Определение № 2419 от 09.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4125/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 4456/13.09.2022 година, от Р. Б. Р., срещу решение № 111/29.07.2022 година на Апелативен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 69/2022 година. С въззивното решение на Апелативен съд Велико Търново е отменено първоинстанционното решение № 358/06.08.2021 година на Окръжен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 724/2020 година като Р. Б. Р. е осъден да заплати на Сдружение „Общински футболен клуб Локомотив“ гр. Горна Оряховица, на основание чл. 79 ал. 1 от ЗЗД сумата 30 421.60 €, ведно със законната лихва върху нея, считано от 07.10.2020 година до окончателното плащане и сумата 4000.00 швейцарски франка, заедно със законната лихва върху нея, считано от 07.10.2020 год. до окончателното плащане, дължими съгласно сключено между страните споразумение от 05.09.2018 година за поемане на задължение за компенсация за обучение на футболист. В подадената от Р. Б. Р. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от ОФК „Локомотив“ гр. Горна Оряховица срещу Р. Б. Р. искове да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Р. Б. Р. твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Велико Търново по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Ответникът по касационната жалба ОФК „Локомотив“ гр. Горна Оряховица е подал отговор с вх. № 26 831/14.10.2022 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 111/29.07.2022 година на Апелативен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 69/2022 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено. Р. Б. Р. е бил уведомен за обжалваното решение на 16.08.2022 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 4456/13.09.2022 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Апелативен съд Велико Търново е приел от фактическа страна, че с договор от 14.02.2017 година за наемане на професионален футболист „Общински футболен клуб Локомотив“ (ОФК „Локомотив“) - гр. Горна Оряховица бил предложил, а Б. Р. Р. от [населено място] бил приел да упражнява състезателни права в полза на клуба срещу заплащане на уговорено в договора задължение. В чл. 1.2. било предвидено, че клубът наема футболиста в качеството му на професионален състезател съгласно Правилника на БФС за статута и трансфера на футболистите. Договорът влизал в сила с подписването му и се прекратяван на 31.05.2018 година. На 04.09.2018 година между ОФК „Локомотив“ гр. Горна Оряховица и Р. Б. Р.–баща на Б. Р. Р. било сключено споразумение за поемане на задължение за компенсация за обучение на футболист. В преамбюла на споразумението било посочено, че за футболния сезон 2017-2018 година клубът бил подписал договор за наемане на професионален футболист от 14.02.2017 година с футболиста Б. Р. Р., по силата на който футболистът се бил задължил да упражнява състезателни права за клуба срещу задължението на клуба да го обучава и тренира със заплащане на уговорено възнаграждение. Посочено било също, че на клуба, на „възложителя“ (вероятно погрешно изписано) и на футболиста било известно, че съгласно чл. 20 и анекс 4 от Правилника за статута и трансфера на футболисти на ФИФА, при подписване на първи професионален договор се дължала компенсация за обучение на трениращия клуб на играча, ако същият предявил такива към клуба, подписал първия професионален договор с футболиста. По силата на решение на съдия Е. М., въз основа на предявен иск от Малтийския футболен клуб „Пиета Хотспърс“ била уважена претенция в размер на 27 499.00 €, ведно с лихва в размер на 5.00 % от момента на връчване на банкова сметка до първото изплащане на задължението и сумата 4000.00 швейцарски франка, представляваща такса на ФИФА за процедурата. Претенцията следвало да бъде издължена от клуба, сключил първи професионален договор с Б. Р., а именно ОФК „Локомотив“ гр. Горна Оряховица. Посочено било че против решението на съдия М. било подадено възражение от клуба и се чакало произнасяне от по-горна инстанция. Във връзка с гореизложеното и на основание чл. 9 от ЗЗД, Р. Б. Р. се задължавал да изплати уважената претенция срещу клуба, представляваща компенсация за обучение на трениращия Малтийски футболен клуб „Пиета Хотспърс“ на футболиста Б. Р. Р.. Компенсацията включвала уважената главница, лихви, разноски, такси, хонорари. Страните се споразумявали, че уважена компенсация била стойността, посочена в крайния акт на компетентния орган, който се считал за окончателен. Споразумението било сключено с нотариална заверка на подписите на страните, извършена на 05.09.2018 година. На 04.03.2019 година било сключено компромисно споразумение между Клуб „Пиета Хотспърс“ – Малта и ОФК „Локомотив“ гр. Горна Оряховица, в което било посочено, че спорът между страните бил за „тренираща компенсация“ за играча Б. Р. Р.. Също-че делото било пренесено пред Дисциплинарната комисия на ФИФА и било обявено решение по делото, според което ОФК „Локомотив“ гр. Горна Оряховица дължал на „Пиета Хотспърс“ общо сумата 30 248.00 €. Постигнато било съгласие сумата да се плати на вноски в периода февруари 2019 година–октомври 2019 година, конкретно разписани. Видно от приложените платежни документи, в уговорените срокове ОФК „Локомотив“ гр. Горна Оряховица било заплатило на малтийския клуб общо сумата 30 421.60 €, а на ФИФА – сумата 4000-00 швейцарски франка процедурни такси. Според показанията на свидетеля Г. Н. Б.-президент на ОФК „Локомотив“ гр. Горна Оряховица към датата на подписване на споразумението, след подписване на договора с Б. Р., разбрали, че малтийския клуб имал финансови претенции към тях, тъй като били сключили първия професионален договор с футболиста. Р. Р. казал, че познава президента на малтийския клуб и ще се разбере с него. ОФК „Локомотив“ гр. Горна Оряховица нямал финансови възможности да води делата, които били много сложни. Р. казал, че г-н Г. му бил приятел и щял да се заеме с делото. Свидетелят, освен президент на клуба, бил общински съветник. За да бъдел сигурен, че клубът нямало да бъде осъден да плати тази сума-никога не бил плащал такава висока сума за футболист, направили споразумението, с което той (Р. Р.) предложил, „ако нещо стане“, да поеме финансовите претенции на малтийския клуб. Адвокатите на [община] изготвили споразумението, дали го на Р., неговите адвокати направили някакви поправки, а след това го подписали пред нотариус. Р. подписал споразумението доброволно, бил предварително запознат със съдържанието му. Споразумението било за това Р. да покрие разноските, ако клубът бъдел осъден. От страна на ФК „Локомотив“ гр. Горна Оряховица не били оказвали натиск върху Р. да подпише споразумението. Не били искали да задържат Б. Р., защото във всеки договор имало откупна клауза на футболиста-ако друг отбор го иска, този клуб заплащал откупната сума и предишния клуб не можел да го задържи. След ОФК „Локомотив“ гр. Горна Оряховица Б. отишъл във „Верея“ [населено място]. Като свидетел по делото била разпитана А. М. А.-съпруга на Р. Б. Р. и майка на Б. Р. Р.. Синът й заминал за Малта на 10 години да учи и тренира в една школа, за което обучение платили родителите му. През 2017 година подписал договор с ОФК „Локомотив“ гр. Горна Оряховица. След време се получили разногласия и той пожелал да бъде освободен. От клуба забавили освобождаването му, а наближавал последния ден за трансферния сезон. Получил предложение от ФК „Верея“ [населено място]. В последния ден, в който било възможно да сключи новия договор, представител на ОФК „Локомотив“ гр. Горна Оряховица - г-н Б., дошъл, за да подпишат някакво споразумение и да бъде освободен. Поканили съпруга й Р. Б. Р. да отиде при нотариус да го подпишат. До този момент тя и съпруга й не знаели, че има претенции и дела към тях. След като подписал споразумението съпругът й бил много притеснен, защото разбрал, че може да имат към него финансови претенции. От клуба го успокоили, че според законите на ФИФА тези неща се уреждат клуб между клуб. Било формално, за да го освободят. Съпругът й разбрал за споразумението пред нотариуса. Б. отишъл в техния офис да обсъдят споразумението, като темата била-да освободят детето, ако нещо стане, да имат едно споразумение. Не знаели, че има съдебно производство между чуждестранен клуб и ОФК „Локомотив“ гр. Горна Оряховица. Свидетелката не била присъствала при нотариуса. Съпругът й я информирал при свършен факт. Платили всичко за обучението в Малта. Документите за освобождаване на Б. не били предоставени при прекратяване на договора. Първо поискали да се подпише споразумението. Във въззивното производство бил приет договор от 19.07.2018 година за наемане на професионален футболист, по силата на който ОФК „Локомотив“ гр. Горна Оряховица наемал Б. Р. Р. като професионален състезател. Договорът влизал в сила на 20.07.2018 година и се прекратявал с изтичането му на 10.06.2019 година. Видно от акт от 05.09.2018 година, считано от тази дата, договорът бил прекратен по взаимно съгласие. Пред въззивната инстанция било прието споразумение от 22.03.2017 година, в което страните били заявили, че ОФК „Локомотив“ гр. Горна Оряховица подписва първи професионален договор с Б. Р. Р. преди навършване на 23 години без да са му представени необходимите разрешителни документи от футболните клубове, в които е бил обучаван като състезател. Със споразумението футболистът се бил задължил да заплати на клуба всички финансови искове, обусловени от обучението му от страна на футболни клубове, за които се бил състезавал до датата на сключване на споразумението. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд правел извода, че предявените искове били правно основание чл. 79 ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД за осъждане на Р. Б. Р. да заплати на Сдружение „Общински футболен клуб Локомотив“ гр. Горна Оряховица сумата 30 421.60 € и сумата 4000.00 швейцарски франка съгласно сключено между страните споразумение от 05.09.2018 година за поемане на задължение за компенсация за обучение на футболист, заедно със законната лихва върху сумите от датата на предявяване на исковете до окончателното изплащане. Видно от отговора на исковата молба, съществуването на договор между ОФК „Локомотив“ гр. Горна Оряховица и футболиста Б. Р. Р. към датата на сключване на споразумението, не бил оспорен от Р. Б. Р. факт. Отделно от това, в проекто-доклада по делото първоинстанционният съд не бил дал конкретни указания относно този факт, който впоследствие бил счел за релевантен. С оглед на това, въззивният съд приемал, че са допуснати процесуални нарушения по чл. 146, ал. 2 от ГПК и приемал като писмени доказателства действащия към датата на подписване на споразумението договор от 19.07.2018 година, сключен от клуба с футболиста след представения в първоинстанционното производство договор от 14.02.2017 година. Според въззивния съд релевантен в случая бил първият договор за наемане на Б. Р.-този от 14.02.2017 година, тъй като с него била извършена първата регистрация на футболиста като професионалист, което означавало, че от този момент било възникнало правото на обучаващия клуб-в случая Малтийски футболен клуб „Пиета Хотспърс“, да претендира от клуба, наел футболиста като професионалист-в случая ОФК „Локомотив“ гр. Горна Оряховица, компенсация за обучение съгласно Правилник на ФИФА за статута и трансферите на футболистите-Приложение № 4. На следващо място, както било прието в определението на въззивния съд по чл. 267 от ГПК, в доклада си по делото, при разпределение на доказателствената тежест, първоинстанционният съд не бил дал на ОФК „Локомотив“ гр. Горна Оряховица конкретни указания за подлежащите на доказване релевантни факти съобразно възраженията на Р. Б. Р. срещу иска във връзка с основанието на сключеното от ответника споразумение-че ответникът бил трето лице в отношенията между клуба и футболиста, както и в отношенията между двата футболни клуба, страни по спора за компенсацията за обучение. Съобразно тези указания било следвало да посочи за кои релевантни факти страните не сочели доказателства. Вместо това, първоинстанционният съд бил дал общи указания-ищецът да докаже наличието на валидно облигационно правоотношение с ответника, по силата но което той се бил задължил да заплати исковите суми и че падежът на задължението бил настъпил. Приел, че ответникът бил направил възражения, които не изисквали доказване на конкретни факти, а касаели въпроси, чиито отговори били правни и следвало да се дадат от съда при разрешаване на спора. След това изрично бил посочил, че страните сочели доказателства в подкрепа на своите твърдения и затова съдът не им давал указания. Процедирайки по този начин, първоинстанционният съд бил допуснал процесуални нарушения по чл. 146, ал. 1, т. 5 и чл. 146, ал. 2 от ГПК според въззивния съд, поради което пред въззивната инстанция били приети представени с въззивната жалба писмени доказателства, включително и споразумение от 22.03.2017 година, което въззивният съд ценял и обсъждал заедно с всички останали доказателства по делото. Споразумението било подписано от ОФК „Локомотив“ гр. Горна Оряховица и футболиста Б. Р. Р. на 22.03.2017 година–по време на действието на първия договор, сключен между тях (от 14.02.2017 година). В него се съдържало изрично изявление на футболиста, че договорът бил първи професионален договор преди навършване на 23 годишна възраст без да са представени необходимите документи от футболните клубове, в които бил обучаван до този момент. В т. 2 от споразумението футболистът изрично се бил задължил да заплати на клуба всички финансови искове, обусловени от обучението му от страна на футболни клубове, за които той се бил състезавал до датата на сключване на споразумението. Подписването на споразумението кореспондирало с показанията на свидетеля Г. Б.-президент на клуба, че след сключване на договора с футболиста Б. Р. Р., малтийският клуб, в който той бил обучаван, бил заявил претенции към ОФК „Локомотив“ гр. Горна Оряховица за плащане на компенсация, която клубът нямал възможност да плати. Като се съобразяло така подписаното споразумение между ОФК „Локомотив“ гр. Горна Оряховица и футболиста Б. Р. Р., следвало да се приеме, че с последващото споразумение от 05.09.2018 година, ответникът Р. Б. Р. бил заместил Б. Р. Р. в задължението, което той бил поел към клуба (чл. 102 от ЗЗД). С поемане на задължението на своя син ответникът бил изпълнил един свой нравствен, морален дълг и това била каузата, причината за сключване на споразумението. С оглед на това, не била налице хипотезата на чл. 26, ал. 2, пр. 4 от ЗЗД и споразумението не било нищожно поради липса на основание. Презумпцията по чл. 26, ал. 2, изр. 2 от ЗЗД не била оборена от ответника-нито чрез показанията на посочения от него свидетел, нито чрез писмените доказателства за плащане на обучението на футболиста в малтийския клуб от неговите родители (ответника). Във връзка с този факт в отговора на исковата молба бил посочено, че Р. Б. Р. бил очаквал, че претенцията на „Пиета Хотспърс“ ще бъде отхвърлена, което означава, че е знаел по каква причина и защо подписва споразумението с ОФК „Локомотив“ гр. Горна Оряховица. Споразумението не било нищожно и на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД поради накърняване на добрите нрави. Р. Б. Р. бил заместил своя син в негово задължение към ОФК „Локомотив“ гр. Горна Оряховица и в този смисъл, нямало отклонение от общите морални норми и обичайните отношения между родители и деца. Споразумението било подписано доброволно, в отговора на исковата молба нямало твърдения за принуда или за други неправомерни действия от страна на клуба спрямо ответника. С оглед на това, показанията на свидетелката А. М. А., че споразумението било подписано, за да бъде освободен синът й от клуба, били неотносими към предмета на спора и не следвало да бъдат съобразявани. От друга страна, сключеното между клуба и футболиста споразумение, с което той поемал задължение да плати компенсацията, дължима на предишния му клуб, било израз на свободата на договаряне (чл. 9 от ЗЗД) и целяло удовлетворяване интересите на страните (чл. 8, ал. 2 от ЗЗД). И двете споразумения-както това от 22.03.2017 година, така и споразумението от 05.09.2018 година, били сключени по свободната воля на страните, не били забранени от закона, не противоречали на морала и добрите нрави. Настъпило било условието по чл. 3 от споразумението от 05.09.2018 година–размерът на уважената компенсация, която ОФК „Локомотив“ гр. Горна Оряховица дължал на Малтийския футболен клуб „Пиета Хотспърс“, бил установен с окончателен акт. В компромисното споразумение, сключено между двата клуба на 04.03.2019 година изрично е посочено, че било постановено решение на Дисциплинарната комисия на ФИФА, съгласно което ОФК „Локомотив“ гр. Горна Оряховица дължи на футболен клуб „Пиета Хотспърс“ сумата 30 248.00 €. Уговорките в споразумението касаели само начина на плащане на сумата, но не и размера й, нито променяли основанието за плащане, а именно-решението, постановено по спора от компетентния орган-Дисциплинарната комисия на ФИФА. С оглед на това, спорът между клубовете за заплащане на компенсация за обучение на трениращия клуб на футболиста Б. Р. Р. бил разрешен с окончателен акт на компетентния орган, поради което, задължението на Р. Б. Р. по споразумението от 05.09.2018 година било станало изискуемо. Съгласно чл. 2 от споразумението задължението включвало освен главницата, дължимите лихви, такси и разноски, което означава – главница в размер на 30 248.00 €, лихви в размер на 173.60 лева–общо 30 421.60 € и такси, дължими на ФИФА, в размер на 4000.00 швейцарски франка. Предявените искове с правно основание чл. 79 от ЗЗД се явявали основателни и доказани, и като такива следвало да бъдат уважени. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Р. Б. Р. е поискал въззивното решение на Апелативен съд Велико Търново да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това допустимо ли е във въззивното производство заявяването на нови обстоятелства и представянето на доказателства, които страните са могли да посочат и представят в производството пред първоинстанционния съд?; за това длъжен ли е първоинстанционния съд по реда на чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК да разпредели доказателствената тежест по отношение на факти, които не са твърдени от страните в първоинстанционното производство, съответно ще е налице ли съществено процесуално нарушение, обуславящо допускане на ново твърдение във въззивното производство на основание чл. 266, ал. 3 от ГПК, ако такова указание не е дадено?; за това представлява ли съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 266, ал. 3 от ГПК липсата на указания от първоинстанционния съд по чл. 146, ал. 1, т. 5 и ал. 2 от ГПК към страна, която не носи доказателствена тежест за доказване на факт? и за това представляват ли доброволността и принципът на свобода при договаряне при сключване на сделката единствен критерий при съобразяване дали сделката накърнява добрите нрави. По отношение на първия въпрос се твърди противоречие между приетото с въззивното решение и приетото с решение № 153/01.08.2011 година, постановено по гр. д. № 39/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о., решение № 199/01.02.2019 година, постановено по гр. д. № 4108/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 79/03.02.2011 година, постановено по гр. д. № 56/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Така поставения въпрос обаче не обуславя допускането на въззивното решение до касационно обжалване. Както е прието в съдебната практика забраната по чл. 266, ал. 1 от ГПК за сочене нови факти и доказателства, които биха могли да бъдат представени пред първата инстанция е приложима в случаите когато първоинстанционният съд е изпълнил задълженията си по чл. 145 и чл. 146 от ГПК. Забраната обаче не важи за случаите, когато първоинстанционният съд не е изпълнил тези си задължения и пропускът фактите да бъдат посочени, съответно доказателствата да бъдат събрани се дължи именно на това неизпълнение. В тези случаи е приложима разпоредбата на чл. 266, ал. 3 от ГПК, както е приел и състава на Апелативен съд Велико Търново в конкретния случай. Предвид на това така поставения въпрос щеше да обуслови допускането на въззивното решение до касационно обжалване ако въпреки, че беше прието липсата на процесуално нарушение от страна на първоинстанционния съд въззивната инстанция беше разгледала посочени за първи път пред нея обстоятелства или доказателства. По отношение на втория въпрос се твърди противоречие между въззивното решение от една страна и т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС, решение № 62/17.07.2016 година, постановено по гр. д. № 3149/2916 година по описа на ВКС, ГК, І г. о., решение № 878/27.06.2019 година, постановено по гр. д. № 4808/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о. и решение № 35/24.04.2020 година, постановено по гр. д. № 1939/2019 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Същият въпрос е пряко свързан с третия такъв по отношение на който се твърди п противоречие между въззивното решение и т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС, а също така и решение № 6/19.04.2019 година, постановено по гр. д. № 1714/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Тези въпроси както и първият от поставените в изложението на Р. Б. Р. в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, доколкото същите предполагат това, че първоинстанционният съд е изпълнил задълженията си по чл. 145 и чл. 146 от ГПК и страната е имала възможност да посочи факта, за който се разпредяла доказателствената тежест пред първата инстанция. В случая обаче въззивният съд е приел наличието на неизпълнение на посочените задължения от страна на първоинстанционния съд. В случай, че фактът, съответно обстоятелството не е било посочено пред първоинстанционния съд, последният не е трябвало да разпределя доказателствената тежест по отношение на него. В случаите когато непосочването се дължи на допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение (както е прието в случая от въззивния съд) то фактът, съответно обстоятелството могат да бъдат посочени за първи път пред въззивната инстанция, която трябва да разпредели и доказателствената тежест за установяването му, като при това е без значение обстоятелството, че такова разпределение не е правено от първата инстанция. По отношение на четвъртият от поставените въпроси Р. твърди противоречие между въззивното решение и приетото с ТР № 1/15.06.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСТК на ВКС и по специално с т. 3 от мотивите на това решение. Така поставения въпрос обаче не обосновава допускането на исканото от касатора касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд Велико Търново. При постановяване на решението си въззивният съд е преценявал доброволността и принципът на свобода при договаряне при сключване на сделката като единствени критерии за това дали сделката накърнява добрите нрави, а е преценявал и другите, конкретно установени обстоятелства, които са от значение в тази насока, поради което не е налице твърдяното от касатора противоречие между приетото с въззивното решение и цитираното ТР. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от М. Г. И. е развила доводи за това, че по делото е спорно това дали са били извършвани необходими ремонти, като неправилно в доклада на първоинстанционния съд искът е квалифициран като такъв по чл. 61, ал. 2 от ЗЗД. Въззивният съд не бил обсъдил в пълнота събраните по делото писмени и гласни доказателства, като по този начин бил допуснал съществено нарушение на процесуалния закон. Материалноправния въпрос бил дали трябва да се направи разграничение между иска по чл. 30, ал. 3 от ЗС и чл. 61, ал. 2 от ЗЗД, а също така между необходими разноски и подобрения и дали това противоречи на ППВС 6/27.12.1974 година и ТР № 85/02.12.1968 година, постановено по тълк. д. № 149/1968 година на ОСГК на ВКС в неотменената с постановлението част. Решаващият въпрос бил за това кой трябва да даде правната квалификация на исковете за необходими разноски и подобрения, извършени от съсобственик в съсобствения имот. Възприетият от първоинстанционния и от въззивния съд подход противоречал на практиката на ВКС, която тай-общо приемала, че съдът бил този който давал правна квалификация на иска, а не страната, като се има предвид това, че назоваването на ремонтите като подобрения или като необходими разноски, също представлявало квалификация на иска. В случая било налице съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като въззивната съдебна инстанция не била проявила никаква активност при изясняване на фактическите обстоятелства. Постановеното решение било в противоречие с практиката на ВКС, изразена в ППВС 6/27.12.1974 година и ТР № 85/02.12.1968 година, постановено по тълк. д. № 149/1968 година на ОСГК на ВКС в неотменената с постановлението част. Всички тези твърдения по съществото си са такива за неправилност на обжалваното въззивно решение и са основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК, поради което не представляват общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. В тези твърдения не се съдържа ясно формулиран материално или процесуалноправен въпрос, който да послужи като общо основание за допускане на исканото касационно обжалване. Съдът не разполага с правото сам да формулира такъв въпрос, с оглед на твърденията в касационната жалба и изложението към нея, а има само възможността да уточни и конкретизира вече поставен такъв. Самата липса на такъв въпрос е достатъчно основание да не се допуска касационно обжалване на оспорваното въззивно решение. В случая дори и с оглед на посоченото в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на И. да бъде прието, че е поставен правен въпрос за задължението на въззивния съд да определи правната квалификация на иска то той не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е съобразил установената практика, че определянето на правната квалификация на иска е задължение на съда, което той извършва като взема предвид доводите, твърденията и възраженията на страните. Самата страна не е длъжна да дава правна квалификация на претенцията си, но може да направи това. В последния случай съдът не е длъжен да възприеме дадената от страната правна квалификация на претенцията, а трябва сам да определи същата, както е направено в случая. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 111/29.07.2022 година на Апелативен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 69/2022 година по подадената против него от Р. Б. Р., касационна жалба с вх. № 4456/13.09.2022 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото Р. Б. Р. ще трябва да заплати на ОФК „Локомотив“ гр. Горна Оряховица сумата от 3000.00 лева разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение