Определение № 142 от 15.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 963/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. П. П., против решение № 343 от 01.12.2023 г. по гр. дело № 675/2023 г. на Окръжен съд – Добрич (ОС – Добрич), с което решението на първоинстанционния съд е отменено и вместо него е постановено ново, с което по предявен от М. П. П. против нея иск по чл. 30, ал. 1 ЗН е намалено извършеното от М. И. П., починала на 22.02.2021 г., в нейна полза завещателно разпореждане със саморъчно завещание от 11.09.2009 г. на 4/6 идеални части от недвижим имот в [населено място], [улица], представляващ поземлен имот с идентификатор *** с площ 752 кв.м., заедно с построените в него жилищна сграда с идентификатор *** със застроена площ 93 кв.м., жилищна сграда с идентификатор *** със застроена площ 19 кв.м. и три селскостопански сгради с идентификатори ***, *** ***, със сумата 14211.50 лева, необходима за възстановяването на запазената част на М. П. П. от наследството на М. И. П., като е възстановена запазената му част от наследството на М. И. П. с 14211.50/47222 идеални части от 4/6 идеални части от посочения недвижим имот в [населено място], [улица]. Присъдил е и разноските по производството съобразно изхода на спора. Касаторът Д. П. П. поддържа, че въззивното решение е неправилно поради съществени нарушения на процесуалните правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Иска отмяна на обжалваното решение. Претендира разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с очевидна неправилност на решението съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК и с наличие на специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като поставя следните въпроси: 1. Следва ли съдът при назначаване на вещо лице, което да даде заключение за стойността на имоти, на наследствена маса, на разполагаема и запазена част от наследство, да избере експерт-оценител, притежаващ съответната професионална квалификация и лицензии, вписан в Камарата на независимите оценители в България; 2. Следва ли при констатирани очевидни грешки в изготвената по делото съдебно-оценителна експертиза да бъде назначена повторна експертиза, макар и да няма искане на някоя от страните, и допустимо ли е съдът да прави свои изчисления, стъпвайки на избрани от него цифри/стойности от некредитираното в цялост заключение. Твърди, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с тълкувателната практика по т. 3 на ТР 1/2013 г. на ОСТГК на ВКС и с постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 306 от 09.10.2013 г. по гр. дело № 1851/2013 г. на ВКС, IV г.о., решение № 26 от 19.03.2018 г. по гр. дело № 554/ 2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 185 от 26.01.2018 г. по т. дело № 154/2017 г. на ВКС, решение № 58 от 13.02.2012 г. по гр. дело № 408/2010 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 241 от 23.10.2013 г. по гр. дело № 3194/2013 г. на ВКС, ГК, I г.о., и решение № 57 от 06.07.2016 г. по гр. дело № 5932/2015 г. на ВКС, ГК, II г.о; 3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения, съдържащи се във въззивната жалба; 4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност. Въпроси, разрешени от въззивния съд, според изложеното от касатора, в противоречие с практиката, обективирана в ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г, ППВС № 1/1985 г., ТР № 1 от 4 януари 2001 г. по гр. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и в решения на ВКС по чл.290 ГПК – решение № 212 от 1.02.2012 г. по т. дело № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 17 от 23.07.2014 г. по т. дело № 811/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 111 от 3 ноември 2015 г. по т. дело № 1544/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 136 от 6.11.2015 г. по т. дело № 2483/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 180 от 11.01.2016 г. по т. дело № 1618/2014 г. ВКС, II т.о., решение № 94 от 13.09.2016 г. по т. дело № 3768/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 161 от 4.10.2016 г. по т. дело № 2220/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 222 от 27.03.2018 г. по т. дело № 505/2017 г. на ВКС, решение № 222 от 6 април 2017 г. по т. дело № 425/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 134 от 30.12.2013 г. по т. дело № 34/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 163 от 03.02.2021 г. по гр. дело № 123/2020 г. на ВКС, III г.о., решение № 211 от 21.01.2021 г. по гр. дело № 64/2020 г. на ВКС, IV г.о., решение № 102 от 20.01.2021 г. по гр. дело № 4451/2019 г. на ВКС, I г.о., и други; Може ли да бъде възприемано завещателното разпореждане (заветът) като „възнаграждение“ по смисъла на чл. 12, ал. 2 ЗН (изключващата хипотеза), ако предхожда (в случая - с десет години) действията/разходите, с които сънаследникът е спомогнал приживе на наследодателя да се увеличи наследството му, и 6. Следва ли в хода на делото да бъде изследвано и установено дали завещанието/завета е направено преди или след извършване на подобренията, довели до увеличаване на наследството и едва след установяване на горното, да бъдат правени изводи дали завещанието се явява „възнаграждение“ по смисъла на чл. 12, ал. 2 ЗН (или „възмездяване“). Твърди, че разрешенията по тези въпроси са дадени във въззивното решение в противоречие с постановената практика на ВКС по решение № 57 от 07.05.2014 г. по гр. дело № 5702/2013 г. на ВКС, I г.о., решение № 96 от 28.01.2021 г. по гр. дело № 4201/2019г. на ВКС, I г.о., решение № 82 от 16.03.2011 г. по гр. дело № 221/2010 г. на ВКС, II г.о., решение № 157 от 05.06.2020 г. по гр. дело № 748/2019 г. на ВКС, II г.о., решение № 209 от 04.11.2016 г. по гр. дело № 1539/2016 г. на ВКС, I г.о., т. 1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и решение № 35 от 15.04.2016 г. по гр. дело № 3415/2015 г. на ВКС, I г.о. Ответникът по касационната жалба – М. П. П., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респективно за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, поддържани в изложението, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с надлежни пълномощия по производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Въззивното производство, по което е постановено обжалваното решение, е образувано по подадена от ответника Д. П. (сега касатор) въззивна жалба с оплаквания за неправилно приети за установени от първоинстанционния съд факти относно извършвани от страните подобрения в имота в [населено място] и грижи за наследодателката при необосновано обсъждане на събраните доказателствени средства и доводи на страните. Въз основа на тях и за неправилно прилагане на чл. 31 ЗН с неотчитане на приноса й с извършените от нея подобрения в имота, довели до увеличение на наследството, поради направеното в нейна полза завещание, довело и до погрешен извод в обжалваното решение за накърняване на запазената част на ищеца М. П. от наследството на тяхната майка. За да постанови решението си за основателност на конститутивния иск по чл. 30 ЗН на ищеца М. П., въззивният съд е приел от фактическа страна, че М. И. П. е починала на 22.02.2021 г. и като наследници по закон е оставила страните по делото – син М. П. П. и дъщеря Д. П. П.. Прието е, че при откриване на наследството на М. П. в него са включени 4/6 идеални части от недвижим имот на [улица] [населено място], представляващ поземлен имот с идентификатор ***, заедно с построените в поземления имот жилищни и стопански сгради, придобит от нея през време на брака й с П. М. П.. Съпружеската имуществена общност върху този имот е прекратена със смъртта на 30.05.1996 г. на съпруга П. П., който за наследници по закон е оставил съпруга М. П. и две деца (страни по делото), като последните придобили по наследствено правоприемство по 1/6 идеална част от имота. Посочено е за установено от представените решение на ОСЗ – [населено място], договор за доброволна делба на наследствен недвижим имот от 01.06.1999 г. и удостоверения за наследници, че в наследството на М. П. се включват и 1/12 идеална част от нива, представляваща поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], [община], както и 1/8 идеална част от нива, съставляваща поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], [община]. Установено е от въззивния съд, че със саморъчно завещание от 11.09.2009 г., вписано на 19.05.2021 г., майката на страните се е разпоредила за след смъртта си в полза на своята дъщеря Д. П. (ответника) със собствените й 4/6 идеални части от горепосочения имот в [населено място]. За извършване на преценка дали завещателното разпореждане накърнява запазената част на ищеца М. П., която съгласно чл. 29, ал. 1 ЗН е 1/3 от имуществото на наследодателя М. П., е прието, че в масата по чл. 31 ЗН следва да бъде включена стойността на притежаваните от наследодателя М. П. към момента на смъртта й 4/6 идеални части от имота в [населено място] – 47222 лева, 1/12 идеална част от нива с идентификатор *** в [населено място] – 6675 лева, и 1/8 идеална част от нива с идентификатор *** в [населено място] – 2500 лева. Стойността на притежаваното от наследодателя М. П. имущество към момента на откриване на наследството е установена от съда посредством експертно заключение, пояснено от вещото лице при неговото повторно изслушване пред въззивния съд поради извършена преценка за необходимост от уточнение на пазарна стойност на имотите, включени в масата по чл. 31 ЗН, предвид констатираната грешка за даване на отговор по посочената в заключението вещна стойност на имотите и липсата на необходимост от специални знания за извършване на обикновени математически изчисления въз основа на пазарната им стойност, установена с експертното заключение. Прието е от преценката на събраните гласни и писмени доказателства, че преди смъртта на наследодателя М. П. на жилищната сграда в имота в [населено място] са извършени със средства на ответника Д. П. подмяна на дограмата за прозорци, изграждане и оборудване на нова баня вътре в къщата, поставяне на нова входна врата и саниране и поставяне на външна топлоизолация на къщата. Въз основа на експертното заключение е прието за установено, че извършването на тези работи е довело до увеличение на стойността на целия имот в [населено място] от 59800 лева (пазарната стойност на имота към датата на откриване на наследството без извършване на посочените работи) на 70833 лева (пазарната стойност на имота към датата на откриване на наследството с извършване на посочените работи) или с 11033 лева, а на притежаваните от наследодателя М. П. 4/6 идеални части от имота от 39867 лева на 47222 лева или със 7735 лева. При така установените факти е прието от правна страна, че при безвъзмездното разпореждане на наследодателя, изчисляването на запазената и разполагаема част се извършва при спазване на поредността на действията, посочени в чл. 31 ЗН за определяне на размера на наследствената маса, в който се остойностяват всички оценими активи на наследодателя по цени към момента на откриване на наследството, като се изваждат задълженията му и увеличението на наследството по чл. 12, ал. 2 ЗН. Така при съобразяване на изложеното въззивният съд е определил, че пазарната стойност на всички притежавани от наследодателката имоти към момента смъртта й възлиза общо на 56397 лева (6675 + 2500 + 47222), от която задължения и увеличение по чл. 12, ал. 2 ЗН не се изваждат поради липса на установени задължения към трети лица и възмездяването на ответника Д. П. за извършените от нея подобрения в имота в [населено място], спомогнали за увеличаване на наследството. За неоснователно е прието възражението на ответника Д. П. при определяне размера на наследствената маса да бъде приспаднато увеличението на наследството на М. П. в резултат на извършените от нея подобрения в имота в [населено място]. Изложени са съображения, че при образуване на наследствената маса по чл. 31 ЗН се изважда само онова увеличение на наследството, за което извършилият го наследник не е възнаграден от наследодателя. Правото по чл. 12, ал. 2 ЗН се основава на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, което наследодателят приживе не е отстранил чрез възнаграждаване на наследника, който му е помогнал да увеличи имуществото си. Когато наследодателят е възнаградил наследника, помогнал за увеличаване на имуществото му, неоснователното обогатяване е отстранено, съответният наследник няма вземане по чл. 12, ал. 2 ЗН от наследството и увеличението не се изважда при образуване на наследствената маса по чл. 31 ЗН. Възнаграждаването на наследника може да бъде осъществено по различен начин - с дарение, завещание, ползване на имота за определено време и други способи за облагодетелстване, съизмерими с приноса на наследника, но и без необходимост за пълен икономически еквивалент. Въз основа на тях и приетите за установени релевантни факти е прието, че извършеното от наследодателката завещателно разпореждане в полза на ответника Д. П. на имота, посредством чието подобряване последната е спомогнала за увеличаване на наследството, е начинът, по който наследодателката я е възмездила. Посочено е, че доводът й за надхвърляне с извършените от нея подобрения на стойността на завещаното й имущество е неоснователен, тъй като пълен икономически еквивалент не е необходим и релевантна за правото по чл. 12, ал. 2 ЗН величина е увеличението в резултат на подобрения в стойността на наследството (т.е. в стойността на притежаваните от наследодателката идеални части от имота), което в случая възлиза на 7355 лева и за което тя е възнаградена (облагодетелствана) с получаване на имущество на стойност 9399.50 лева, определена от стойността на завещаното имущество (47222 лева) след приспадане от последната на стойността на приетата за накърнена част от запазената част на ищеца (14211.50 лева) и стойността на дела й от 1/2 на наследник по закон (23611 лева). Въз основа на така посочения алгоритъм въззивният съд е извел извод, че стойността на наследствената маса по чл. 31 ЗН към момента на откриване на наследството възлиза на 56397 лева, а запазената по чл. 29, ал. 1 ЗН част от 1/3 на ищеца М. П. – 18799 лева. Посочил е, че от останалия в наследството чист актив (земеделските земи като свободни имоти, без завещания имот) на стойност 9175 лева (6675 + 2500), ищецът М. П. съобразно наследствената си квота по чл. 5, ал. 1 ЗН (1/2 идеална част) получава 4587.50 лева, която сума е по-ниска от размера на запазената му част от наследството на М. П., чийто размер въззивният съд е определил на 18799 лева. Доколкото имуществото, което той е получил от чистия актив на наследството е по-малка от полагащата му се запазена част от наследството с 14211.50 лева (18799 – 4587.50), въззивният съд е приел, че с извършеното завещателно разпореждане наследодателят М. П. е превишила разполагаемата си част от наследството, като запазената част на ищеца М. П. е накърнена и подлежи на възстановяване чрез намаляване на извършеното в полза на ответника завещание с 14211.50 лева и възстановяване на запазената му част от наследството на М. П. с 14211.50/47222 идеални части от завещаните 4/6 идеални части от имота в [населено място]. При така изложените от въззивния съд съображения следва да се приеме, че не са налице поддържаните от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Поставените първи два въпроса относно вписването на експерта в Камарата на независимите оценители в България и за задължението на съда да допусне повторна експертиза при констатирана очевидна грешка в изготвеното експертно заключение и преценка на възможността му да извърши изчисления не обосновават допускане на касационно обжалване на оспорвания съдебен акт. Така формулираните от касатора въпроса не са правни, а възпроизвеждат наведените от него твърдения за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при обосноваване на касационните основания по чл. 280, т. 3 ГПК. Процесуалните нарушения, ако са съществени, са основание за отмяна на решението, а не основания за допускане на касационното обжалване. Не са навеждани до касационното обжалване на въззивното решение и възражения по достоверността на експертните изводи с твърдения за липсата на правоспособност на независим оценител с вписване в регистъра към Камарата на независимите оценители на вещото лице, изготвило приетото без възражения от страните експертно заключение от първоинстанционния съд и изслушано съгласно предвидената в чл. 267, ал. 2 ГПК възможност от въззивния съд, при което също не са направени доказателствени искания от страните. Последното обосновано и с липсата на необходимост от специални знания, за което е направено и изявление от представителя на въззивника (ответник и сега касатор). Придобиването от вещото лице на правоспособност по реда на Закона за независимите оценители (ЗНО), включващ и впиването му в регистъра към Камарата на независимите оценители в България, не е и задължително условие за компетентността на вещото лице за включването му в състава на допусната съдебно-оценителна експертиза на недвижим имот. Това разрешение е дадено в решение № 87 от 4.07.2024 г. по т. дело № 2311/2022 г. на ВКС, I т.о. В него е прието, че условията, на които трябва да отговарят специалистите, утвърдени за вещи лица, се определят в наредба, която се издава от министъра на правосъдието, съгласувано с пленума на Висшия съдебен съвет, съгласно чл. 403, ал. 1, т. 2 ЗСВ и въз основа на която законова делегация е издадена Наредба№ Н-1 от 14.02.2023 г. за вписването, квалификацията и възнагражденията на вещите лица, а ЗНО урежда условията и реда за придобиване на правоспособност за упражняване на професия „независим оценител“ по договор между възложител и независим оценител по арг. чл. 17 и чл. 19 ЗНО. Тези нормативни актове не предвиждат придобиването на правоспособност за независим оценител, респ. вписването в регистъра към Камарата на независимите оценители, като условие за нужната квалификация за утвърждаване на лицето като специалист, утвърден за вещо лице в съответната област. Въззивният съд не се е отклонил и от посочената в изложението към касационната жалба тълкувателна практика и практика на ВКС по чл. 290 ГПК относно задължението му служебно да събира експертиза, когато е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Обобщено в тази практика е прието и че при тези хипотези единствено съдът може да прецени дали се налага съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, изкуството, занаятите и др., изискващи специални знания, като предпоставка за назначаване на експертиза с определена задача. Въведените във въззивната жалба, подадена от ответника Д. П. по иска (сега касатор), оплаквания за необоснованост на изводите в първоинстанционното решение за извършени в имота подобрения и полагани грижи за наследодателката и от двете страни и за неправилно прилагане от съда на чл. 31 ЗН с незачитане при формирането на наследствената маса на искането й по чл. 12, ал. 2 ЗН поради извършеното в нейна полза завещателно разпореждане не са налагали ново установяване на факт пред въззивния съд при необходимост от използване на специални знания, за които да и необходимо назначаване на експертиза по задачите на приетото експертно заключение пред първоинстанционния съд. Въз основа на установената от последното, т.е. при използване на специални знания из областите по чл. 195 ГПК, пазарна стойност на всички имоти на наследодателката към момента на откриване на наследството, са изведени и изводите на въззивния съд за определяне на размера на наследствената маса, извършени при прилагане на разпоредбата на чл. 31 ЗН, която е императивна, респективно относно накърняването на запазената част на ищеца от наследството на наследодателя М. П., определена по правилото на чл. 29, ал. 1 ЗН от формираната по чл. 31 ЗН наследствена маса. За уточняване на експертните изводи относно пазарната стойност на формираната наследствена маса при дадената в експертното заключение пазарна стойност за всеки от имотите, включени в масата, въззивният съд при съобразяване на предвидената в разпоредбата на чл. 267, ал. 2 ГПК възможност е изслушал отново вещото лице, преценката за която е предоставена на съда и не подлежи на инстанционен контрол. След изслушването му и пояснението на изводите му по експертното заключение, респ. на пазарната стойност на имотите, посочена от него в заключението въз основа на правила на опита и положения от специалната област на знанието, която стойност обаче относно имота в [населено място] не е използвана при определяне на стойността на имотите, включени в наследството, респ. на увеличението при съобразяване на извършените от ответника Д. П. подобрения, а е използвана вещната стойност, въззивният съд е приел, че за определяне стойността на наследствената маса при прилагане на разпоредбата на чл. 31 ЗН, респективно на запазените и разполагаеми части от наследството на М. П. не са необходими специални знания от областите по чл. 195 ГПК, които да налагат допускането на експертиза, а само обикновени математически изчисления. Последните при отчитане на изводите по експертното заключение относно пазарната стойност на имотите, включително без и с извършените от ответника подобрения в имота в [населено място], са извършени от въззивния съд при формиране на наследствената маса, включително и за увеличението на наследството, и определянето на стойностите на запазените и разполагаеми части от наследството с посочване по ясен и разбираем начин на тяхното извеждане като стойности. При тези данни преценката на въззивния съд относно приетото експертно заключение и липсата на необходимост от нови специални знания с допускане на нова експертиза е направена в съответствие с установената практика на ВКС, включително и посочената в изложението към касационната жалба по първите два формулирани от касатора въпроса. Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по следващите два (трети и четвърти), поставени от касатора, процесуалноправни въпроса. Трайно установена и безпротиворечива е практиката на ВС и ВКС, сред която и тази, посочена от касатора по ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г, ТР № 1 от 4 януари 2001 г. по гр. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 212 от 1.02.2012 г. по т. дело № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 161 от 4.10.2016 г. по т. дело № 2220/2015 г. на ВКС, II т.о., и решение № 222 от 27.03.2018 г. по т. дело № 505/2017 г. на ВКС, II т.о., и други, че за да признае или отрече претендираните права от насрещните страни, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, да извърши преценка на фактическия и доказателствен материал, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства за всички правнорелевантни факти и посочи кои факти намира за установени и кои - за неосъществили се, както и да прецени всички възражения и доводи на страните, които имат значение за решението по делото, като направените от него фактически и правни изводи намерят израз в мотивите му. Не се установява въззивното решение да противоречи на тази съдебна практика. Твърденията на ответника Д. П., че е извършила подобрения в имота в [населено място] и с тях е спомогнала за увеличаване на наследството са обсъдени от въззивния съд. Извършените от нея подобрения са установени от въззивния съд въз основа на преценка на събраната доказателствената съвкупност, като при съобразяване на притежаваната от наследодателката част от същия имот (4/6 идеални части) и направеното от нея в ползва на дъщеря й (ответник по делото) завещателно разпореждане, в съответствие със закона и съдебната практика по приложението му е прието, че не е налице хипотеза по чл. 12, ал. 2 ЗН, вземането по която да бъде приспаднато при формиране на наследствената маса по чл. 31 ЗН, включваща само притежавани от наследодателката имоти, защото не е изпълнено законовото изискване претендиращият сънаследник да не е възнаграден. Несъгласието на касатора с този анализ, обем и оценка на събраните доказателствени средства, респ. с решаващите изводи, изведени от приетите за установени факти при тяхното обсъждане с твърденията на страните, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. По последните два (пети и шести) формулирани от касатора въпроса относно завета като възнаграждение по чл. 12, ал. 2 ЗН и значението на времето му на съставяне към извършеното от претендиращия сънаследник увеличение на наследството, които са материалноправни по своя характер, също не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В посочените от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК решение № 57 от 07.05.2014 г. по гр. дело № 5702/2013 г. на ВКС, решение № 96 от 28.01.2021 г. по гр. дело № 4201/2019 г. на ВКС, I г.о., решение № 82 от 16.03.2011 г. по гр. дело № 221/2010 г. на ВКС и решение № 157 от 05.06.2020 г. по гр. дело № 748/2019 г. на ВКС, II г.о., не са дадени разрешения на тези правни въпроса, а тълкувания по приложението на чл. 31 ЗН, предвиждащ алгоритъма за формиране на наследствената маса и определянето на стойността на запазената и разполагаема части, който е съобразен от въззивния съд в оспорвания съдебен акт, поради което и посочената съдебна практика като неприложима по тези въпроси не може и да обоснове специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не се обоснова посочената предпоставка и другата посочена от касатора практика – т. 1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 209 от 04.11.2016 г. по гр. дело № 1539/2016 г. на ВКС и други не само поради неотносимостта й към въпросите, а и поради липсата на оплаквания във въззивната жалба за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, обусловила непълнота на събраните по делото доказателствена средства. Изводите във въззивното решение по тези правни въпроса са и съобразени с практиката на ВКС - решение № 248 от 20.04.2010 г. по гр. дело № 4247/2008 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 230 от 2.10.2012 г. по гр. дело № 354/2012 г. на ВКС, II г.о., ГК, решение № 161/2015 г. от 29.02.2016 г. по гр. дело № 2272/2015 г. на ВКС, II г.о., и други. В нея е прието, че искането по чл. 12, ал. 2 ЗН е особено приложение на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, когато наследникът е спомогнал за увеличаване на наследството и не е възнаграден по друг начин - с дарение, завещание, ползване на имота за определено време. За да е налице възнаграждаване по смисъла на чл. 12, ал. 2 ЗН, е необходимо наследникът, който има принос за увеличаване на имуществото на наследодателя, да е получил от наследодателя облага, съизмерима с неговия принос, без да е необходимо да е налице пълен икономически еквивалент. При преценката дали наследникът е възнаграден за приноса си да се увеличи наследството следва да се вземат предвид всички актове на облагодетелстване на наследника от наследодателя, независимо дали те предхождат или следват във времето осъществяването на приноса от претендиращия сънаследник. Не се обоснова основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по тези въпроси и поради липсата на обсъждане от въззивния съд дали е приложима разпоредбата на чл. 36, ал. 1 ЗН, наведено като довод от касатора в обстоятелствената част на изложението по последните два правни въпроса. Според установената практика на ВКС (решение № 25 от 7.03.2014 г. по гр. д. № 4215/2013 г. на ВКС, I г.о.), когато претендиращият възстановяване на запазена част наследник притежава на самостоятелно основание дял от имота, предмет на завещателното разпореждане или дарение, с което поддържа, че е накърнена запазената му част от наследството, разпоредбата на чл. 36 ЗН не може да намери приложение, поради което и необсъждането на приложението й в разглеждания не обосновава наличието на специална предпоставка на твърдяното основание за допускане на касационно обжалване на оспорвания съдебен акт. По формулираните в изложението към касационната жалба въпроси касаторът навежда и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Относимите към тях разпоредби са ясни и не се нуждаят от тълкуване, а и по приложението им има формирана трайно установена съдебна практика, поради което така поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване също не е налице. Не може да бъде споделена и тезата на касатора Д. П., че въззивното решение е очевидно неправилно по чл. 280, ал. 2 ГПК поради нарушаване от въззивния съд на правилата на формалната логика с приемането за неоснователна на претенцията й по чл. 12, ал. 2 ЗН и незачитане на увеличението на наследството при формирането на наследствената маса. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване и при очевидна неправилност. Това основание за допускане до касационно обжалване е налице, когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, т.е. когато въззивният съд е допуснал нарушения на приложима за конкретния спор императивна материалноправна норма, довели до несъвместим със закона резултат - поради разрешение, дадено в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл; нарушения на основните начала на гражданския процес или явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, и която може да се установи от мотивите на съдебния акт, без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба. Описаните пороци на съдебния акт, поддържани от касатора с явна необоснованост на изводите на въззивния съд, не се констатират от касационната инстанция при запознаване със съдържанието на обжалваното въззивно решение. Изложените в обжалваното въззивно решение изводи за неоснователност на претенцията по чл. 12, ал. 2 ЗН на ответника Д. П. поради липсата на отрицателния елемент от фактическия й състав, а именно претендиращият я наследник да не е възнаграден, с облагодетелстването й със завещателното разпореждане, а като неоснователна и за неучастваща при формирането на наследствената маса на наследодателката, са направени от въззивния съд не само въз основа на преценка и анализ на доказателствена съвкупност и съблюдаване на връзките помежду им и следващите се от тях изводи относно установените релевантни факти с обсъждане на относимите твърдения на страните съгласно правилата на процесуалните разпоредби, но и при съобразяване на установената практика на ВКС. Затова и от мотивите му не могат да се изведат поддържаните от касатора тежки пороци, водещи до посочената очевидна неправилност на въззивното решение. В заключение, касационното обжалване на атакуваното въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2 ГПК. Не е налице и друга хипотеза по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението. При този резултат на ответника по касация – М. П., следва на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да се присъдят своевременно претендираните от него разноски по производството пред касационната инстанция в размер на 1200 лева, представляващи адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие от 02.01.2024 г. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.