Определение № 3280 от 26.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 233/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Обжалвано е определение № 988/25.10.2023 г. по ч.гр.д. № 668/2023 г., с което Окръжен съд – Русе е отменил определение № 3653/12.09.2023 г. по гр.д. № 5066/2022 г. на Районен съд – Русе в частта, с която първостепенният съд е отхвърлил молбата на ищеца А. Г. Д. да изменени по разноските определението си за прекратяване на производството по делото (чл. 232 ГПК), и с уважаването на тази молба въззивният съд е отхвърлил претенцията по чл. 78, ал. 4 ГПК на ответника „Дунарит“ АД. Определението се обжалва от „Дунарит“ АД с искане да бъде допуснато до касационен контрол по множество материалноправни и процесуалноправни въпроси, които касаторът намира за обуславящи – общата предпоставка по чл. 274, ал. 3, вр. чл. 280, ал. 1 ГПК, и които считаза решени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – допълнителната по чл. 274, ал. 3, вр. чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По същество се оплаква, че определението е неправилно и иска настоящата инстанция да уважи претенцията по чл. 78, ал. 4 ГПК в размера от 13 955 лв. – уговореното и изплатено възнаграждение на адв. К. С.. Ответникът по касация възразява, че частната жалба е с недопустим предмет - срещу необжалваемо определение, и е просрочена - ответникът е узнал за въззивното определение не по-късно от 09.11.2023 г., когато е поискал издаването на препис от него, а частната жалба е подадена на 27.11.2023 г. Възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а определението е правилно. Настоящият състав намира за неоснователни възраженията за недопустимост на частната касационна жалба. Първо, с т. 1 ТР № 5/12.07.2018 г. по тълк.д. № 5/2015 г. ОСГТК на ВКС дефинира определенията, с които се дава разрешение по същество на други производства в смисъла по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Сред дадените примери е въззивното определение, постановено по частна жалба срещу определение на първоинстанционния съд за изменение в частта по разноските на решението/на определението за прекратяване на делото. Определението по чл. 232 ГПК, чието изменение в частта по разноските въззивният съд е извършил, е по трудово дело за обезщетения по чл. 200 КТ с цена 151 470.10 лв. Спазени са изискванията по чл. 274, ал. 3, т. 2 и чл. 274, ал. 4, вр. чл. 280, ал. 3, т. 3, in fine ГПК. Второ, неправилно въззивният съд е посочил, че не подлежи на обжалване. За него касаторът/ответникът „Дунарит“ АД узнава не по-късно от 09.11.2023 г., когато е поискал издаване на препис. Срокът по чл. 275, ал. 2 ГПК обаче е започнал да тече на 20.11.2023 г., когато преписът му е връчен – арг. от чл. 7, ал. 2 ГПК, и към 27.11.2023 г. не е изтекъл. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че договорът за процесуална защита и съдействие, включващ процесуално представителство по гр.д. № 5066/2022 г. пред Районен съд – Русе, е сключен между ответника и адв. С. на 15.11.2022 г., че по него е уговорено възнаграждение за сумата 13 955 лв., но то не е платено, а шестте плащания от ответника в периода 17.11.2022 г. – 13.04.2011 г. в общ размер на сумата 13 955 лв., удостоверени в банковото извлечение от сметката на адвоката, са по друг договор от 10.11.2022 г., който не е представен по делото и „касае вътрешните отношения на дружеството с адвоката“. При тези мотиви на въззивния съд обуславящ в смисъла по чл. 274, ал. 3, вр. чл. 280, ал. 1 ГПК е първият (материалноправен) въпрос, повдигнат от касатора: Дължи ли се адвокатско възнаграждение за правна защита и съдействие, уговорено с договор между адвокат и клиент, ако по делото не е представен документът, с който договорът е оформен? В решение № 233/17.05.2011 г. по гр.д. № 1588/2010 г. и в решение № 234/17.05.2011 г. по гр.д. № 1599/2010 г. на ВКС, IV-то ГО се приема, че отношенията между адвокат и клиент по повод оказване на правна защита и съдействие, включително процесуално представителство, се уреждат от Закона за адвокатурата. Прието е, че за разлика от пълномощното за процесуално представителство, което трябва да е в писмена форма, а устно само по изключение – чл. 25, ал. 2 ЗА, за договора между адвоката и клиента законът не предвижда писмена форма. Съгласието е валидно и ако не е оформено писмено. Възнаграждението може да бъде дължимо и тогава, когато договорът между адвокат и клиент не е в писмена форма, или когато е в писмена форма, но не е представен по делото, по което адвокатът се е задължил да оказва правно съдействие. Като е намерил, че за да възникне вземането по чл. 78, ал. 4 ГПК, е необходимо да е представен договор в писмена форма и в частност, този, сключен между ответника и адв. К. С. на 10.11.2022 г., и е отказал да обсъди събраните доказателства, че макар да не е оформен с документ, именно с този договор ответникът е поверил процесуалното си представителство на адв. С. и му е заплатил възнаграждението от 13 995 лв. преди направеното искане за прекратяване на делото поради оттегляне на исковете, въззивният съд е решил обуславящия въпрос в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Налице е и допълнителната предпоставка по чл. 274, ал. 3, вр. чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касационното обжалване на въззивното определение следва да се допусне. По този въпрос настоящият състав споделя отговора с двете решения на Върховния касационен съд, разяснен с т. 1 ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. ОСГТК на ВКС откъм изискванията за присъждане на съдебните разноски за адвокатско възнаграждение – необходимо е не само да е уговорено, но и изплатено. Частната касационна жалба е основателна по следните съображения: По искова молба, подадена от А. Г. Д. на 06.07.2022 г., е образувано гр.д. № 5066/2022 г. на Районен съд – Русе. Ищецът е твърдял, че на 07.07.2017 г. като „снарядист взривни вещества“ е претърпял трудова злополука, установена с разпореждане № 76/12.07.2017г. на НОИ, и която му е причинила временна неработоспособност, като с решение от 2018 г. на ТЕЛК му е бил определен 16 % трайно намалена работоспособност. Ищецът е твърдял, че здравословното му състояние се е влошило и с решение на ТЕЛК от 25.02.2022 г. му е бил определен 50 % трайно намалена работоспособност поради трудовата злополука. Претендирал е от ответника сумите 1 470.10 лв. и 150 000.00 лв. – обезщетение за имуществени и неимуществени вреди. На 10.11.2022 г., в срока по чл. 131 ГПК, е постъпил отговор на исковата молба, с който ответникът: 1) се е позовал на давност (чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ); 2) оспорил е първия иск с твърдения, че след като ищецът не се е възползвал от възможността да получи обезщетение до сумата 1 000 лв. за медицински разходи, което работодателят предоставя на своите работници по вътрешни правила, ищецът извънсъдебно е признал, че не е понесъл такива имуществени вреди, и 3) е оспорил исковете с възражение за съпричиняване на трудовата злополука поради груба небрежност - чл. 201, ал. 2 КТ. Възражението по чл. 201, ал. 2 КТ е обосновано с твърдения, базирани на множество вътрешни актове за безопасни условия на труд – за всички работници и служители на предприятието, което е стратегически обект от значение за националната сигурност (ПМС № 181/20.07.2009 г.), и за заеманата от ищеца длъжност; с твърдения, че ищецът е бил запознат с тях и му е провеждан ежедневно инструктаж, включително преди злополуката. В исковата молба и в отговора са направени множество доказателствени искания в установяване на относимите факти: за приемане на документи, за разпит на свидетели, за съдебни удостоверения, за съдебномедицинска експертиза, за обяснения от ищеца по въпроси, поставени от ответника. В отговора на исковата молба има искане за привличане на застраховател като трето лице помагач с обоснован интерес от привличането. Отговорът е подписан от адв. К. С.. Към него е приложено общо пълномощно (чл. 34, ал. 1 ГПК). На 08.02.2023 г. постъпва молба, с която ищецът уточнява, че претенцията е за сумата 150 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди поради ексцес от трудовата злополука от 07.07.2017 г., установим с решението на ТЕЛК от 25.02.2022 г. Възможността за такава претенция е изяснена в решение № 262/28.01.2020 г. по гр.д. № 1413/2019 г., III-то ГО на ВКС. С молба от 17.03.2023 г. ответникът е възразил, че искането е недопустимо, защото с молбата от 08.02.2023 г. ищецът изменя и основанието, и петитума на исковете. Молбата от 17.03.2023 г. е подписана също от адв. К. С.. Към нея е приложена типова бланка № 006425/15.11.2022 г., с подписването на която ответникът и адвоката са удостоверили, че на 10.11.2022 г. са сключили договора за правна защита и съдействие, включващ процесуално представителство, и са уговорили адвокатското възнаграждение за сумата 13 995 лв., платимо по банков път. В открито съдебно заседание от 31.05.2023 г. са се явили двама адвокати, упълномощени от ищеца, юрисконсулт К. - за ответника, а неговият помагач не е представен. Ищецът е заявил, че оттегля исковете. Не се е мотивирал. Юрисконсултът е поискал присъждане на разноски (чл. 78, ал. 4 ГПК) и е представил списък по чл. 80 ГПК. Списъкът е изготвен от адв. С. в свидетелство, че адвокатското възнаграждение за процесуалната защита по делото от 13 995 лв. му е изплатено с 5 плащания от по 2 560.00 лв. - на 17.11.2022 г., 20.12.2022 г., 16.01.2023 г., 15.02.2023 г. и 15.03.2023 г., и с шесто за остатъка от 1 195.00 лв. – на 13.04.2023 г. Представено е и извлечение засвидетелстващо, че на тези дати сумите са постъпили по сметката на адв. С.. Адвокатите на ищеца са възразили, че възнаграждението е прекомерно (чл. 78, ал. 5 ГПК). С протоколно определение първостепенният съд е прекратил производството по делото поради оттегляне на исковете (чл. 232 ГПК) и на основание чл. 78, ал. 4 ГПК е осъдил ищецът да заплати на ответника сумата 8 322.76 лв. Мотивирал се е с това, че съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК ответникът има право на разноските и при прекратяване на делото, но уговореното от дружеството и изплатено адвокатско възнаграждение за сумата 13 995 лв. е прекомерно. Това е така, защото към направеното искане по чл. 232 ГПК адв. С. е предоставил защитата в по-малък обем от уговореното и не се е явил в откритото съдебно заседание. Първостепенният съд е намалил отговорността на ищеца по чл. 78, ал. 4 ГПК до размера, определен в чл. 9, ал. 1, вр. чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Ищецът и ответникът са подали молби за изменение на определението по чл. 232 ГПК в частта по разноските. В молбата по чл. 248 ГПК ищецът е твърдял, че възнаграждението за сумата от 13 995 лв. е по друг договор между ответника и адвоката и че не е било изплатено към момента на направеното искане по чл. 232 ГПК. В молбата по чл. 248 ГПК ответникът е твърдял, че има право на пълния размер на уговореното и изплатено адвокатско възнаграждение. С определение № 3653/12.09.2023 г. по гр.д. № 5066/2022 г. Районен съд - Русе е оставил без уважение и двете молби по чл. 248 ГПК. Определението е обжалвано с само от ищеца. С определение № 988/25.10.2023 г. по ч.гр.д. № 668/2023 г. Окръжен съд – Русе неправилно приема, че договорът за процесуална защита и съдействие между ответника и адв. С. е сключен на 15.11.2022 г. и неправилно е разсъждавал дали уговореното с този договор адвокатско възнаграждение е платено. При съвкупна преценка на събраните писмени доказателства, описани по-горе, въззивният съд е следвало да приеме, че договорът за процесуална защита и съдействие, включващ процесуалното представителство на ответника по гр.д. № 5066/2022 г. пред Районен съд – Русе, е сключен на 10.11.2022 г., а уговореното с него възнаграждение за сумата 13 995 лв. е изплатено на адв. С. по банков път. Последното плащане ответникът е извършил на 13.04.2023 г., т.е. преди заседанието от 31.05.2023 г., когато ищецът оттегля исковете. Съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото, а с определението по чл. 232 ГПК ищецът е бил осъден да му заплати сумата 8 322.76 лв. Неоснователна е била частната жалба на ищеца срещу определението, с което първостепенният съд е отказал да измени определението си по чл. 232 ГПК и да отхвърли претенцията по чл. 78, ал. 4 ГПК по молбата от ищеца по чл. 248 ГПК. Касационната инстанция е длъжна да отмени неправилното определение и да отхвърли тази молба. Въпреки това претенцията на ответника за пресъждането на сума над 8 322.76 лв. до сумата 13 995 лв. не може да бъде уважена. Първо, с оглед разкритата действителна фактическа и правна сложност на делото обоснованото и разумно възнаграждение на адв. С. е поне до този размер, като касационната инстанция не намира, че за възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК е от значение, че адвокатът не е предоставил защитата в пълния уговорен обем. Възнаграждението е било платено изцяло по банков път до уговорения размер от 13 955 лв. преди 31.05.2023 г. Делото е прекратено поради десезирането на съда, извършено от ищеца на тази дата. Недопустимо е съдът да ограничи отговорността по чл. 78, ал. 4 ГПК по причини, които са в поведението на ищеца, а не на ответника. Второ, пред въззивния съд ответникът не е обжалвал определение № 3653/12.09.2023 г. по гр.д. № 5066/2022 г. на Районен съд – Русе в частта, с която първостепенният съд е отхвърлил неговата молба за изменение на определението по чл. 232 ГПК по разноските при искане неговата претенция по чл. 78, ал. 4 ГПК да бъде уважена над размера от 8 322.76 лв. Следователно определението на първата инстанция в тази част е влязло в сила като необжалвано. При тези мотиви, съдът