Определение № 368 от 12.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3600/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Г. Б. Х., подадена чрез адв. Св. С., против въззивно решение № 260851/28.10.2020 г., постановено по в. гр. д. № 13478/2019 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която е потвърдено решение № 175226/24.07.2019 г. по гр. д. № 51711/2018 г. по описа на Софийски районен съд в частта, с която предявения от Г. Б. Х. против „Джи Ем Екс“ ЕООД иск с правно основание чл. 200 КТ е отхвърлен за разликата над сумата от 10 000 лева до пълния предявен размер от 100 000 лева. Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ответника – ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на атакуваното решение в обжалваната част. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Могат ли да бъдат окачествени като груба небрежност, по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ, действията на работник който не е нарушил правилата за безопасност на труда, но с действията си по непредпазливост е причинил трудовата злополука, при която е пострадал?”; 2. „Следва ли съдът, при приложението на чл. 52 33Д и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията съдържащи се в т. II на ППВС № 4/1986 г. и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?” и 3. „Следва ли съдът, при определяне на справедливия размер на обезщетение за неимуществени вреди, да вземе предвид наред с указаните в Постановление 4/1968 г. на Пленума на ВС и икономическата конюнктура в страната?”. Сочи, че първият въпрос е решен в противоречие с решение № 184/24.02.2016 г. по т. д. № 3092/2014 г. на ВКС, II т. о., определение № 3/02.01.2018 г. по гр. д. № 2500/2017 г. на ВКС, III г. о. и решение № 60/05.03.2014 г. по гр. д. № 5074/2013 г. на ВКС, IV г. о., вторият с ППВС № 4/1968 г., решение № 93/23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 99/08.10.2013 г. по т. д. № 44/2012 г. на ВКС, II т. о. и решение № 158/28.12.2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на ВКС, I т. о., а третият с решение № 99/08.10.2013 г. по т. д. № 44/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 66/03.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, II т. о. и решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о. Ответника „Джи Ем Екс“ ЕООД и третото лице помагач ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД не са подали писмени отговори и не изразяват становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подаденa от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК и е процесуално допустима. По делото е установено, че към 06.06.2018 г. Г. Б. Х. и „Джи Ем Екс“ ЕООД са били валидно обвързани от трудов договор № 38 от 01.12.2017 г., по силата на който работникът е заемал длъжността „шофьор лекотоварен автомобил“ при ответното дружество. С разпореждане № 22276/09.07.2018 г., издадено на основание чл. 60, ал. 1 КСО от длъжностно лице при НОИ, ТП - София град, станалата на 06.06.2018 г. с работника Г. Б. Х. по време на транспортен курс за превоз на поверен товар по маршрут България - Германия злополука е призната за трудова. За установяване на механизма на пътно-транспортното произшествие по делото е изготвена съдебно-техническа експертиза, съгласно която на 06.06.2018 г. в 13,15 часа на територията на Федерална република Германия в най-дясната от трите ленти на аутобан ВАВ9 по посока към населено място непосредствено един зад друг се движат влекач марка „Скания“ с прикачено ремарке, управляван от Й. Г. Х. и товарен автомобил марка „Пежо“, рег. рег.номер на МПС, собственост на ответното дружество, управляван от ищеца. При достигане на 191 +050 км от аутобана водачът на влекача попада в задръстване, при което намалява скоростта на движение и спира превозното средство. Водачът на движещият се непосредствено след влекача товарен автомобил, управляван от ищеца е отклонил вниманието си от пътната обстановка, във връзка с изпреварващ го автомобил и проследяване на навигацията си, поради което не съобразява скоростта на управляваното от него превозно средство с характера и интензивността на движението, съответно не изпълнява задължението си да намали скоростта и да спре. Вместо това ищецът продължава да се движи със същата скорост, не по-ниска от 97 км/час, като по този начин предизвиква сблъсък с движещият се пред него автомобил, като първоначалното съприкосновение настъпило между предната дясна част на товарния автомобил и задната лява час на ремаркето на влекача. Прието е, че ищецът е разполагал с възможността да предотврати катастрофата при движение със скорост, при която превозното средство може да спре в рамките на опасната зона без да настъпи удар, при внезапно възникване на опасност и при своевременно задействане на спирачната уредба. Той е следвало да наблюдава пътя пред превозното средство през цялото време и да задейства спирачната уредба своевременно, от момента в който е забелязал намиращият се в дясната лента влекач „Скания“. От медицинска документация, както и от заключението на вещото лице по съдебно-медицинската експертиза е установено, че в деня на злополуката пострадалият е постъпил в болнично заведение – Център за ортопедия при Университетска клиника „Й. К. Е.“ – с черепно-мозъчна травма с повърхностна рана на главата, стабилна фрактура в горната част на тялото на трети гръден прешлен със запазени заден и преден ръб, където е бил на лечение до 11.06.2018 г. Според констатацията на вещото лице уврежданията са причинени именно в резултат на настъпилата трудова злополука, като болките и страданията са били интензивни в първите 15-20 дни след травмата, като за в бъдеще се очаква пострадалият да изпитва болка на мястото на счупването на гръдния прешлен при натоварване и промени във времето.Има и останали белези от 2,5 см на челото и в окосмената част на главата от хирургичното третиране на раните в тази област. Свидетелката Р. Т., намираща се във фактическо съжителство с ищеца посочва, че след злополуката на пострадалия се наложило да приема лекарства за оросяване на главния мозък и за притъпяване на болката, като за период от малко повече от месец от време на време на пострадалия се случвало да получава световъртеж, както и схващания на лявата страна на тялото. Въззивният съд е приел, че предвид възрастта на пострадалия при настъпване на злополуката – 43 години – характера на уврежданията – черепно-мозъчна травма с повърхностна рана на главата, стабилна фрактура в горната част на тялото на трети гръден прешлен със запазени заден и преден ръб, престоя на пострадалия в болнично заведение, продължителността и интензитета на претърпените от него болки и страдания, временния характер на неработоспособността, причинена от злополуката, както и остатъчните последици за здравето на пострадалия, за когото се очаква и за напред да изпитва болка при физическо натоварване и промяна на времето, макар и с по-лека интензивност ,то справедливия размер на обезщетението за претърпените от ищеца болки и страдания е в размер на 20 000 лева. Отчитайки механизма на настъпване на злополуката, е приел, че ищецът е проявил груба небрежност – неполагане на дължима грижа, която и най-небрежният водач би положил в подобна ситуация, а именно - отклонил е вниманието си, като погледнал в страничното огледало, проследявайки изпреварващ го автомобил, който се движил наравно с него, което сочи изрично в обясненията си за случая, както и поглеждайки в навигацията си се е ударил в спрял при задръстване влекач „Скания“, за което свидетелстват в показанията си свидетелката Р. Т. и свидетеля И. Л., които възпроизвеждат непосредствено споделеното им от ищеца, че преди ПТП „погледнал в навигацията и се е набил в тира пред него“. За да определи степента му на съпричиняване в размер на Ѕ съдът е взел предвид, че ищецът е допринесъл за настъпване на трудовата злополука, като пътно-транспортното произшествие е предизвикано именно по изключителна негова вина, макар и да не е действал умишлено,поради което е намалил обезщетението половина и му е присъдил 10 000 лева. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване по поставените от касатора въпроси. Първият поставен въпрос не може да послужи като основание за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивният съд не се е произнесъл в сочения от касатора смисъл. Напротив, изложил е, че при установения механизъм на настъпване на ПТП, Г. Б. Х. е действал при условията на груба небрежност – допускайки грубо нарушение на правилата за движение по пътищата, неполагайки дължимата грижа да предотврати настъпването на злополуката, въпреки че е могъл и е следвало да стори това. Следвало е да наблюдава пътя пред превозното средство през цялото време и да задейства спирачната уредба своевременно. Поставените втори и трети въпроси се отнасят до справедливото обезщетяване по чл. 52 ЗЗД и са обусловили решаващата воля на съда, поради което отговарят на общото основание за допускане на касационното обжалване, но не са решени в противоречие с цитираната от касатора практика. Съгласно приетото в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими, а не е постановил решението си без обосновка. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта визирана в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики - характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Принципа на справедливост включва в най-пълна степен обезщетението за вредите на увреденото лице от вредоносното действие и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените морални вреди /болки и страдания/ от увреденото лице, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост визиран в р. ІІІ на ППВС № 4/1968 г. и трайната и последователна практика на ВКС. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. В случая въззивният съд подробно е анализирал претърпените от ищеца неимуществени вреди вследствие на установените по вид травми, интензитета и продължителността им. Съобразил е проведеното лечение, възстановителния период и прогнозата за в бъдеще, както и наложилото се в обществото понятие за справедливост при приложение нормата на чл. 52 ЗЗД. Решението на въззивния съд е базирано както на фактите, обективирани в приложените писмени доказателства, така и на заключението на вещото лице по изслушаната медицинска експертиза, подкрепящи се от събраните гласни доказателства. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди в цитираните от касатора решения на ВКС, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Освен това обосноваността на изводите на съда относно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. По изложените съображения Върховния касационен съд, състав на IV г. о.