Определение № 3115 от 17.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2394/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответниците Г. М. А. и „Елада-ГМ“ ЕООД срещу въззивно решение № 6505 от 18.12.2023 год., постановено по в. гр. дело № 3179/2023 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІІ-Д с-в, с което, като е потвърдено решение № 12176 от 03.11.2022 год., постановено по гр. дело № 27600/2022 год. по описа на Софийски районен съд, ГО, 167 с-в /при допусната от въззивния съд очевидна фактическа грешка при отразяване на данните за първоинстанционното решение, за което е посочено, че е с №27600/2022год. и е постановено по гр. дело № 3179/2023 год./, Г. М. А. и „Елада-ГМ“ ЕООД са осъдени да заплатят солидарно на Н. Г. Х. по искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата от 11 665 лв., представляваща 1/3 част от неизплатена главница по договор за заем, сключен на 05.01.2007 год. между Г. Н. Х. – наследодател на ищеца Н. Г. Х., в качеството му на заемодател и ответниците, в качеството им на заемополучатели, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 27.05.2022 год. до окончателното й изплащане. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че не са налице основания за солидарно осъждане на двамата ответници, тъй като процесният заем е изцяло усвоен от „Елада-ГМ“ ЕООД. Поради това срещу ответницата Г. М. А. не следвало да бъде насочвана претенция. Процесното вземане било погасено поради изтичането на предвидения в нормата на чл. 110 ЗЗД давностен срок, доколкото процесния договор за заем бил сключен на 05.01.2007 год. Ответниците не дължали и законна лихва, тъй като не били получавали покана за изпълнение на задължението им. В изложението на касаторите по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е формулиран следния правен въпрос: Дали при извършване на подготвително заседание по чл. 267, ал. 1 ГПК и изготвяне на доклада по делото въззивният съд следва да даде указания на страните да посочат причините за представяне на нови доказателства и за направените нови възражения с въззивната жалба и след сроковете по чл. 131, ал. 1 ГПК и чл. 147 ГПК? Касаторите навеждат допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като поддържат, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по касационната жалба Н. Г. Х. не е депозирал писмен отговор. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е счел за установено въз основа на доказателствата по делото, че на 05.01.2007 год. между Г. Н. Х., от една страна, като заемодател и Г. М. А. и „ЕЛАДА – ГМ“ ЕООД, от друга страна, като заемополучатели, е сключен договор за паричен заем, по силата на който Г. Н. Х. предоставил на ответниците в деня на сключване на договора сумата в размер на 35 000 лв., която заемополучателите се задължили да върнат в срок до 05.01.2008 год. /чл. 3 от договора/. Съгласно чл. 2 от договора, заемополучателите приели така предоставената от заемодателя сума в размер на 35 000 лв., а съгласно чл. 4 се задължили да отговарят солидарно спрямо заемодателя за изпълнение на всички задължения по договора. Въззивният съд е изложил съображения, че договорът за заем за потребление е реален и за да възникне договорна връзка не е достатъчно страните да постигнат съгласие за сключване му, а заемодателят следва реално да предаде заетата сума на заемателя. В представения договор е налице удостоверяване от страните по сделката, че заетата сума реално е традирана от заемодателя на заемателите, като това обстоятелство е безспорно между страните. Въззивният съд е приел, че между страните е възникнало договорно правоотношение по сключен договор за заем. Счел е за неоснователно възражението на ответницата Г. М. А., че не следва да отговаря по предявения иск, доколкото сумата е получена и усвоена от дружеството, тъй като в процесния договор като заематели са посочени и двамата ответници и въпросът как е използвана сумата касае следващи сключването на договора за заем /предаването на сумата/ отношения между заемателите, които нямат връзка с предявения иск. Посочил е, че същественото в случая е, че и двамата заематели отговарят солидарно за заетата сума съобразно чл. 4 от сключения договор. С настъпването на предвидения в договора падеж – 05.01.2008 год. /чл. 3/, задължението е станало изискуемо, съответно не е било необходимо изпращането на нарочна покана, каквито доводи са изложени във въззивната жалба. В тази връзка въззивният съд е формирал извода, че в полза на Г. Н. Х. е възникнало вземане в размер на 35 000 лв. по сключения договор за заем. Доколкото Г. Н. Х. е починал на 14.02.2021 год., като е оставил за свои наследници по закон Т. Л. Т. – съпруга, Н. Г. Х. – син, както и Л. Г. Х. – син, то съобразно правилата на чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗН ищецът Н. Г. Х. е придобил по силата на универсално наследствено правоприемство 1/3 част от процесното вземане, или сумата от 11 666.66 лв., т.е. повече от цената на предявения иск /11 665 лв./. Въззивният съд е посочил, че във въззивната жалба е релевирано възражение за погасителна давност по отношение на процесното вземане. В тази връзка е иприел, че действащият ГПК урежда ранната преклузия на процесуални права, като по аргумент от чл. 133 ГПК възможността за ответника да релевира възражение за изтекла погасителна давност се преклудира с изтичането на срока за депозиране на отговор на исковата молба. Ответниците са навели възражение за изтекла погасителна давност едва с подадената въззивна жалба, поради което и същото е преклудирано и не следва да бъде разглеждано по същество. С тези мотиви е потвърдено първоинстанционното решение, с което са уважени предявените искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следните съображения: Поставеният в изложението въпрос e обусловил решаващите изводи в обжалваното решение, доколкото след направената преценка, че ищецът се легитимира като кредитор на претендираното вземане, въззивният съд не е разгледал възражението за погасителна давност на ответниците, тъй като е счел, че същото е преклудирано, като заявено за първи път във въззивната жалба. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са изяснени с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 год., ОСГТК. Съгласно т. 1 от тълкувателния акт, процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на перценката за неговата правилност контролът на основание чл. 269, изр. 2 ГПК е ограничен от заявените в жалбата основания. При проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване; извън прилагането на императивна материалноправна норма и охраняването на интересите на някоя от страните по делото и/или ненавършилите пълнолетие деца при спорове за лични и семейни отношения, въззивният съд не следи служебно за правилността на обжалваното пред него решение, а е ограничен от разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК до посочените в жалбата основания за неправилност на решението. В т. 4 от горепосоченото тълкувателно решение е даден отговор на въпроса при какви предпоставки могат да се релевират пред въззивния съд нови възражения. Изяснено е, че по силата на изричната разпоредба на чл. 133 вр. с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. По силата на концентрационното начало в процеса, страната не може да поправи пропуски, които поради собствена небрежност е допуснала в първоинстанционното производство. Общото правило за преклудиране на възраженията на ответника е относимо и към възраженията за придобивна и погасителна давност. Същите се преклудират в посочения срок, доколкото по естеството си не могат да се основават на нововъзникнал факт, тъй като с предявяване на иска давността се прекъсва /чл. 116, б. „в“ ЗЗД и чл. 84 ЗС/. Следователно, по аргумент за противното, нови възражения могат да се релевират пред въззивния съд, само ако страната по обективни причини /например нарушаване правото й на участие в производството/ не е могла да ги направи пред първата инстанция. В последователната практика на ВКС, обективирана в решение № 670 от 27.12.2010 год. на ВКС по гр. дело № 1728/2009 год., III г. о., ГК, решение № 246 от 23.10.2013 год. на ВКС по гр. дело № 3418/2013 год., I г. о., ГК, решение № 216 от 19.01.2015 год. на ВКС по гр. дело № 2008/2014 год., I г. о., ГК, решение № 48 от 12.06.2017 год. на ВКС по т. дело № 408/2015 год., II т. о., ТК, решение № 47 от 19.06.2019 год. на ВКС по гр. дело № 1012/2018 год., II г. о., ГК и др. е прието, че изискванията към съдържанието на въззивната жалба са изброени в седем точки в чл. 260 ГПК. Според т. 3 на чл. 260 ГПК, въззивната жалба следва да съдържа указания в какво се състои порочността на първоинстанционното решение – това изискване има пряка връзка с ограничения характер на възизвното обжалване, съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК, доколкото конкретните пороци на решението определят обхвата на дейността на въззивната инстанция. В случай, че жалбата няма такова съдържание, тя не е нередовна и не може да бъде оставяна без движение и връщана от съда. Това следва от разпоредбата на чл. 262 ГПК. В разглеждания случай, предвид липсата на изложени оплаквания във въззивната жалба на ответниците за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, които са им попречили да упражнят правото си на защита, въпросът за преклудиране на възражението за погасителна давност след изтичане на срока по чл. 131 ГПК е разрешен от въззивния съд в съответствие с посочената практика на ВКС, в т.ч. задължителната такава. А предвид наличието на установена съдебна практика по поставения въпрос, не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което освен това касаторите не са и обосновали – не са посочили кои норми са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по тълкуването им, нито коя съдебна практика е неправилна или остаряла и се нуждае от осъвременяване, нито са се позовали на настъпили изменения в законодателството или обществените условия /т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК/. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд