Определение № 595 от 29.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 649/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Я. Т. К., чрез адв.А. Т., срещу решение № ІІ-6/24.06.2021г. по гр.д.№ 711/20г. по описа на Окръжен съд Бургас, с което е потвърдено първоинстанционното решение на РС Бургас, с което е осъдено „Петка турс“ ООД да плати на Я.К. на основание чл. 200 КТ обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука от 23.05.2018г. в размер на 25 000 лева, ведно със законната лихва от 23.05.2018г. и обезщетение за имуществени вреди от същата злополука в размер на 1176, 11 лева, ведно със законната лихва от 23.05.2018г., и са отхвърлени исковете за разликите до пълните им предявени размери съответно от 80 000 лева и от 2517, 12 лева. В касационната жалба на ищеца К. се твърди, че въззивното решение е необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и на процесуалните правила. Оспорва се извода на въззивната инстанция, че ищецът е допуснал груба небрежност, като се сочи, че непроведеният инструктаж от страна на работодателя за работа с инструмента “фазомер“ и естеството на предприетата работа ( не била нито източник на предполагаема опасност, нито изисквала специална квалификация) изключвали дължимо от работника предвиждане за настъпване на злополуката. Твърди се да е необосновано заключението на съда, че фазомерът не е използван по предназначение, а това - за принос поради неизползване на предпазни очила – произволно, поради липса на мотиви. Сочи се, че размера на обезщетението за неимуществени вреди е занижен и определен при неправилна оценка на степента на увреждането, прогнозата за преодоляването му, болките и страданията. Като основание за допускане на обжалвания акт до касационен контрол жалбоподателят К. поддържа да са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК по следните разрешени от въззивната инстанция правни въпроси (първият обобщен, а вторият уточнен от касационната инстанция, съгласно правомощията й по т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК), които счита от значение за изхода на делото: 1/ Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички възражения и оплаквания по въззивната жалба, в тяхната пълнота, като изложи свои мотиви по тях, при съблюдаване очертаните с въззивната жалба предели на производството и след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като изложи съображения за доказателствената им стойност?; 2/ Изключено ли е съпричиняването при условията на „груба небрежност“, когато трудовата злополука е възникнала при допусната от работодателя постоянна практика на нарушаване на условията за безопасност на труда, на неосигуряване на необходимите инструменти, на непровеждане на инструктаж за работа с инструментите?; 3/ Следва ли при формиране на своите фактически и правни изводи съдът да следва правилата на логиката? Твърди се, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с трайната практиката на ВКС, намерила израз в редица решения ( №8/19.01.2018г. по т.д.№2345/2016г. ВКС, ІІ ТО и цитираните в него; решение № 323/27.09.2012г. по гр.д.№ 408/2011г. на ВКС, І ГО, решение № 24/28.01.2010г. по гр.д.№ 4744/2008г. на ВКС, І ГО; решение № 140/23.03.2010г. по гр.д.№ 4755/2008г. на ВКС, ІІ ГО и решение № 195/30.03.2009г. по гр.д.№ 6291/2007г. на ВКС, ІІ ГО); вторият – в противоречие с дадените разрешения в решение № 157/24.06.2014г. по гр.д.№ 6210/2013г. на ВКС, ІІІ ГО и решение № 977/14.01.2010г. по гр.д.№ 298/2009г. на ВКС, ІV ГО, а третият - в противоречие със задължителната практика на ВКС по ТР №1/17.07.2001г., т.12. Насрещната страна по жалбата и ответник по делото –„Петка турс“ ООД оспорва касационната жалба на ищеца. Подало е насрещна касационна жалба, в която твърди, че въззивното решение е постановено при нарушение на процесуалните правила, довело до необоснованост, както и в нарушение на материалния закон. Сочи, че съдът не се е произнесъл по възражението за нищожност на акта за трудова злополука и протокола за разследването й, както и по оспорването на протокола за разследване на трудовата злополука, което пък е довело до липса на мотиви по спорния въпрос дали е оборена материалната доказателствена сила по чл. 58, ал.6 КСО на протокола. Поддържа се, че изводите на въззивната инстанция за допуснато от работодателя нарушение на правилата за безопасност на труда са фактически и правно необосновани и вътрешно противоречиви, а при определяне процента на съпричиняване не е отчетено, че работникът е допринесъл обективно за настъпване на противоправния резултат чрез няколко нарушения на трудовата дисциплина, както и чрез проявена при сключване на трудовия договор недобросъвестност, като последната въобще не е изследвана от въззивния съд. Заявява се, че обезщетението за неимуществени вреди е завишено в нарушение на правилата на чл. 52 ЗЗД и не са отчетени конкретните фактори, който са установени по делото и обусловят справедливия му размер. Излагат се и съображения, касаещи въззивното решение в частта по иска по чл. 200 КТ за имуществени вреди. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към насрещната касационна жалба са поставени в хипотезата на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК следните въпроси, третият и четвъртият от които обобщен/ конкретизиран от касационната инстанция, съгласно правомощията й по т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК: 1/ Задължен ли е въззивният съд да се произнесе по всички изложени във въззивната жалба доводи за незаконосъобразност на първоинстанционното решение, като обоснове и мотивира изводите си въз основа на анализ на доказателствата по делото, обсъди всички тях с оглед отграничаване на правно релевантните факти и посочи кои факти намира доказани и кои не?; 2/ Длъжен ли е съдът при определяне на обезщетението по чл. 200 КТ за неимуществени вреди да посочи всички обстоятелства, обуславящи справедливия му размер и да обсъди всички критерии по ППВС 17/63 т.7 и ППВС 4/68?; 3/ Длъжен ли е съдът да мотивира извода си за конкретния процент, с който следва да бъде намалено поради съпричиняване поради груба небрежност обезщетението по чл. 200 КТ?; 4/ Следва ли недобросъвестното поведение на работника или служителя при постъпването му на работа, изразяващо се в прикриване на негово сериозно заболяване, да се преценява като съпричинително при „груба небрежност“ при настъпване на трудова злополука?; 5/ От кой момент се дължи законна лихва върху обезщетението за имуществени вреди от трудова злополука? Твърди се, че първият поставен в насрещната касационна жалба въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС по ТР № 1/17.01.2001г.; ТР № 1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС; на ВС по ТР № 4/23.12.1968г., както и с практика на ВКС, изразена в решение № 143:06.02.2017г. по т.д.№ 2693/2014г., ВКС, ІІ ТО; решение № 16 /17.05.2017г. по гр.д.№ 2686/2016г. на ВКС, ІІІ ГО; решение № 49/02.03.2015г. по гр.д.№ 5062/2014г. на ВКС, І ГО, решение № 170/21.06.2019г. по гр.д.№ 25-5/2018г. на ВКС, ІV ГО и решение № 114/17.08.2021г. по гр.д.№ 2339/2020г. на ВКС, ІV ГО. По втория въпрос се сочи, че не е съобразена задължителната практика по ППВС № 17/18.11.1963г.; ППВС №4/23.12.1968г., както и установената практика на ВКС, изразена в решения №67/22.07.2021г. по гр.д.№ 562/2020г. на ВКС, ІІІ ГО; решение № 832/10.12.2010г. по гр.д.№ 592/2010г. на ВКС, ІV ГО,; решение № 251/21.12.2015г. по гр.д. №812/2015г., ВКС, ІІІ ГО и решение № 263/21.03.2017г. по гр.д.№ 627/2016г. на ВКС, ІV ГО. Третият въпрос се твърди да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС по ППВС 17/63г., както и с практиката на ВКС, установена с решение № 291/11.07.2012г. по гр.д.№ 951/2011г. на ВКС, ІV ГО; решение № 348/11.10.2011г. по гр.д.№ 387/2010г. на ВКС, ІV ГО; решение № 186/21.10.2019г. по гр.д.№ 246/2019г. на ВКС, ІІІ ГО и решение № 45/08.04.2021г. по гр.д.№ 1580/2020г. на ВКС, ІІІ ГО. По четвъртия и петия въпроси жалбоподателят заявява, че не е открил съдебна практика и за тях сочи и допълнителното селективно основание на чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. При служебна проверка допустимостта на касационните жалби, настоящият състав констатира, че същите са недопустими в частта, с която се обжалва решението на въззивния съд по иска по чл. 200 КТ за имуществени вреди. Цената на този иск е 2517, 12 лева, поради което, на основание чл. 280, ал.3 т.1 и т.3 ГПК, решението на въззивния съд по него не подлежи на касационно обжалване. В недопустимата част касационните жалби следва да бъдат оставени без разглеждане, а касационното производство – прекратено. По исканията за допускане на касационно обжалване в допустимата част, настоящият състав приема следното: За да счете основателен и доказан до размер от 25 000 лева иска по чл. 200 КТ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, въззивната инстанция е приела за установено от фактическа страна, че злополуката, от която ищецът е пострадал на 23.05.2018г., е трудова, съгласно разпореждане на НОИ –ТП Бургас, което ангажира обективната отговорност на работодателя по чл. 200 КТ, а въведеното от последния възражение по чл. 201, ал.2 КТ е доказано. Въззивният съд е достигнал до извода, че работникът е допуснал груба небрежност т.е. не е проявил елементарно старание и внимание, и е пренебрегнал основни технологични правила и правила за безопасност, обсъждайки длъжностна характеристика на ищеца, проведения инструктаж, преписката по установяване на трудовата злополука и събраните по делото свидетелски показания, което е мотивирало фактическото заключение, че ищецът не е имал предварително разрешение от работодателя си да извърши демонтаж на телевизионен приемник от стената, на която е следвало да монтира секция, а за извършване на демонтажа е използвал работен инструмент „фазомер“ не по предназначение, вкл. обичайното такова като отвертка. Мотивите на въззивния съд да определи процента на съпричиняване на 50% са изведени и се изчерпват с аргумента, че този процент не може да е по – голям, тъй като за инцидента е допринесло и потвърденото от протокола на НОИ за разследване на злополуката обстоятелството, че работодателят не е провел инструктаж на ищеца за боравене с фазомера. Намерено е за неоснователно въведеното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от факта, че пострадалият е страдал от епилепсия, тъй като доказателствата по делото изключват причинна връзка между здравословното състояние на работника и настъпилата трудова злополука. Справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди от злополуката е определен на 50 000 лева, при отчитане на приетите за безспорно установени от събраните по делото доказателства конкретни обстоятелства за вида на травматичното увреждане и начина на лечение, интензитета и продължителността на болките и дискомфорта, степента на възстановяване и прогнозата за пълно такова. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Поставените от двамата жалбоподатели процесуалноправни въпроси, свързани със задължението на въззивния съд да прецени доказателствата по делото и да се произнесе по доводите и възраженията на страните, са принципно обуславящи по всяко дело и в случая по тях се установява допълнителната предпоставка на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК за достъп до касация. По първите питания в двете изложения по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е налице многобройна и трайно установена съдебна практика на ВКС, включително и задължителна такава - т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, според която въззивният съд, като инстанция по същество, е длъжен да обсъди в своето решение, в рамките на проверката по чл. 269 ГПК, всички релевантни доказателства по делото, доводите и възраженията на страните и да формира свои собствени решаващи мотиви по предмета на делото. Въззивният съд дължи самостоятелен и цялостен анализ на събраните по делото доказателства, които имат отношение към доводите и възраженията на страните, а необсъждането на първите и непроизнасянето по вторите, е съществено нарушение на процесуалните правила. Фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите на решението и следва да са обосновани, а не декларативни. Обжалваното решение е постановено в противоречие с цитираната практика, защото: · въззивният съд не е отговорил на изтъкнатия в жалбата на ищеца довод, че грубата небрежност е изключена от поведението на работодателя (непровеждане на инструктаж за работа със фазомер) и от липсата на обстоятелства, от които да е несъмнено ясно, че определени действия могат да доведат до злополука; · въззивният съд не е обсъдил възражението по жалбата на ищеца срещу приетото от първата инстанция, че той не е използвал защитни очила и съответно не са формирани, при обсъждане събраните по делото доказателства, фактически изводи по релевантните въпроси имал ли е ищецът задължение да носи предпазно облекло (очила) и снабден ли е бил с такова от работодателя; · липсва произнасяне по възражението по жалбата на ответника за нищожност на акта за трудова злополука и протокола за разследването й; · няма мотиви по оплакванията, касаещи обхванатите от доказателствената сила по чл. 58, ал.6 КСО на протокола обстоятелства, начина по който последните следва да бъдат доказани и по довода, че е доказателствената сила е оборена; · липсва аргументация за приетото, че работодателят е допуснал нарушение на правилата за безопасни условия на труд, като не е провел инструктаж на ищеца за боравене с инструмента „фазомер“; · не е мотивиран извода за размера на приноса на увредения от 50%. В обобщение, въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд при разглеждане на спора да обсъди всички релевантни и допустими доказателства, възраженията, оплакванията и доводите на страните. Касаторът ищец не дължи държавна такса. Касаторът ответник дължи държавна такса за касационното обжалване в размер на 500 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,