Определение № 225 от 21.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1650/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Г. Т., [населено място], чрез адвокат К. Д., срещу въззивно решение № 6241 от 06.12.2023 г. по в.гр.д. № 5544/2023 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение №20076883 от 30.01.2023 г. по гр.д. № 2592/2020 г. на Софийския районен съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от жалбоподателката срещу Англо - американско училище, [населено място], обективно съединени искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ за отмяната като незаконно уволнението ѝ, извършено със заповед № ААУ-19/20-HR-012/01.11.2019 г., възстановяването ѝ на заеманата преди уволнението длъжност, както и присъждане на обезщетение в размер на 18 184,20 лв. за оставането ѝ без работа поради незаконното уволнение за периода от 26.10.2019 г. до 26.04.2020 г., ведно със законната лихва до окончателното изплащане на сумата.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника Англо - американско училище, гард С., чрез процесуалния му представител адвокат Б. Н., в който се поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване, а по същество жалбата е неоснователна. Направено е искане за присъждане на разноски в случай на допускане на касационното обжалване. Не са представени доказателства за направени деловодни разноски.

Въззивният съд е приел, че са предявени за разглеждане искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ във вр. чл. 225, ал. 1 КТ. Съдът е споделил изводите на първата инстанция във връзка със установената фактическа обстановка, както и изложените правни мотиви, поради което е препратил към тях на основание чл. 272 ГПК, след което е изложил собствени мотиви по наведените от страните оплаквания. От събраните доказателства е установено, че между страните е съществувало валидно трудово правоотношение, възникнало по силата на трудов договор № ААУ 6003/01.07.2005 г., който впоследствие е прекратен от работодателя на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ, като уволнението е оспорено от ищцата по съдебен ред. С определение № 716 от 08.10.2019 г. по гр.д. № 1688/2019 г. на Върховен касационен съд не е допуснато касационно обжалване на решение № 264 от 10.01.2019 г. по гр.д. № 6955/2018 г. на Софийски градски съд, с което уволнението на ищцата е признато за незаконно, същата е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност – „учител/начален курс/музика“ при ответника и ѝ е присъдено обезщетение за оставането ѝ без работа поради уволнението. Посочено е, че спорният между страните въпрос касае момента, в който ищцата е следвало да се яви на работа след възстановяването ѝ с посоченото съдебно решение. Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 3 от 02.12.2021 г. по тълк. д. № 3/2019 г., ОСГК на ВКС двуседмичният срок за явяване на работа по чл. 345, ал. 1 КТ започва да тече само от получаването от страна на работника или служителя на нарочното съобщение за възстановяване на работа, изпратено от разгледалия делото първоинстанционен съд. Ако не е получено съобщение срокът започва да тече от деня, в който с явяване в предприятието или по друг начин работникът или служителят изяви пред работодателя желанието си да се върне на работата, на която е възстановен. В подадено до работодателя чрез куриер заявление вх. № AAY-19/20-IN004/11.10.2019 г. ищцата се е позовала на определението на Върховния касационен съд и на основание чл. 345 КТ поискала да бъде допусната на работа за заемане на длъжността „учител/начален курс/музика“ в ответното училище. Съдът е направил извод, че с това си поведение ищцата е изявила пред работодателя си, че желае да се върне на работата, на която е възстановена, преди да ѝ е било връчено надлежно съобщение от първоинстанционния съд за връщане на работа, следователно срокът по чл. 345, ал. 1 КТ е започнал да тече от 11.10.2019 г. В този смисъл е приел за ирелевантно за спора обстоятелството, че на по-късна дата - 06.01.2020 г. – на ищцата е било връчено нарочно съобщение за възстановяване от съда, тъй като е установено наличието на втората хипотеза коментирана в ТР № 3 от 02.12.2021 г. по тълк. д. № 3/2019 г., ОСГК на ВКС - ищцата вече е била изявила пред работодателя си желанието си да се върне на работата, на която е възстановена.

На следващо място, съдът е приел за недоказано твърдението, че ищцата се е явила на 17.10.2019 г. при работодателя, за да заеме работата, на която е възстановена. Аргументирал се е със свидетелските показания на служителите на училището, преценени с оглед чл. 172 ГПК, както и служителите на дружеството, осигуряващо охрана на училището, от които е установено, че на сочената дата – 17.10.2019 г. училището е било във ваканция, тоест затворено, поради което не е била налице фактическа възможност за явяване на ищцата на работа. В подкрепа на извода за неявяване на ищцата е и представената от служител на охранителното дружество докладна записка, според която в периода от 01.10.2019 г. до 31.12.2019 г., нито ищцата, нито процесуалния ѝ представител, са посещавали училището - същите не са преминавали контролно-пропускателния пункт за пешеходци и не са били регистрирани в системата за контрол и регистрация на посетители в училището. За 2020 г. същите лица били регистрирани и са преминали през КПП-1 на училището единствено на 10.01.2020 г. и престояли на територията му от 09,38 ч. до 10,00 ч. Допълнително е посочено, че според показанията на служител на длъжност „специалист човешки ресурси“ в края на м. октомври 2019 г. е бил проведен единствено разговор между него и адвокатката на ищцата във връзка с явяването ѝ на работа, но не е последвало фактическо явяване. Те се подкрепят и от представената електронна кореспонденция между служителя и процесуалния представител на училището. Направен е извод, че след като работното място на ищцата е било училището-ответник с адрес [населено място], кв. П., [улица], същата е следвало да се яви на посочения адрес и да продължи да изпълнява трудовите си задължения така, както преди издаването на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, като не е необходимо, доколкото законът не го изисква, да се отправя каквото и да е писмено изявление от страна на ищеца до работодателя, за да се заявява готовност за престиране на работна сила. Фактическото явяване на работа на възстановения работник е достатъчно, за да се приеме, че е спазен срокът по чл. 345, ал. 1 КТ, а само изпращането на писмо за намеренията, не означава, че е спазен същият. Следователно съдът е приел, че основанието, посочено в уволнителната заповед, е действително възникнало и за работодателя е възникнало правото отново да прекрати трудовото правоотношение на ищцата поради неявяването ѝ на работа в законоустановения срок след възстановяването ѝ с предходно съдебно решение.

Като неоснователни са отхвърлени и останалите оплаквания на ищцата, свързани с издаването на новата заповед за уволнение. Съдът се е позовал на практиката на ВКС, че е допустимо работодателската правоспособност да бъде делегирана чрез упълномощаване при прекратяване на трудово правоотношение и извън случаите на налагане на дисциплинарни наказания по чл. 192, ал. 1 КТ. Установено е, че заповедта е подписана за работодателя от негова служителка, в качеството ѝ на бизнес мениджър на училището, упълномощена от Съвета на директорите на ААУ с нотариално заверено пълномощно от 27.11.2018 г., поради което е прието, че трудовото правоотношение е прекратено от лице с надлежни пълномощия. От представеното по делото известие за доставяне е установено, че процесната заповед е изпратена на ищцата по куриер и е получена от нея на 20.11.2019 г., поради което съдът е приел, че прекратяването на трудовото правоотношение е законосъобразно и е породило действие.

В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване са формулирани следните въпроси:

1. „От кога тече двуседмичният срок за явяване на работа по чл. 345, ал. 1 КТ – от получаване на нарочно съобщение от първоинстанционния съд, разгледал делото, или от узнаването на влязлото в сила решение за възстановяване на предишната работа, което не съдържа съобщение за явяване на работа в определен срок?“.

2. „Необходимо ли е лично явяване на работника или служителя да заеме длъжността, която е заемал преди уволнението, или е достатъчно по друг начин да заяви желанието си да бъде възстановен на работа /например с писмени молби до работодателя/?“.

3. „Следва ли съдът да направи преценка на всички доказателства по делото и да мотивира преценката си защо кредитира показанията на едни свидетели, а на други - не?“.

4. „Как следва да се ценят показанията на процесуалния представител на страната след приключване на делото пред всички инстанции?“.

По първите три въпроса се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са посочени решения на ВКС, с които касаторът счита, че е налице противоречие на изводите на въззивната инстанция. За последният въпрос се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Твърди се още наличието на очевидна неправилност – самостоятелно основание за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване, поради следните съображения:

Първият въпрос е обусловил решаващата изводи на съда, но не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът е предмет на Тълкувателно решение № 3 от 2.12.2021 г. по тълк. д. № 3/2019 г. на ОСГК на ВКС, в което е прието, че двуседмичният срок за явяване на работа по чл. 345, ал. 1 КТ започва да тече само от получаването от страна на работника или служителя на нарочното съобщение за възстановяване на работа, изпратено от разгледалия делото първоинстанционен съд. Ако не е получено съобщение срокът започва да тече от деня, в който с явяване в предприятието или по друг начин работникът или служителят изяви пред работодателя желанието си да се върне на работата, на която е възстановен. В мотивите на решението се посочва, че уведомяването на работника и/или служителя в случай, че е уважен искът му за възстановяване на предишната работа, е специална процедура – съобщението по чл. 345, ал. 1 КТ се изпраща от първоинстанционния съд след влизане на решението за възстановяване на работа в сила, получава се лично от работника или служителя в разумен срок след приключване на исковото производство и полученото съобщение поставя началото на срока по чл. 345, ал. 1 КТ. Получаването на съобщението като обективен факт гарантира правната сигурност, за разлика от узнаването като субективен факт. Въззивният съд изцяло е съобразил даденото разрешение, като изрично е посочил, че моментът на узнаването от ищцата за решението за възстановяването ѝ на предходната длъжност е ирелевантен за срока по чл. 345, ал. 1 КТ, а е взел предвид изразеното от нея желание да се върне на работа чрез изпращането на нарочно заявление в посочения смисъл.

Вторият въпрос също е от значение за изхода на спора, като по него е налице практика на ВКС – напр. решение № 314 от 16.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 307/2012 г., III г. о., решение № 46 от 28.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3406/2013 г., IV г. о., ГК, решение № 125 от 30.05.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3894/2017 г., IV г. о., ГК. Според възприетото в нея явяването на работника да заеме предишната му работа по смисъла на чл. 345, ал. 1 КТ означава личното фактическо явяване на работника на работното място и изричното изявяване на желанието му да бъде възстановен на предишната му длъжност, което да е доведено до знанието на работодателя. Само изпращането на писмо за намеренията не е достатъчно, за да се приеме, че е спазена процедурата по възстановяване на трудовото правоотношение занапред. Видно от мотивите на обжалваното решение, съдът е приел, че не се установява ищцата лично да се явила в училището в законоустановения двуседмичен срок, като изрично е посочил, че изпращането на зяавление, с което иска да бъде допусната да заеме длъжността, на която е била възстановена, не покрива изискванията на процедурата, визирана в чл. 345, ал. 1 КТ. Съобразно посоченото не е налице противоречие между възприетото от въззивната инстанция и съдебната практика по въпроса.

По отношение на третия въпрос е налице трайна съдебна практика според която въззивният съд е задължен да обсъди всички твърдения, доводи, възражения и оспорвания на страните, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка и да изложи собствени мотиви. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. В конкретния случай съдът е обсъдил всички доказателства – включително свидетелските показания – като е посочил кои се подкрепят и от други писмени доказателства, и кои са в противоречие с останалия събран доказателствен материал, поради което не са кредитирани. Доколкото съдът е изпълнил задължението си, касационното обжалване не следва да бъде допускано и по този въпрос.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, наведено във връзка с последния въпрос, предполага посочването на погрешна, противоречива или остаряла съдебна практика, на която съдът се е позовал, или пък неясна, неточно или вътрешнопротиворечива правна норма, която съдът е приложил – арг. от т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В изложението на касационните основания не се съдържа подобна аргументация, като позоваването на основанието е само бланкетно. Следва да се посочи, че нормата на чл. 172 ГПК е достатъчно ясна и по приложението ѝ съществува множество съдебна практика, която няма необходимост от промяна или осъвременяване.

Обжалваното решение не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, доколкото не постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Съобразно изхода на спора пред касационната инстанция на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касационната жалба са дължими направените от него разноски. Доколкото обаче искането е за присъждането им в случай на допускане на касационното обжалване, както и с оглед липсата на представени доказателства за реалното им извършване, то съобразно приетото в т. 1 на Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, разноски не следва да се присъждат.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.