Определение № 1075 от 05.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4238/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на УМБАЛ „Проф. д-р Стоян Киркорович“ АД, ЕИК[ЕИК], срещу решение № 208 от 22.07.2025 г. по в. гр. дело № 334/2025 г. на Окръжен съд – Стара Загора. С него е потвърдено решение от 20.03.2025г. по гр.д. № 3817/2024 г. на Районен съд – Стара Загора и са отхвърлени предявените от УМБАЛ „Проф. Д-р Ст. Киркович” АД срещу д-р Д. П. С. искове да заплащане на неустойка в размер на 10 000 лв., съгласно т. 2 от Споразумение във връзка с трудов договор за член на ТЕЛК ,сключено на 20.05.2021г. и мораторна лихва върху главницата по т. 1. за периода от 30.06.2022 г. до 25.08.2024 г. включително в размер на 2 667,82 лв., както и законната лихва върху главницата по т. 1 за периода от датата на депозиране на исковата молба - 26.08.2024 г. до окончателното изплащане на сумата.

В мотивите си инстанцията по същество приема, че между страните няма спор относно наличието на трудово правоотношение помежду им, съществувало за периода от 08.09.2020 г. до 30.06.2022 г. По силата на това трудово правоотношение Д. С. първоначално е заемал длъжността „лекар“ в Клиника по инфекциозни болести с ХИВ и СПИН, със срок за изпитване до 08.03.2021 г., уговорен в полза на работодателя. След изтичане на срока на изпитване, на 08.03.2021 г. между страните е сключен трудов договор за изпълнение на същата длъжност,с посочен в него срок до 08.04.2021г.Поради това с молба от 06.04.2021 г. д-р С. е поискал да бъде назначен в УМБАЛ „Проф. д-р Стоян Киркович“ АД за времето от 08.04.2021 г. до 31.05.2021г. С допълнително споразумение от 07.04.2021 г. към трудовия договор страните отново уговорили срок до 31.05.2021г., за изпълнение на същата длъжност. На 20.05.2021 г. страните са сключили споразумение във връзка с трудовия договор, за член на ТЕЛК. Съгласно неговите клаузи, Д. С. поема задължение да работи две години в лечебното заведение, след подписване на споразумението. В чл. 2 страните са уговорили при прекратяване на трудовия договор преди изтичане на срока предвиден в споразумението, работникът да дължи на работодателя неустойка в размер на 10 000 лв. за всяка година или сума от 10 000 лв., пропорционална на остатъка от неотработения срок. На 01.06.2021 г. страните са сключили допълнително споразумение, с което са изменили заеманата от работника длъжност от „лекар“ в Клиника по инфекциозни болести с ХИВ и СПИН на „лекар – член на ТЕЛК“ и са уговорили срок на договора до 01.06.2023 г. На 01.04.2022 г. Д. С. е подал до работодателя си писмено предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение,считано от 01.05.2022 г., което е оттеглил със заявление от 19.04.2022 г. Със заповед от 20.06.2022 г. на изпълнителния директор на УМБАЛ „Проф. д-р Стоян Киркович“ АД е била променена изпълняваната от работника длъжност, като считано от 16.05.2022г. до отпадане на необходимостта той е изпълнявал длъжността „Председател на ТЕЛК“.На 30.05.2022 г. Д. С. отново е подал до работодателя си писмено предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение,със срок считано до 28.06.2022 г. включително.Със заповед от 29.06.2022 г. на изпълнителния директор на УМБАЛ „Проф. д-р Стоян Киркович“ АД трудовото правоотношение между страните е било прекратено, считано от 30.06.2022 г.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд на свой ред е намерил исковете за неоснователни. Посочено е, че Кодекса на труда /КТ/ е специален закон и общите правила на Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/ се прилагат, когато има изрично препращане към тях.В КТ не е предвидено правото на страните по трудово правоотношение да уговарят неустойки за неизпълнение на произтичащите от трудовия договор задължения, нито неустойки при прекратяването му. Изтъкнато е, че разпоредбите, които уреждат правото на обезщетение на изправната страна по трудовия договор по повод на неспазен срок на действие на договора, са императивни като уредба за случаите, при които възниква съответното право на обезщетение и за неговия размер. Правната регламентация на сключеното споразумение се подчинява на разпоредбите на КТ .С оглед гореизложеното съда е определил клаузите на споразумението, задължаващи работника да работи за период от две години и свързаната с неизпълнението на това задължение клауза за неустойка, като нищожни поради противоречието им със закона. Клаузите попадат под санкцията на чл.8, ал.4 КТ ,като не е имало спор ,че разглежданите уговорки не са обвързани с договор за придобиване на квалификация,за обучение или преквалификация ,т.е не е налице предвиден в чл. 229, чл.230 и чл.234 КТ случай. Всеки има неотменимо човешко право да работи и упражнява свободно избрана или приета професия .Посредством клаузи като процесната се ограничава признато от международно-правните актове, по които Република България е страна, и в Конституцията на страната право на труд на работника, прогласено съответно в чл. 15 от Хартата на основните права на Европейския съюз и в чл. 48, ал. 3 от Конституцията на Република България.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно и незаконосъобразно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. В изложението към жалбата касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК са повдигнати следните въпроси:

1. „Може ли служителя да дължи неустойка на работодателя, ако не отработи предвидения период в съотв. договор, който е сключен в случая за работата му като член на телкова комисия?“;

2. „По какъв начин следва да се определи размера на дължимото от работника обезщетение при неизпълнение не поето от него задължение, след като той и работодателя са подписали конкретен договор, в който е предвидена отговорност и респ. компенсация под формата на неустойка?“;

3. „При пълно неспазване на поетото задължение да се работи при работодателя в определен в договор срок, следва ли да намерят приложение общите правила за отговорност при договорно неизпълнение, и да се присъди обезщетението уговорено като неустойка във вида и размера, в който страните са се разбрали по между си?“;

4. „Какъв е специфичният предмет на договора за включване в състав на телкова комисия, и тогава когато е неизпълнение от едната страна, а обезщетението е уговорено във варианти, избора правомощие на добросъвестната страна по договора ли е, или не?“;

5. „Следва ли служителят да дължи неустойка на работодателя, след като не е отработил предвидения период,за който е дал изричното си съгласие?“;

6. „Длъжен ли е въззивният съд да съобрази всички събрани доказателства по делото, да бъде втора първа инстанция и да формира свои собствени мотиви по основния спорен въпрос по делото?“.

По така поставените въпроси се твърди противоречие с решения на ВКС, СГС, ОС Стара Загора и ОС Кърджали.

По делото е постъпил писмен отговор от Д. П. С., чрез процесуалния му представител адв. Д. М., в който се оспорват предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Жалбата се оспорва като неоснователна. Претендират се разноски за адвокатска защита пред настоящата инстанция.

След преценка Върховен касационен съд, ІІІ г. о., счита, че е сезиран с процесуално допустима и редовна касационна жалба. Не е налице основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол поради следните съображения:

Поставените в изложението към жалбата първи и пети въпрос се припокриват като съдържание.По отношение на така формулираните въпроси не се обосновава поддържаното основание за допускане на касационно обжалване,тъй като същите не са разрешени в противоречие, а в пълно съответствие с относимата тълкувателна и каузална практика на Върховния касационен съд. В решение №417 от 21.05.2010 г. по гр. дело №1228/2009 г.,III г.о е даден отговор на въпроса нищожна ли е и на какво основание клауза за неустойка, свързана с уговорка между работодател и негов работник или служител за отказ от конституционно гарантирани трудови права. Нищожността е поради противоречие със закона - правото по чл. 48 ал. 3 от Конституция на РБ не може да бъде предмет на действителен отказ или ограничение,изразени в частноправно съглашение,включително като клауза на трудов договор, предвид недопустимостта за отказ от личното право на труд,скрепено с императивната норма на чл. 8 ал.4 от КТ, в доразвитие на изведения в цитираната конституционна норма принцип. Тази установена практика на ВКС е възприета и консолидирана в решение №625/2010 г по гр.д №1313/2009г. III г.о., решение №656 от 25.10.2010 г. по гр. дело №1954/2009 г., IV г.о., и решение №535 от 30.06.2010 г. по гр. дело №309/2009 г., IV г.о., решение № 248 от 15.11.2016 г. по гр.д. № 784/2016 г. на IV г.о., постановени по реда на чл.290 ГПК. Работодателят няма право да договаря забрана на работниците или служителите си да прекратяват едностранно трудовото правоотношение, след като такива възможности са изрично предвидени в КТ. Уговорки, които възлагат задължение на работника или служителя да не прекратява трудовия договор за определен период от време ,което скрепват с отговорност за неустойка, противоречат на императивни правни норми и принципи на трудовото право – чл.8, ал.4 КТ.

Поставеният втори въпрос не е разгледан в обжалваното решение и не е обусловил решаващите изводи на съда по предмета на спора. Ето защо по него не е налице общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК, обосноваващо приложно поле на касационното обжалване.

Некоректно са зазадени тезисните твърдения при формулирането на третия и четвъртия въпрос. В споразумението няма „специфика”,свързана с участието на лекаря като член на ТЕЛК, която да изключи приложимите императивни правни норми и принципи на трудовото право. За да се постави въобще въпрос за неизпълнение на поето по договорна клауза задължение и последиците от това, съответната клауза в договора трябва да е действителна. Възможност за страните по трудово правоотношение да уговарят срок, в който работникът е длъжен да работи при работодателя са предвидени в хипотезите на чл. 229, чл. 230 и чл. 234 КТ и целта на законодателя за определяне на задължаващ срок в тези случай е, за да компенсира на работодателя разходите за обучение. Макар този вид договори да се уреждат от Кодекса на труда, що се касае до въпросите, свързани с тяхното изпълнение и последиците от неизпълнение, приложими са общите правила за договорите и изпълнението съгласно гражданския закон /поради препращането в чл. 229, ал.4, предл. последно КТ/, като е приложимо и уговаряне / решение № 665 от 19.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 706/2009 г., IV г. о./ Процесният случай не попада в горепосочените хипотези.

Поставеният процесуалноправен въпрос относно задължението на съда да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност, както и да изложи в мотивите си конкретни съображения във връзка с тях, обуславя решаващата воля на съда, но не е разрешен в противоречие с трайно установената съдебна практика. От мотивите към обжалваното решение е видно, че съдебният състав е извършил самостоятелна преценка на доказателствата и е формирал разрешението си по спорния предмет след обсъждане на всички доводи на страните.Доводите на касатора са мотивирани от собственото му виждане за начина,по който следва да бъдат квалифицирани уговорките,при безспорно изяснени релевантни факти от значение за приетата нищожност.

Необосновано се навеждат предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Относимата за случая съдебна практика не се нуждае от промята, същата се споделя и от настоящия състав на ВКС.

Не се констатира въззивното решение да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Приложимото право се съдържа в нормите, изтъкнати в решението и основополагащите за процеса правила са спазени. При приетите за установени фактически констатации относно правнорелевантните факти, решаващите изводи на съда по предмета на спора са логични и съобразени с установената съдебна практика по приложението на разпоредбите на КТ.

При този изход на делото следва да бъдат присъдени поисканите от ответника разноски за адвокатска защита, които съгласно представен с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие от 21.10.2025г. възлизат на 1 550 лв.

Предвид гореизложеното, ВКС, състав на III г. о.