и чл.38, ал.2 от ППЗОС актът за частната общинска собственост има обвързваща доказателствена сила относно съществуването на фактите, констатирани в него. Актът за общинска собственост е официален документ. Съдът е длъжен да приеме за установени посочените в акта факти – че същият е съставен на посочената дата и място от съответното длъжностно лице; че се осъществило посоченото в него основание за придобиване на имота от общината. По тези съображения въззивният съд е посочил, че следва да се потвърди първоинстанционното решение като правилно. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК С. И. С. поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с тълкувания в практиката на ВКС: 1) че въззивният съд мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл.272 ГПК, но следва да изготви собствени мотиви, с които обосновава изводите си по съществото на спора. Относно това задължение касаторът счита, че въззивният съд е споделил изводи на първата инстанция, но няма собствени мотиви. Въззивното решение не противоречи на посочената практика на ВКС по приложението на чл.236, ал.2 ГПК. От една страна въззивният съд не е препратил към фактически или правни изводи на районния съд на основание чл.272 ГПК. От друга страна във въззивната жалба бланкетно е наведен довод, че решението на районния съд е немотивирано, като не са изложени конкретни съображения, а има просто възпроизвеждане на общи постановки и е налице игнориране на определени доказателства и липса на съвкупност при обсъждане на релевантните по делото факти, без тези бланкетни твърдения да са свързани с конкретни фактически или правни изводи на районния съд, респ. с конкретни необсъдени доказателства. Затова и въззивният съд е посочил какво приема за установено от фактическа страна и с оглед нормата на чл.269, ал.2 ГПК се е произнесъл по основателността на оплакванията във въззивната жалба 2) че по отношение правилността на акта и извън хипотезите когато прилага императивна правна норма или следи за защита интереса на определени частноправни субекти, въззивният съд е обвързан от изложеното във въззивната жалба – може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване за погрешно установяване на релевантен по делото факт. Тезата на касатора е, че без да е бил сезиран с изрично оплакване във въззивната жалба на ищеца, съдът е приел за установено, посоченото в акта за общинска собственост основание за придобиване на процесния имот от общината в противоречие с направения в тази насока извод от първоинстанционния съд. С оглед посочената обосновка това тълкуване е неотносимо към данните по делото. Първоинстанционният съд е приел за установено, че процесният имот съставлява земя по чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ и този извод е бил оспорен от ищеца във въззивната му жалба, макар и с доводи за допуснати процесуални нарушение, поради отказ на съда да събере искани от него доказателства. Именно затова въззивният съд е допуснал исканото доказателство, а обстоятелството, че от същото се потвърждава извода на районния съд, че са налице предпоставките по чл.19 ЗСПЗЗ, поради което и въззивният съд е изложил съображения в тази насока, е израз на задължението му да обсъди доводите във въззивната жалба. 3) задължение на въззивния съд е да отстрани посочените във въззивната жалба съществени нарушения на съдопроизводствените правила, допуснати от първоинстанционния съд във връзка с доклада по делото; че задълженията на първоинстанционния и въззивния съд във връзка с доклада поделото, следва да бъдат разбирани във връзка с основните начала на гражданския процес и по-специално с уреденото в чл.7, ал.1, изр.2 ГПК основно тяхно задължение да съдействат на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна, като в доклада първоинстанционния съд трябва да посочи съгласно чл.146, ал.1, т.1 ГПК обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и направените възражения /реплики, дуплики и т.н./ от страните – т.нар. списък на правно релевантните факти. Това не е списък на фактите и обстоятелствата, които се твърдят в основанието на исковата молба, тъй като тя може да съдържа и твърдения за осъществяването или неосъществяването на правно ирелевантни факти. Задължение на първоинстанционния съд е да изключи от предмета на доказване право ирелевантните факти. Задълженията на първоинстанционния съд обаче не се ограничават до посочването в доклада на тази част от правно релевантните факти, твърдения за които има в основанието на исковата молба и в обстоятелствената част на отговора, тъй като те може да са непълни. Законът задължава съда да посочи всички правно релевантни факти, от които произтичат претендираните права и направените възражения, тъй като страната може да не осъзнава, че определени факти, по които тя не е взела становище, са правно релевантни. Касаторът счита, че въззивното решение противоречи на тази практика на ВКС, тъй като въззивният съд не е съобразил възражението във въззивната жалба, че докладът не е пълен с оглед изискванията на чл.146, ал.1, т.1, 2 и 5, както и ал.2 и ал.3 ГПК и не е изпълнил задължението си да надгради действията на първоинстанционния съд и да даде указания на страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими по делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция, поради непълнота и неточност на доклада, касаещи въведеното възражение за злоупотреба с право. Д. за злоупотреба с право е наведен в исковата молба с твърденията, че общината се е снабдила с акт за общинска собственост в една порочна процедура /с оглед оспорванията валидността на решение № 1/04.06.2012 г., одобрено със заповед № РД-05-76/07.06.2012 г. на директора на ОД „Земеделие“-гр. Кюстендил, на КВС и регистъра на имотите към нея, а при евентуалност и законосъобразността на същите/. Доводи относно осъществяването на косвен съдебен контрол на административните актове са наведени във въззивната жалба и са разгледани от окръжния съд. В касационната жалба изводите при осъществения косвен съдебен контрол не са оспорени с конкретни оплаквания за необоснованост или неправилност. По този въпрос касаторът е навел оплакване, че въззивното решение е постановено в противоречие с разпоредбата на чл.146 ГПК, тъй като при неустановен факт от страната, която носи тежест да го докаже – в случая община Дупница, съдът е приел, че този факт е доказан, а чл.154 ГПК изисква всяка страна да установи фактите, от които черпи благоприятни правни последици /но не е посочил кой факт е приет за установен/. При тези констатации това тълкуване на ВКС е неотносимо към извършените от съда процесуални действия. Изводите на съда относно осъществения косвен съдебен контрол са оспорени в петия поставен въпрос и са свързани с доводите относно тежестта на доказване в процеса и ще бъдат разгледани при преценка дали е налице това основание за допускане на касационно обжалване. Квалификацията на страната, че доводите й за пороци на административните актове, посочени като основание за издаване на акта за общинска собственост, следва да се квалифицират като злоупотреба с право, не обвързва съда. В исковата молба липсват доводи за съзнателни действия на служители на ответната община, които въпреки знанието за твърдените от ищеца пороци са съставили акта за общинска собственост. Оплакванията на ищеца във въззивната му жалба относно доклада на първоинстанционния съд са изцяло бланкетни /без конкретни твърдения за кои факти не му е разпределена доказателствената тежест или не му е указано, че следва да ангажира доказателства/ и без доводи, касаеща квалификацията му, че е налице злоупотреба с права. Затова и въззивният съд е изложил мотиви, че не констатира нарушение на чл.146 ГПК в доклада на районния съд с оглед фактите и доводите, които е приел за правно релевантни и относими към правния спор. 4) относно това кога е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост съгласно т.1 на Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по т.д. № 8/2012 г. на ОСГК на ВКС. Въззивното решение съответства на това тълкуване, доколкото съдът не е отрекъл правния интерес на ищеца, като твърдящ, че владее имота, да предяви отрицателния установителен иск за собственост и именно затова се е произнесъл по съществото на спора, а не е прекратил производството по делото. 5) че съобразно разпределената между страните доказателствена тежест по отрицателен установителен иск за собственост, в тежест на ищеца е само да установи юридическите факти, от които произтича правния му интерес /в случая фактическото състояние владение/, след което в тежест на ответника е да докаже пълно и главно положителните факти, от които черпи правото си на собственост. Тезата на касатора е, че въззивният съд е приел, че е законосъобразна процедурата по постановяване на протоколно на решение № 1/04.06.2012 г., одобрено със заповед № РД-05-76/07.06.2012 г. на директора на ОД „Земеделие“-гр. Кюстендил при непроведено доказване за законосъобразността на процедурата. С оглед посочената обосновка въззивното решение не противоречи на тълкуването относно задължението на ответника по отрицателен установителен иск за собственост да проведе главно доказване на фактите, от които следва твърдяното придобивно основание. От значение за изхода на спора е дали процесният имот съставлява земя по чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ, т.е. дали подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ и дали има заявени реституционни претенции за него, а не дали административните актове, с които имотът е определен като земя по чл.19 ЗСПЗЗ съобразно уредената в закона административна процедура са валидни. Релевантните обстоятелства са установени по делото, доколкото липсват твърдения, че имотът е владян в реални граници преди и през периода на колективизация на земята от лице, което не е било член-кооператор /а следователно подлежи на реституция по ЗСПЗЗ/ и, че не е заявен за възстановяване /като обстоятелството, че този факт е установен чрез уважаване от въззивния съд на доказателствено искане на ищеца, е без правно значение и е неотносим към поставения въпрос/. В обобщение на изложеното, не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение