Определение № 471 от 11.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4383/2018 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „УниКредит Булбанк“ АД, подадена чрез процесуален представител адв.М., срещу въззивно решение от 26.07.2018г., постановено по в.гр.д.№11108/2017г. на Софийски градски съд, в частта, с която след частична отмяна на решение от 06.07.2017г. по гр.д.№38199/2016г. на Софийски районен съд е уважен предявения от С. Г. С. срещу „УниКредит Булбанк“ АД иск с правно основание чл.128, т.2 КТ за размера 12 200лв. и по чл.86, ал.1 ЗЗД за размера 3 602,82лв. Касаторът счита, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване, както и по ал.2 – недопустимост на решението. Ответникът по жалбата С. Г. С., чрез процесуален представител адв.Г., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, като съображенията си излага в писмен отговор. Претендира разноски. Касационната жалба е процесуално допустима – подадени е в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира: С въззивното решение след частична отмяна на първоинстанционното решение е осъдена „УниКредит Булбанк“ АД да заплати на С. Г. С. на основание чл.128, т.2 КТ вр. чл.13, ал.1, т.1 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата сумата 12 200 лв., представляваща възнаграждение по Програма за стимулиране задържане на ключови служители на „ УниКредит Булбанк “ АД за периода 2010 г.-2011 г. със законната лихва, считано от 11.07.2016 г. до окончателното изплащане на сумата и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД - сумата от 3 602,82 лв. Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: 1 „Подведомствен ли е на съда разгледаният спор? Преценката по целесъобразност на работодателя за плащанията по Програмата изключва ли контрола за законосъобразност от съда ?”; 2“ Налице ли са предпоставките за заплащане на финансова награда на ищеца за 2010 г. и 2011 г. по Програмата за задържане на ключови служители на работодателя?”; 3„Различни ли са критериите за включването в Програмата от критериите за изплащането на сумите по нея или казано с думите на решението на СГС от Решение № 692 от 22.01.2016 г. по гр.д. № 8817/2015 г. на СГС, ГО, ІІІ Г въззивен състав – има ли „първоначално включване в Програмата, в резултата на покриването на определени критерии по представяне и оценката на потенциала на служителя, но и следваща преценкана поведението и на резултатите на работата на включения в програмата служител” ? Необходима ли е била допълнителна преценка за работата на служителя след включването му в програмата, за да се дължи плащането на сумите по Програмата?”; 4“Длъжен ли е въззивният съд да обоснове в решението си като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани; има ли въззивният съд задължение да се произнесе по спорния предмет на делото, след като посложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните; има ли въззивният съд задължение точния предмет на спора с оглед всички наведени от страните твърдения и възражения, като постанови решението си след като вземе предвид и извърши самостоятелна преценка на всички събранит по делото доказателства и въз основа на нея да приеме кои факти и обстоятелства от значение за спора са установени и кои не, както и какви са правните последици от така установените факти за правоотношенията между страните, съответно длъжна ли е въззивната инстанция да се произнесе по всички с отговора на исковата молба и с отговора на въззивната жалба доводи на ответника в първоинстанционното и въззивното производство, когато отменя /частично/ първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковите претенции; съответно, непроизнасянето на въззивната инстанция по всички доводи на въззиваемия/ответника води ли до поро на съдебния акт?“. По първия от поставените въпроси са изложени доводи за процесуална недопустимост на иска, като страната се позовава на решение по гр. дело № 1412/2009 г. на състав на ІV г.о. на ВКС. С касационното решение е прието, че допълнителното материално стимулиране под формата на годишно премиране за 2006 г. на съдии и прокурори не подлежи на съдебен контрол. Настоящият случай е друг. Спорът е за дължимостта на допълнително трудово възнаграждение на служител на ответното по претенцията дружество, чието трудово правоотношение е прекратено, поради съкращаване на щата, като за периода 2010 г. - 2012 г. не му е било изплатено допълнително трудово възнаграждение по „Програма за стимулиране и задържане на ключови служители” при на „ УниКредит Булбанк “ АД. Поставеният в изложението въпрос не е идентичен с въпросите, с които е бил сезиран касационния съд по приложеното решение /”Кой е работодател на магистратите ?” и „Какъв е характера на ежегодно практикуваното допълнително материално стимулиране на съдии и прокурори ?”/, тъй като произтича от правоотношение, различно от правоотношението на магистратите, последното регулирано от специална правна уредба. Предявеният иск не е процесуално недопустим. Претенцията има за предмет правен спор за дължимост на допълнително трудово възнаграждение. Въпросът, какъв е неговия характер и присъства ли като елемент на брутното трудово възнаграждение е въпрос, засягащ основателността на иска, а не неговата процесуална допустимост. Като е приел, че производството по делото не се явява недопустимо, както и че спорът е подведомствен на съда, а дадената от състава правна квалификация на иска е правилна, СГС не е постановил процесуално недопустимо решение, тъй като се е произнесъл по трудов спор по смисъла на чл. 357 КТ, който е от компетентност на съдилищата и е разгледал делото, съобразно правомощията си по чл. 258 и сл. ГПК. Следователно не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 2 ГПК за проверка на вероятна недопустимост на въззивното решение, съгласно разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, респективно не следва да се допусне касационен контрол на това основание. Втората част от въпроса – „Преценката по целесъобразност на работодателя за плащанията по Програмата изключва ли контрола за законосъобразност от съда ?”, дотолкова доколкото е относима към основателността на иска не е разгледана от СГС и в тази връзка не формира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е приел, че Програмата за стимулиране и задържане на ключови служители на ответната банка съдържа ясни правила – тригодишен период на действие, избиране на участниците в началото на периода, всяка година преразглеждане на участието им, въз основа на критериите за първоначално включване в програмата, потвърждаване на участието в случай на успешно представяне през съответния период, заплащане на процент от годишната брутна заплата за съответната година, в края на тригодишния цикъл. Съдът е констатирал, че ищецът е включен и е участвал в програмата през 2010 г. и 2011 г. и изключен от м.юли 2013г. със заповед №166А/10.07.2013г. на главния изпълнителен директор на банката. След тълкуване на разпоредбите на чл. 13, ал. 1, т. 1 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, чл. 12 от Вътрешните правила за работна заплата, СГС е мотивирал извод за характера на претендираното вземане, като допълнително трудово възнаграждение. По въпроса, дали преценката за плащанията по процесната програма, извършвана от работодателя изключва разглеждането й от съда не са формирани мотиви. При липсата на правни разрешения по същия въпрос не е налице основание за допускане на касационен контрол. Не са мотивирани допълнителни основания по цитирания въпрос, чрез позоваване на съдебна практика ва ВКС и обосноваване на отклонение от разрешенията й, допуснати от въззивния съд. Поради това следва да се приеме, че с поставеният въпрос не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Вторият от поставетните от касатора въпроси не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС е разгледаният от въззивния съд правен въпрос, обусловил решаващите му изводи. Извън кръга на въпросите, притежаващи посочената характеристика са разгледаните от въззивния съд въпроси, имащи значение за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка, за обсъждане на събраните по делото доказателства и обосноваване на изводите в решението, какъвто е и цитираният въпрос. Установяването на предпоставките за заплащане на финансова награда на ищеца за 2010 г. и 2011 г. по Програмата за задържане на ключови служители на работодателя засяга факти по спора, релевантни за доказване на обстоятелства, формиращи основанието за заплащане на процесната сума. Въпросът е фактически и има значение за проверка правилността на въззивното решение, ако бъде допуснат касационен контрол, поради което не съставлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на общо основание е достатъчно съображение за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания – в случая решение по гр. дело № 8817/2015 г. на СГС. Това решение е било предмет на производство по чл. 288 ГПК, приключило с определение по гр. дело № 2387/2016 г. на състав на ІІІ г.о., с което касационният съд не е констатирал предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, която проверка включва и служебния контрол за процесуална допустимост на иска, включително за процесуална допустимост на решението на въззивния съд. В допълнение към изложеното следва да се посочи още и необосноваността на доводите в изложението за неотчитане от въззивния съд на допълнителната преценка за работата на ищеца след включването му в процесната програма. СГС е обсъдил този въпрос, изложил е мотиви, като несъгласието на касатора със съображенията на въззивната инстанция и изложените доводи не формират допълнителни основания по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като съставляват оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не се разглеждат в производство по чл. 288 ГПК. Поради това следва да се приеме, че и с този въпрос не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Изложеното се отнася и до третия от поставените от касатора въпроси. Същият е от значение за обосноваността на изводите на въззивния съд и по – конкретно установяването на предпоставките за плащане на претендираното вземане от ищеца за 2010 г. и 2011 г. по Програмата за задържане на ключови служители на работодателя. Както се посочи и по – горе въпроси от такова естество са фактически и по обосноваността на съдебния акт, а значението им е по отношение на проверката за правилност на въззивното решение, т.е. това не са въпроси, третиращи правни разрешения на въззивния съд, от които касаторът е следвало да изведе правни въпроси в изложението си. И по отношение на тази част от изложението следва да се имат предвид съображенията на настоящата инстанция, развити по предходния въпрос за липсата на предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК – общо основание и по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК – допълнителни основания, които имат за правна последица недопускането на касационен контрол. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по третия от поставентие от касатора въпроси. Въззивният съд е изложил мотиви при преценката на събраните доказателства; обсъдил е относимите към спора обстоятелствата по делото и е посочил кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани; обсъдил е становищата и доводите на страните, поради което неоснователно се сочи от касатора противоречие на въззивното решение с приложените решения на ВКС. Както се посочи по-горе несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд не обосновава основание за допускане на касационно обжалване, а правилността на изводите на въззивния съд касационната инстанция проверява при разглеждане на касационната жалба, ако такова бъде допуснато. Последният от подвъпросите в тази точка, поставени от касатора, не отговаря на общо условие за допускане на касационно обжалване. Касаторът се позовава и на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да посочва с кой от въпросите свързва допълнителното основание. Лаконично в изложението е посочено, че казусът бил специфичен, „не е налице изрична правна уредба по въпроса” и произнасянето на ВКС „би било от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото”. Несвързването на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с конкретен въпрос има за последица недопускане на касационно обжалване, тъй като допълнителните основания са изчерпателно посочени в закона хипотези, при които се проявява общото основание. Липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Дори и да се приеме, че това основание се поддържа спрямо въпросите в изложението, в последното не са мотивирани предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или чрез позоваване на съдебна практика, която не е актуална, с оглед промяната на законодателството или обществените условия, а при липсата на съдебна практика, чрез обосноваване на непълнотата, неяснотата или противоречието на конкретни разпоредби и необходимостта от тяхното тълкуване. Касаторът не е съобразил разрешенията в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, относно тълкуване нормата на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Предвид всичко изложено по - горе следва да се приеме, че не са налице предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол на цитираното въззивно решение в обжалваната част по касационната жалба. Постъпила е частна касационна жалба на „Уникредит Булбанк“ АД, чрез процесуален представител адв.М., против определение от 03.10.2018г., постановено по в.гр.д. № 11108/2017г. по описа на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение молбата й за изменение на постановеното въззивно решение в частта за разноските. Ответната страна по частната жалба С. Г. С., чрез процесуален представител адв.Г., оспорва жалбата като неоснователна. Правилно въззивният съд е намерил молбата за неоснователна по съображения за недължимост на разноски за адвокатско възнаграждение независимо от изхода на спора /частично уважаване на исковете/, т.к. не е преставен договор за адвокатска защита и съдействие от който да е видно какъв е договореният размер на адвокатския хонорар и начина на плащането му съгласно разясненията по т.1 от ТР №6 от 06.11.2013г. по т.д.№6/2012г. на ОСГТК на ВКС. Съобразена е практиката на ВКС /напр. определение по ч.гр.д.№1846/2016г. на ВКС, ІІг.о., по което дело също не е представен договор за правна защита и съдействие, което касационният състав е приел, че прави невъзможно да се установи какви са договорените между адвоката и неговия клиент, начин на плащане и размер на адвокатското възнаграждение/. Съгласно т.1 от ТР № 6 от 6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС условие за присъждането на разноски е те действително да са направени и съответно това обстоятелство да е надлежно удостоверено. Последните се дължат при сключен договор за адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат, като писмената форма на същия е за доказване. С него се удостоверява, както че разноските са заплатени, така и че само са договорени. В договора за правна помощ следва да бъде указан видът на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин - например по банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. Неоснователно е позоваването на касатора на определение по гр.д.60033/2016г. на ВКС, ІІІг.о. постановено по случай, който не е идентичен с настоящия. По приложеното определение на ВКС за разлика от настоящия случай /по който е представено освен пълномощното за процесуално представителство до приключване на делото пред всички инстанции, единствено платено нареждане/ са представени фактурата и преводното нареждане, за да може съдът предвид изричният им текст, ведно с приложеното пред районния съд пълномощно за процесуално представителство до приключване на делото пред всички инстанции, да направи обоснован извод, че обективират постигнато съгласие между страните по договор за правна помощ за заплащане на допълнително възнаграждение за процесуално представителство пред съответната инстанция. В настоящия случай от представените от страната доказателства /пълномощно за процесуално представителство до приключване на делото пред всички инстанции, единствено платено нареждане/ не може да се направи такъв извод. По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде потвърдено като законосъобразно. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените разноски за касационното производство в размер на 6 000лв. – за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.