Определение № 1189 от 04.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 2713/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Д. и К. М., изпълняващи функциите на синдик на „Корпоративна търговска банка“ АД – в несъстоятелност, срещу решение №21/11.01.2022г. по т.д.№189/21г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №461/09.03.2020 г. по т.д. №760/17 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от синдика срещу „С. моторс къмпани“ АД /с предишно наименование „Литекс моторс“ АД/ главни искове по чл.59 ал.5 ЗБН и евентуални искове по чл.59 ал.3 ЗБН - за признаване за относително недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелността на банката на прихващанията на насрещни задължения и вземания в общ размер 5 485 900,61 евро и 46 303 332,61 лв., които прихващания са извършени от ответника и обективирани в изявления за прихващане с вх.№ 11453/07.11.2014 г.; вх.№10162/30.10.2014г.; вх.№10161/30.10.2014г.; вх.№ 10422/31.10.2014 г.; вх.№ 10557/03.11.2014 г.; вх. № 10620/03.11.2014 г.; вх.№ 10619/03.11.2014г.; вх.№11002/05.11.2014г.; вх.№11057/05.11.2014г.; вх. №10896/04.11.2014г. и вх.№11059/05.11.2014 г. по регистъра на банката, отправени от „Литекс М.“ АД до КТБ АД. В касационната жалба са наведени оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон и на процесуалните правила. Твърди се,че съдът неправилно е приел за приложима към процесните прихващания редакцията на чл.59 ал.5 ЗБН преди 28.11.2014г.,вместо последващата такава, която е била в сила към датата на която е открито производството по несъстоятелност на банката – 22.04.2015г., тъй като към тази дата именно е възникнало и е могло да бъде упражнено правото за предявяване на конститутивния иск по чл.59 ал.5 ЗБН. Поддържа се неправилност и на извода, че под „длъжник“ законодателят разбира само несъстоятелната банка, като синдикът счита,че по сключена сделка това качество придобиват и двете страни по нея, поради което разпоредбата на чл.59 ал.5 ЗБН, дори в редакцията й преди 28.11.2014г., намира приложение и спрямо действията на прихващащия ответник. Касаторът оспорва и извода на въззивния съд за недоказаност на субективния елемент от фактическия състав на чл.59 ал.3 ЗБН. Счита знанието у ответника за неплатежоспособността на банката за доказано от самото поведение на ответника с предприетото от него действие по извършване на погасяване на задълженията му чрез прихващанията, които в други случаи не би предприел. По подробно изложени в касационната жалба съображения в този смисъл касаторът е поискал решението на апелативния съд да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което исковете да бъдат уважени. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът се позовава на допълнителните предпоставки за извършване на селекцията по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, които счита за осъществени с въпросите, по които се е произнесъл въззивният съд и които, според него са от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно: 1.Какъв е характерът на нормата на чл. 59 ал. 5 ЗБН - материалноправен или процесуалноправен, доколкото урежда право на иск в полза на определен кръг лица?; 2. От кой момент възниква правото за предявяване на иск по чл. 59 ал. 5 ЗБН - от датата на откриването на производството по несъстоятелност на търговска банка или на по-ранен етап?;3. Допустимо ли е при тълкуване на понятието „длъжник“, използвано в чл. 59 ал. 5 ЗБН, в редакцията му преди 28.11.2014 г., да бъде прилагано тълкуването по аналогия на същото понятие, използвано в чл. 645 ал. 4 ТЗ и съдебната практика по същия ? При тълкуване на неясно понятие не следва ли да бъде приложено тълкуването съгласно разпоредбите на същия закон ? Трябва ли да бъдат спазени разпоредбите на чл. 46 ал. 1 ЗНА и принципите и правилата на общата теория на правото при тълкуване на неясни законови разпоредби, както и посоченият ред на тълкуване ? 4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото относими доказателства? /по този въпрос касаторът се позовава на допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК,като твърди, че при постановяването на решението си въззивният съд се е отклонил от разрешенията, дадени в ТР №1/08.12.2013г. по тълк.д.№1/13г. на ОСГТК на ВКС, решение №222/06.04.2017г. по т.д.№425/15г. на ІІ т.о. на ВКС, решение №134/30.12.2013г. по т.д.№34/13г. на ІІ т.о. на ВКС, решение №212/01.02.12г. по т.д.№1106/10г. на ІІ т.о. на ВКС/; 5. Под знание за неплатежоспособност следва ли да се разбира знанието на прихващащия кредитор за предстоящо вземане на решение от БНБ за отнемане на лиценза за осъществяване на банкова дейност на търговската банка или следва да се разбира като знанието на прихващащия кредитор за имущественото състояние на банката в това число за отрицателната й капитализация?; 6.При извършване на преценка за наличие на знание, съгласно чл.59, ал.3 ЗБН следва ли да бъдат взети предвид разпоредбите на всеки отделен договор за прехвърляне на вземане?Възможно ли е наличието или отсъствието на определени клаузи в цесионните договори да бъде прието за доказателство за знание по см. на чл.59, ал.3 ЗБН?Сключването на договори за прехвърляне на вземания на значителна стойност непосредствено преди отнемане на лиценза на банка, индиция ли е за знание на страните по цесиите относно неплатежоспособността на банката?; 7. Следва ли предвиденото знание по чл.59, ал.3 ЗБН да бъде установено ясно и недвусмислено с доказателствено средство, за да се приеме, че такова е налице, или е достатъчно поредица от факти и доказателства по делото да доказват субективното знание на кредитора, извършващ прихващане?Разпоредбата на чл.59, ал.3 ЗБН изисква ли доказване на знанието с преки доказателствени средства или е допустимо знанието да бъде доказано с косвени доказателства, с поредица от установени косвени факти и обстоятелства?. Ответникът по касационната жалба „С. моторс къмпани“АД не се е ангажирал със становище по нея. В законоустановения срок са постъпили отговори на касационната жалба от третите лица „Литекс“АД, „Литекс газ“ЕООД и Р. Д. Н., които са оспорили наличието на предпоставки за допускането й до касационен контрол, както и нейната основателност. Навели са доводи за правилност на обжалвания съдебен акт и са направили искане за недопускане на обжалването, евентуално – за потвърждаване на обжалваното решение на апелативния съд. Останалите конституирани по делото трети лица – помагачи Е. П. М., Е. Г. К., „И Ив Изоматик“ООД, „П. Дивелопмънт“АД, М. И. Д., Д. М. К., Д. С. Д., Е. К. К., А. Х. А., Х. В. К.,Р. А. П., „Ви Ай Джи Пропъртис България“АД, „Булстрад Виена Иншурънс Груп“АД, „Булстрад Живот Виена Иншурънс Груп“АД, В. Димитров В.,С. З. С.,Конфедерация на труда „Подкрепа“, Н. Н. М.,Д. С. Х.,С. Б. С.,Д. И. К., Г. Й. П., „Ю. транс сървиз България“ЕООД, Н. Б. М., В. Ч. П.,К. К. М., „С. холдинг груп“ООД, Д. М. Н., „Независимост 40“АД, Д. В. Т., Н. В. Т. – А., В. Т. К. – Х., К. О. Н., Л. И. Ц., Я. А. А., А. И. А., А. Н. М.,“Дигтех“АД, П. К. Г.,Ю. К. С. – Р., А. Г. Т., Д. П. П. и Б. Г. К. не са депозирали отговори на касационната жалба. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си, съставът на Софийски апелативен съд е приел е,че предмет на разглеждане във въззивното производство са предявените от синдика срещу „С. моторс къмпани“АД /с предишно наименование „Литекс моторс“АД/ в обективно евентуално съединяване искове по чл.59 ал.5 и ал.3 ЗБН /и двата отхвърлени от първоинстанционния съд/. Приел е за безспорно установени фактите по поставянето на банката под особен надзор с решение на УС на БНСБ от 20.06.2014г.; отнемането на лиценза й с последващо решение на УС на БНБ от 06.11.2014г., вписано в Търговския регистър по партидата й на 07.11.2014г.; откриването на производство по несъстоятелност и обявяване на същата в несъстоятелност със съдебно решение от 22.04.2015г. при начална дата на неплатежоспособността 20.06.2014г. Намерил е за установено,че към 08.10.2014г. ответникът е бил длъжник на банката по два договора за кредит от 10.01.2011г. и от 04.02.2013г. с общ размер на задълженията към посочената дата – 25 286 412,52 евро; че към същата дата конституираните като трети лица – помагачи са били страни по договори с банката за срочни депозити и банкови сметки, по които за банката са съществували задължения към тях за изплащане на вложените суми; че с договори за цесия,сключени в периода м.октомври – началото на м.ноември, третите лица са прехвърлили вземанията си /изцяло или частично/ на ответника-цесионер, за които цесии банката е била уведомена, като най-късната дата на уведомяване е от 05.11.2014г. със завеждането на уведомленията в регистъра на банката; че с изявления вх.№ 11453/07.11.2014 г.; вх.№10162/30.10.2014г.; вх.№10161/30.10.2014г.; вх.№ 10422/31.10.2014 г.; вх.№ 10557/03.11.2014г.; вх. № 10620/03.11.2014 г.; вх.№ 10619/03.11.2014г.; вх.№11002/05.11.2014г.; вх.№11057/05.11.2014г.; вх. №10896/04.11.2014г. и вх.№11059/05.11.2014 г. по регистъра на банката, отправени от „Литекс М.“ АД до КТБ АД, ответникът е извършил прихващане на своите задължения срещу цедираните му вземания до размер на сумите 5 485 900,61 евро и 46 303 332,61 лв. За да приложи относимия закон към така сложилите се правоотношения между страните, въззивният състав е съобразил решение №8/27.05.2021 г. по к.д. № 9/2020 г. на Конституционния съд на Република България, с което разпоредбата на § 8 от ПЗР на ЗИДЗБН /обн. ДВ, бр. 22 от 2018 г., доп.ДВ, бр. 33 от 2019 г., в сила от 19.04.2019 г./, установяваща,че чл.59 ал.5, ал.6 и ал.7 се прилагат от 20.06.2014 г., е обявена за противоконституционна. Във връзка с последиците от това решение е посочил,че по силата на чл. 152 ал. 2 изр. 3 от Конституцията на Република България противоконституционната разпоредба спира да се прилага след обявяването й за такава, като действието на предходния й вариант се възстановява. Поради това е намерил, че към процесните прихващания, техните правни последици, действителност и евентуалните предпоставки за недействителност е приложима първоначалната редакция на чл.59 от ЗБН. Отказал е да съобрази и приложи нормата,според изменението й, извършено със ЗИД на Закона за държавния бюджет на РБългария, обнародвано в ДВ бр.98/2014 г. /в сила от 28.11.2014 г./, като се е обосновал с чл.14 ал.1 ЗНА, според който придаването на обратна сила на изменение в нормативен акт е по изрично регламентирано в закона изключение, а в акта, с който е изменена нормата на чл. 59 ЗБН такава изрична разпоредба липсва. Изложил е съображения за материалноправен характер на нормата на чл.59 ЗБН и за действието на основния конституционен принцип за забрана за отнемане с обратна сила на законно придобити права евентуалното придаване на обратна сила на изменената с ДВ бр. 98 от 2014 г. правна норма. Заключил е,че изменената редакция на нормата на чл. 59 ЗБН /в сила след 28.11.2014 г./, като действаща занапред, е приложима единствено спрямо правоотношения и/или факти, които са възникнали и/или са се сбъднали и/или са породили своите правни последици след влизането й в сила на 28.11.2014 г. и следователно не може да бъде прилагана спрямо процесните прихващания, извършени в периода 30.10.2014 г.- 07.11.2014г. Въз основа на този анализ на нормативната рамка, съставът на апелативния съд е развил съображения,че целият фактически състав на извършените прихващания, включително последиците от тях, са осъществени изцяло при действието на чл.59 ал.5 ЗБН в редакцията му преди изменението от 28.11.2014г., според която редакция недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността, освен за частта, която кредиторът би получил при разпределението на осребреното имущество, е прихващането, извършено от длъжника след началната дата на неплатежоспособността, независимо от това кога са възникнали двете насрещни задължения. Приел е,че нормата на чл.59 ал. 5 ЗБН ясно и недвусмислено определя като относително недействителни само прихващанията, извършени след началната дата на неплатежоспособност от длъжника /който по специалния ЗБН е банката/, а не от трети лица. Посочил е, че процесните прихващания не са извършени от банката, а от ответника, поради което не е налице фактическия състав на чл. 59 ал. 5 ЗБН. От това е направил извод,че исковете са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени. По предявените евентуални искове по чл. 59 ал. 3 от ЗБН въззивният съд е приел, че, за да бъдат уважени, ищецът следва да докаже при пълно и главно доказване,че ответникът, извършил прихващанията със свои вземания към банката, има качество на неин кредитор, придобил вземанията и задълженията си преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност, като към момента на придобиването им е знаел за настъпилата неплатежоспособност на банката. В тази връзка съставът е изложил,че прехвърлителният ефект на договорите за цесии е настъпил незабавно, като вземанията са придобити от ответника преди 22.04.2015г.; преди тази дата са възникнали и задълженията му към банката, с което са изпълнени обективните предпоставки на разпоредбата на чл.59 ал.3 ЗБН, но не може да се приеме същото и по отношение на субективния й елемент, доколкото презумпцията на чл.59 ал.4 ЗБН е неприложима, тъй като вземанията са придобити преди 06.11.2014г., когато е бил отнет лицензът на банката, а доказателства за наличие на знание у ответника,че банката е в състояние на неплатежоспособност през периода на поставянето й под особен надзор ищецът не е ангажирал. В тази връзка е развил съображения,че откриването на производство по несъстоятелност след периода на особения надзор е само една от възможните последици за банката, но не и единствена и задължителна,поради което пряк извод за наличие на знание поради известния факт на поставянето на банката под особен надзор не може да бъде направен. Такъв, според мотивите на съда, не може да бъде изведен и на базата на разпространената в обществото информация след 20.06.2014г., тъй като същата е неясна и противоречива и включва и сведения,че банката може да бъде стабилизирана, а изискването на законодателя е кредиторът да е знаел за настъпила неплатежоспособност, а не да е предполагал, да е бил длъжен или да е могъл да предположи, или да е допускал настъпването й или на вероятност или опасност от такава. Допълнително съставът е аргументирал,че спирането на плащанията към вложители не е равнозначно на неплатежоспособност по смисъла на ЗКИ и ЗБН, нито води до прекратяване дейността на банката; във времето на специалния надзор и към датата на придобиване на вземанията, с които са извършени прихващанията, липсват доказателства единственият оторизиран за такива заключения орган - УС на БНБ, да е установил състояние на неплатежоспособност, като дори резултатите в доклада за анализ и оценка на активите на „КТБ“АД, оповестен на 22.10.2014г. не сочат,че собственият й капитал е отрицателна величина, а такава констатация е направена едва в решението на УС на БНБ от 06.11.2014г. въз основа на финансови и надзорни отчети. По тези съображения и като е съобразил относимата към иска по чл.59 ал.3 ЗБН практика на ВКС по чл.290 ГПК, съдът е направил извод,че средностатистическият гражданин не е бил в състояние след 20.06.2014г. до момента на отнемането на лиценза на банката да знае, че същата е в състояние на неплатежоспособност, под каквото знание следва да се разбира узнаване на обективирано от БНБ становище за неплатежоспособност по чл.36 ал.2 ЗКИ, преди то да бъде формализирано в акт за отнемане на лиценза за банкова дейност, като именно недобросъвестното възползване от достъп до тази информация се санкционира от закона.По тези мотиви съдът е намерил за неоснователни и евентуално предявените искове по чл.59 ал.3 ЗБН. Настоящият състав на Върховен касационен съд намира, че не са налице законоустановените предпоставки по чл. 280 ал. 1 ГПК за осъществяване на достъпа до касация. Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, приложима при съобразяване с постановките на т.1 от Тълкувателно решение №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК да бъдат формулирани конкретни материалноправни и/или процесуалноправни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и дадените от въззивната инстанция разрешения по тях да са я мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените /неизвършени от нея процесуални действия да са довели именно до този резултат. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Първият формулиран в изложението въпрос е свързан с възприетото в мотивите на решението, че разпоредбата на чл.59 ЗБН е материалноправна, доколкото урежда отношения по валидно извършване на извънсъдебно прихващане в хипотезата на ал.1 на същия член, поради което се прилага спрямо настъпили при нейното действие /в съответната й редакция/ юридически факти. По въпроса е налице практика на ВКС с постановени по реда на чл. 290 ГПК решения по т.д. №2317/20г. на І т.о. на ВКС, по т.д.№1758/20г. на І т.о., по т.д.№630/20г. на І т.о., по т.д.№1512/20г. на І т.о., по т.д.№1534/20г. на І т.о. и др., с които се приема, че прихващането е институт на материалното право, уреден в чл. 103 и сл. ЗЗД като способ за погасяване на задълженията,като предпоставките за надлежното му упражняване, респ. за неговата недействителност, се регламентират от норми, които са от материалноправен характер; включително такъв е характерът и на нормите, уреждащи прихващането по специалния закон за производството по несъстоятелност на банка; този характер на нормата на чл. 59 ЗБН обосновава прилагането ѝ занапред - спрямо юридически факти и породените от тях правоотношения, които възникват и се осъществяват след влизането ѝ в сила; последващи нейни изменения следва да бъдат зачитани и прилагани за юридически факти, възникнали след влизането им в сила; материалноправните предпоставки, пораждащи съдебно предявеното потестативно право на иск по чл. 59 ал. 5 ЗБН, са действащите към момента на достигането на компенсаторното волеизявление на кредитора до банката-длъжник, с което погасителното действие настъпва от деня, в който прихващането е могло да се извърши /чл. 104 ал. 2 ЗЗД/, като възможността такъв иск да бъде предявен след откриване на производството по несъстоятелност на банката, не обуславя извод за приложимост на действаща към момента на упражняване на това право редакция на чл. 59 ал. 5 ЗБН. Наличието на така установена практика на касационната инстанция изключва приложението на сочения от касатора към въпроса допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. С оглед последното посочено разрешение, дадено от ВКС, не обосновава положителен изход в настоящото производство и вторият от въпросите, релевиран също с предпоставката на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, по отношение на който нито касаторът е обосновал какво значение има за изхода на делото, нито съдът е излагал решаващи мотиви. Отговорът му не би могъл и да обуслови друг правен резултат, като се има предвид възприетото в решението по т.д.№978/18г. на ІІ т.о. на ВКС /което се споделя и от настоящия състав/, че моментът на възникване правото на активно легитимираната страна да предяви иска не се отъждествява с материалните предпоставки за действителност или недействителност на прихващането по чл.59 ЗБН и не превръща нормата в процесуалноправна, поради което самият факт,че правото на иск възниква в по-късен момент, не придава обратно действие на изменената материалноправна норма. Третата група въпроси, не удовлетворяват нито общия, нито допълнителния селективен критерии, последният – сочен в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК. Въззивният състав не е тълкувал понятието „длъжник“, а е приложил директно нормата на чл.59 ал.5 ЗБН в редакцията й към датите на извършването на прихващанията, приемайки,че законът визира като длъжник единствено банката. Дори да се приемат за обуславящи, въпросите са получили безпротиворечиво разрешение във формираната вече постоянна практика на касационната инстанция, споделяна и от настоящия състав и обобщена в същото решение по т.д.№ 978/2018 г. на ІІ т.о. на ВКС, с която категорично се приема, че за прихващанията, извършени до влизане в сила на изменението на разпоредбата на чл. 59 ал. 5 ЗБН с § 9 от ЗИД на Закона за държавния бюджет за 2014 г. /обн. ДВ 98/2014 г., в сила от 28.11.2014 г./, е приложима първоначалната редакция на разпоредбата, действала до изменението и към момента на обявяване несъстоятелността на „Корпоративна търговска банка“ АД; че употребеното в първоначалната редакция на нормата понятие „длъжника“, индивидуализира само едната страна в правоотношението и това е банката в открито производство по несъстоятелност по аргументи, извлечени от регламентацията на участниците в производството по Закона за банковата несъстоятелност - кредитори и банка, обозначена като „длъжника“, както и от разграничаването на прихващането, извършено от банката, от тези, извършени от кредиторите в ал. 1 и ал. 3 на чл. 59 ЗБН; че, тъй като с термините „кредиторите“ и „длъжника“ се назовават двете страни на правоотношението, не може да се приеме, че в една и съща правна разпоредба са използвани различни изрази по отношение на един и същ субект. Четвъртият въпрос е от процесуалноправен характер и касае установеното с чл.236 ал.2 ГПК задължение на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си доводите и възраженията на страните, поради което има обуславящ изхода на делото характер, но не е налице твърдяното от касатора допълнително основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Противно на твърденията му и в съответствие с постоянната практика на ВКС въззивният съд се е произнесъл по съществените за изхода на делото доводи, твърдения и възражения, съобразявайки и относимата съдебна практика, във връзка с излаганите такива от синдика на банката и в други аналогични производства. Поставените в т.т.5,6 и 7 от изложението въпроси, по начина, по който са формулирани, не са намерили конкретно разрешение в мотивите на въззивният съд, който, изхождайки от буквата на закона, установяващ като предпоставка знание за неплатежоспособност, е развил съображения за липса на данни, въз основа на които може да бъде направен извод, че ответникът е знаел към момента на придобиването на вземанията и възникването на задълженията му, че е настъпила такава по отношение на банката /а не както се твърди във въпроса под т.5 – общо да е бил наясно за имущественото й състояние или за отрицателната й капитализация/.Във връзка с формирането на извода си за липса на такова знание, противно на съдържащото се в контекста на двата въпроса в т.7 твърдение, е обсъдил и наведените от страната косвени доказателства, каквито са средствата за масова информация, доклади за финансовото състояние, анализи и решения на УС на БНБ, като подробно е мотивирал защо от тях не може да бъде направен такъв извод. Неоснователността на искането за допускане на касационно обжалване по тези въпроси, от друга страна се обосновава и с липсата на допълнителен критерий, сочен от касатора в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.По въпросите,свързани със субективната предпоставка на чл.59 ал.3 ЗБН, е формирана еднозначна съдебна практика на ВКС по чл.290 ГПК, която не се налага да бъде променяна или осъвременявана / решение № 51 от 21.07.2020г. по т. д. № 3109/2018г. на II т. о., решение № 59 от 10.08.2020г. по т. д. № 1920/2018г. на I т.о., решение № 112/28.10.2020г. по т. д. № 1721/2019г. на ІІ т.о., решение № 161/17.12.2020г. по т. д. № 3089/2018г. на ІІ т.о., решение № 131/21.12.2020г. по т. д. № 751/2019г. на І т.о., решение № 130 от 15.01.2021г. по т. д. № 2597/2018г. на II т.о., решение № 142 от 21.01.2012г. по т.д. № 1904/2019г. на II т.о., решение по т. д. № 2387/2018г. на ІІ т. о., решение № 60134/15.12.2021г. по т. д. № 558/2018г. на I т.о., решение №60128/31.01.2022г. по т.д.№978/18г. на ІІ т.о. и др./ и която приема, че знание за неплатежоспособност по смисъла на чл. 59 ал. 3 ЗБН не може да бъде обосновано със знание на прихващащия кредитор за решението от УС на БНБ за поставяне на съответната банка под специален надзор като оздравителна принудителна административна мярка по чл. 115 ал. 1 ЗКИ; че знанието за настъпила неплатежоспособност не би могла да се приравни на опасност от неплатежоспособност или евентуално наличие на състояние на неплатежоспособност на банка; че знанието на извършващия прихващане кредитор, че банката е спряла плащанията и е поставена под особен/специален надзор с публично оповестено решение на УС на БНБ не може да се разглежда като знание за настъпила неплатежоспособност по смисъла на чл. 59 ал. 3 ЗБН; че под това понятие следва да се разбира узнаване на обективирано от БНБ, в качеството й на компетентен за това надзорен орган, становище за неплатежоспособност на банка по чл. 36 ал. 2 ЗКИ /ред. преди изм. обн. ДВ бр. 62/2015г./, преди то да бъде формализирано в акт за отнемане на лиценза за банкова дейност, като именно недобросъвестното възползване от достъп до тази информация се санкционира от закона; че във всички случаи предвиденият от законодателя субективен елемент подлежи на пълно главно доказване от ищеца, чрез всички допустими доказателствени средства. Наличието на такава практика, изцяло съобразена и от въззивния съд при постановяването на решението му, е предпоставка за отказ обжалването да бъде допуснато в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, дори при наличието на адекватно формулирани правни въпроси. По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че следва да бъде постановен отказ за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение