Определение № 1911 от 15.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3943/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Софарма“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], чрез пълномощника му по делото адв. Л. В.- К., против Решение №4159 от 10.07.2024г. по в. гр. д. №9445/2022г. по описа на Софийския градски съд, в частта му, с която е било потвърдено Решение № 20028355/07.04.2022г. по гр.д. № 12158 по описа за 2021г. на Софийски районен съд, 156-ти състав, с което дружеството- жалбоподател „Софарма“АД, ЕИК[ЕИК], е осъдено да заплати на С. А. Б., ЕГН[ЕИК], с адрес: [населено място], ж.к. О. купел“ [улица], ап. 19, на основание на чл. 71, ал.1, т. 3 от Закона за защита от дискриминация и чл. 86 от ЗЗД сумата от 33 160,80 лв. ведно със законната лихва от 01.03.2021г. до изплащането й, представляващи обезщетение за претърпени имуществени вреди под формата на неполучена разлика от трудово възнаграждение в следствие на дискриминационно поведение на основание „лично положение“ за периода от 26.02.2017г. до 01.03.2021г.; сумата от 3588,16 лв., представляващи мораторна лихва за периода 01.03.2018г.-01.03.2021г. върху вземането за имуществени вреди за разлика в трудовото възнаграждение; сумата от 8883,69лв., ведно със законната лихва от 01.03.2021г. до изплащането й, представляващи обезщетение за претърпени имуществени вреди под формата на неполучено допълнително трудово възнаграждение в следствие на дискриминационно поведение на основание „лично положение“ за периода от 26.02.2017г. до февруари 2021г.; сумата от 958,22 лв. представляващи мораторна лихва за периода 01.03.2018г.-01.03.2021г. върху вземането за имуществени вреди от неполучено допълнително трудово възнаграждение; сумата от 1024лв. ведно със законната лихва от 01.03.2021г. до изплащането й, представляващи обезщетение за претърпени имуществени вреди под формата на неплатена разлика между изплатеното и действително дължимото обезщетение по чл. 220, ал.1 от КТ в следствие на дискриминационно поведение на основание „лично положение“; сумата от 6144 лв. ведно със законната лихва от 01.03.2021г. до изплащането й, представляващи обезщетение за претърпени имуществени вреди под формата на неплатена разлика от гратификационно обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ в следствие на дискриминационно поведение на основание „лично положение“. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение, като се иска отмяната му и отхвърляне на предявените искове. Към жалбата е представено изложение по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК, в което касаторът се позовава на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 т.2 и т.3 и ал.2 от ГПК.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна по нея С. А. Б., ЕГН[ЕИК], с адрес: [населено място], ж.к. О. купел“ [улица], ап. 19, чрез пълномощника му по делото адв. Ц. Г., с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното:

С обжалваното решение въззивният съд е приел следното:

През процесния период /февруари 2017г.-февруари 2021г./ страните са били обвързани от валидно трудово правоотношение, по което ищецът С. Б. е изпълнявал длъжността „стоковед“ в отдел „Внос“ на ответното дружество при основно месечно трудово възнаграждение от 1200лв. и допълнително такова, определено въз основа на това основно месечно възнаграждение, като при прекратяването на правоотношението на ищеца са изплатени обезщетения по чл. 220, ал.1 и чл. 222, ал. 3 от КТ съобразно размер на основно месечно възнаграждение от 1200лв. През същия период период при ответника е работило още едно лице на длъжността „стоковед“ в отдел „Внос“-К. К., който е получавал възнаграждение, идентично с това на ищеца, както и четирима други стоковеди, двама от които са били с профил „активни вещества“ и двама- с профил „помощни вещества“, които са получавали основно месечно възнаграждение, както и съответстващото му възнаграждение за прослужено време, в по-висок размер от ищеца. С решение на КЗД от 20.07.2010г. било дадено предписание на ищеца да се определи възнаграждение занапред като това на колегите му, изпълняващи същата длъжност.

При предявен иск по чл. 71 от ЗЗДискр съгласно разпоредбата на чл. 9 от ЗЗДискр ищецът е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация, и ако успее да го направи, то в доказателствената тежест на ответника е да установи, че правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено. Представените по делото писмени доказателства, вкл. решение на Комисията за защита от дискриминация от 20.07.2010г., съдебни решения по искове по чл. 71 от ЗЗДискр и по чл. 225 от КТ, влязло в сила на 05.05.2023г. решение на СРС, 52-ри състав по дело№ 10292/2017г., обосновават вероятен извод, че определянето на основно трудово възнаграждение на ищеца в размер на 1200лв. месечно е проява на дискриминация на основание „лично положение” и е в нарушение на императивната разпоредба на чл. 14, ал.1 от ЗЗдискр. Тези решения са постановени въз основа на факти, осъществени преди процесния период, но по делото не са били ангажирани доказателства, че след това фактическата обстановка е била променена и че решението на КЗД от 20.07.2010г. е било изпълнено, както и че фактите в периода 2014г.-2017г., визирани в съдебните решения, са различни от фактите в процесния период. При възстановяването на ищеца на работа при ответника през 2014г. не е установено да е било изпълнено предписанието на КЗД, тъй като му е било определено основно възнаграждение в размер на 1200 лв., а към този момент при ответника други стоковеди са получавали по-високо възнаграждение. Влязлото в сила съдебно решение по дело № 10292/2017г. на СРС, 52-ри състав, потвърдено с Решение от 29.07.2022г. по дело № 1/2020г. на СГС, ІV-Г състав, недопуснато до касационно обжалване, разглежда идентични с процесните като основание претенции, но за периода от 25.02.2014г. до 25.02.2017г., като с него са приети за доказани фактите, изграждащи основанието на исковете- че в този период ответникът е провел дискриминация по отношение на ищеца, определяйки му основно възнаграждение от 1200 лв., което е по-малко от това за длъжността стоковед активни и помощни вещества. По делото не се твърди и не се установява след 25.02.2017г. фактическата обстановка да е променена, а напротив- приложените по делото щатни разписания, служебни бележки, заключение по съдебно-счетоводната експертиза, свидетелски показания, установяват, че както в периода от 25.02.2014г. до 25.02.2017г., така и през процесния период от 26.02.2017г. до 01.03.2021г. при ищеца е имало едни и същи щатни бройки за стоковед, една и съща организация на работата и разделение на стоковедите на такива с профил и без профил. За неоснователни са счетени доводите на ответника за нищожност на Решение № 347/24.11.2015г. по дело № 1530/2015г. на ВКС, с което е бил уважен иск на ищеца по чл. 225 от КТ, като дължимото му обезщетение е определено при основно трудово възнаграждение от 1800лв., което е следвало да получава. По това възражение съдът е посочил, че решението е постановено от законен състав в рамките на общата компетентност на съдилищата, а мотивите му са ясни и разбираеми- посочено е,че обезщетението по чл. 225 от КТ следва да се определи с оглед на полагаемото се възнаграждение, а не на изплатеното от работодателя, че полагаемото се в случая е било 1800лв., колкото е било на останалите стоковеди.

При така установените факти в тежест на ответника по исковете е било да докаже, че определянето на по-нисък размер на възнаграждението на ищеца се дължи на обективни причини, а не на неравното му третиране спрямо другите стоковеди. По делото се установява, че преди да бъде уволнен през 2011г. ищецът е изпълнявал длъжността стоковед в отдел „Внос”, а след отмяната на това уволнение с влязло в сила съдебно решение на 25.02.2014г. ищецът е възстановен на длъжност със същото наименование и в същия отдел като тази, от която е бил уволнен. Към 2014г. при ответника е била предприета промяна в организацията на работа, като стоковедите вече са били две основни групи- такива с профил активни/помощни вещества, насочени към производствената дейност, и такива без профил, дейността на които е насочена към научно-изследователската дейност, като за всяка от този тип длъжности на 01.01.2014г. са били съставени нови длъжностни характеристики. Въз основа на длъжностните характеристики и на показанията на разпитаните по делото свидетели съдът е приел, че задълженията на двете групи стоковеди не са идентични, но изискванията за заемането на длъжността, както и необходимата компетентност за изпълнението й са еднакви, а част от преките им задължения също съвпадат, като разликите между трудовите функции са свързани с насочеността на дейността и работата на звената, които стоковедите обезпечават. Сами по себе си трудовите функции са сходни- свързани са с обезпечаването с материали и суровини на звената, чиято работа обслужват, като при стоковедите без профил има и засилен проучвателен елемент. За обстоятелството, че различията в трудовите функции обосновават различие и в трудовото възнаграждение, ответникът следва да проведе главно и пълно доказване, като установи съществени различия в характер, обем и интензитет на работа, на отговорности, както и в значимостта на работата за интересите на работодателя. В случая свидетелите са посочили, че работата на ищеца е била свързана със звена, в които работят около 100 човека, а стоковедите с профил обезпечавали работа на звена, в които работят около 2000 човека. Съдът е приел, че броят на работещите с материалите не винаги води до извод до завишен обем на работа на стоковеда, защото с една заявка може да се поръча количество материал за 2000 души и за 100 души, като обработката на тази заявка от стоковеда не е съществено различна в зависимост от броя на хората, за които е предназначена. Отделно в случая стоковедите с профил са били четирима, а тези без профил са двама, поради което и не може да се обоснове извод, че обемът на работа е съществено различен. За да се обоснове подобен извод, ответникът е следвало да докаже, че съществеността на работата на стоковедите без профил и тези с профил и ценността на работата им за работодателя е съществено различна, обема на работа на всеки от стоковедите с профил, а не на четиримата глобално, както и обема на работа на всеки от стоковедите без профил, а такива доказателства по делото не са били ангажирани. Приел е, че научно-развойната дейност при съобразяване предмета на дейност на ответника е от съществено значение за него, а от показанията на свидетеля Х. се установява, че реално външно-търговската част от задълженията на стоковедите е отпаднала, поради влизане на България в ЕС. Същевременно свидетелят К. е посочил, че проучването на новите проекти и лекарствени проекти било свързано със завишените изисквания на Европейската медицинска агенция, изисквало се предварително проучване на патентна чистота, на качества, отговарящи на европейски изисквания, на необходимите медицински изследвания, което било част от работата на стоковед без профил, наложило се много работа предварително да бъде извършена, за да се приеме, че доставчик е подходящ, подбор се извършвал между много доставчици. Според съда така събраните доказателства сочат, че обемът на работа на стоковедите без профил е увеличен във времето, а обемът на работа на стоковедите с профил е намалял с времето. Предвид горното е приел, че по делото не са ангажирани доказателства, че диференцираният размер на основното възнаграждение на стоковедите при ответника се дължи на разработени от работодателя обективни критерии за определянето му. Обстоятелството, че на стоковеда без профил К. възнаграждението е идентично с това на ищеца не може да обоснове извод, че по отношение на ищеца не е проведена дискриминация, тъй като не е установено при определяне и на неговото възнаграждение да са съобразени обективни причини за занижения му размер спрямо това на стоковедите с профил. По посочените съображения съдът е приел, че по отношение на ответника при определяне на основното му месечно трудово възнаграждение и зависещото от него допълнително трудово възнаграждение е проявена пряка дискриминация от ответника. За процесния период на ищеца е следвало да се заплаща месечно възнаграждение в най- високия размер, определен на стоковед при ответника в отдел „Внос“, тъй като изискванията и необходимата компетентност за длъжностите са идентични, трудовите функции са сходни и не е установен обективен критерий, по който работодателят е определил различни възнаграждения на стоковедите без профил и на стоковедите с профил от една страна и от друга страна- различните възнаграждения на отделните стоковеди с профил. От приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че през процесния период на стоковедите без профил основното възнаграждението е било постоянно- по 1200 лв. месечно, а на стоковедите с профил основните месечни възнаграждения са били различни в процесния период- на А. М. / Я. С. е било в размер от 1700лв. до април 2017г., а от май 2017- 1800лв., от март 2020г.- 2000лв.; на Т. К. основното месечно възнаграждение било в началото на периода в размер от 1800лв., а от март 2000г. -2000лв.; на А. Х. в началото на периода възнаграждението е било 1800лв.; от май 2017г. е било 1900лв; от март 2000г. е било 2000лв. При липса на доказателства за обективни критерии, при които е определено възнаграждението на тези стоковеди и за разликите между тях, съдът е приел, че в случая следва да се вземе предвид най-благоприятното за ищеца възнаграждение- това на стоковеда А. Х.. Предвид горното съдът е приел, че предявените от ищеца искове с правно основание чл.71, ал.1, т.3 от ЗЗДискр за заплащане на обезщетения за причинените му от ответника в резултат на извършената спрямо него пряка дискриминация имуществени вреди, изразяващи се в разликата между получените от него трудови възнаграждения, допълнителни трудови възнаграждения и обезщетения за процесния период и действително следващите му се такива, следва да бъдат уважени. По възражението на ответника за недължимост на сумите поради изтекла погасителна давност съдът е посочил, че проявата на дискриминация е деликтно деяние, като по отношение на погасителната давност на вземането за обезщетяването й се прилага общата петгодишна погасителна давност по ЗЗД. В случая началният момент на периода, за който е предявен иск, е 26.02.2017г., а исковата молба е подадена на 01.03.2021г., тоест преди да е изтекъл 5- годишния погасителен давностен срок, поради което исковете за главниците не са погасени по давност. За неоснователни са счетени доводите на ответника, че погасителната давност започнала да тече от 2014г., когато ищецът бил възстановен на заеманата от него длъжност след отмяна на уволнението от 2011г. Съдът е посочил, че към датата на възстановянето на ищеца на работа на 25.02.2014г. процесните вреди все още не са били настъпили, поради което е невъзможно за вземането за обезщетение за тях да започне да тече погасителната давност. По отношение на погасителната давност за лихвата за забава до датата на подаване на исковата молба съдът е приел, че тъй като в случая задължението произтича от непозволено увреждане, то длъжникът се смята в забава и без покана, т.е. той дължи обезщетението от момента на настъпване на увреждането заедно с обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за периода от деня на увреждането до завеждане на исковата молба.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, позовавайки се на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК, касаторът е посочил следните въпроси, разрешени от въззивния съд в обжалваното решение:

1. При предявен иск по чл.71, ал.1, т.3 във връзка с чл.4 и чл.14 от ЗЗДискр., основан на твърдения за неравенство в трудовото възнаграждение между две или повече лица, следва ли съдът да изследва наличието на елементите от фактическия състав на нормата на чл.4 и чл.14, вкл. това дали трудът на сравняваните лица е еднакъв /равен или равностоен/ и наличие или липса на защитен признак и да изложи мотиви за тях? Чия е доказателствената тежест за установяване на обстоятелството, че трудът на сравняваните лица е еднакъв /равен или равностоен/, и неравенството във възнаграждението им /ако има такова/ е обусловено единствено от защитен признак, и какви са последиците ако тези обстоятелства не са доказани по конкретното дело? Тези въпроси се твърди, че са били разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС/Решение №85/2016г. по гр.д.№4328/2015г., ВКС, IV г.о., Решение №511/2010г., ВКС, III г.о. по гр.д.578/2009г., както и пр. Решение №3/2013г. по гр.д.№534/2012г., ВКС, IV г.о., Решение №428/2010г. по гр.д.№1207/2009г., ВКС, IV г.о., Решение №231/2010г. по гр.д.№204/2009г., ВКС, IV г.о., Решение №244/2012г. по гр.д.№777/2011 г., ВКС, IV г.о. и редица други/ и Съда на Европейския Съюз /решение на съда от 26 юни 2001г. по дело С-381/99/

2.Относно обективните предели на силата на присъдено нещо: Ползват ли се със сила на присъдено нещо мотивите на съдебно решение? Ако съдът се е произнесъл в мотивите на решението си по преюдициални факти или правоотношения, за установяването на които не е бил предявен нарочен или инцидентен установителен иск по делото, съответно липсва установителен диспозитив в решението, разпростира ли се силата на присъдено нещо на решението върху констатациите в мотивите му? Тези въпроси се твърди, че са били разрешени в обжалваното решение в противоречие с практиката на ВКС - т.18 от ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС по т.д.№1/2000г.; Решение №57/27.02.2018г. по гр.д.№2736/2017г. на ВКС, IV г.о., Решение №472/12.01.2012г. на ВКС, IV г.о. по гр.д.№11712/2010г., Решение №8/26.07.2011г. по гр.д.№115/2010г. на ВКС, III г.о., Решение №133/14.03.2011г. по гр.д.№2020/2009г. на ВКС, I г.о. и редица други.

3. При предявен иск по чл.71, ал.1, т.3 от ЗЗДискр., по който ищецът основава претенцията си за обезщетение на твърдения за дискриминация по отношение на размера на трудовото му възнаграждение в посочен в исковата молба период, обвързан ли е съдът, разглеждащ делото, от констатации в предходно решение на КЗД по друг спор между страните, касаещ предходен период /различен от процесния период по делото/ и различна фактическа обстановка? По този въпрос се твърди противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС /Тълкувателно постановление №1/16.01.2019г. по тълкувателно дело №1/2016г. на ВКС и ВАС; и Решение №73/12.06.2013г. на ВКС по гр.д.№311/2012 г., IV г.о./.

4. Разполагат ли съдилищата с компетентност да определят със съдебно решение размер на дължимото възнаграждение по трудов договор и/или да се произнасят, в отклонение от договореното между страните по трудовото правоотношение, какъв следва да е дължимият размер на възнаграждението по това правоотношение? Какво действие поражда такова решение? Тези въпроси се твърди, че са разрешени в обжалваното решение в противоречие с посочената в т.2 по-горе практика, както и с т.2 на Тълкувателно решение №1/2012г. на ОСГТК на ВКС по т.д.№1/2011г.; т.8 от Постановление №1 от 10.11.1985 на Пленума на ВС; Решение №11/26.05.2010г. по т.д.№333/2009г., ВКС, II т.о., Решение №810/17.10.2008г. по гр.д.№2895/2007г., ВКС, I г.о., Решение №327/25.03.1991г. по гр.д.№657/90г., ВС, I г.о. и др.

5. Длъжен ли е въззивният съд, съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК, при постановяване на своето решение, да изследва и обсъди всички възражения и доводи на страните, да анализира всички събрани по делото доказателства и да изложи свои собствени решаващи мотиви по предмета на спора? Посоченият процесуален въпрос се твърди, че е бил разрешен от въззивния съд в противоречие с т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. по т.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, Решение №472/12.01.2012г. на ВКС, IV г.о. по гр.д.№11712/2010г., Решение № 186 от 02.07.2015 г. по гр.дело № 4465/2014, ВКС, IV г.о.; Решение № 60134 от 8.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1062/2021 г., I г. о.; Решение №60163/09.02.2022г. по гр.д.№1368/2021г., ВКС, I г.о. и др.

6. Кога може да се счита, че трудът на две лица е равен или равностоен по смисъла на чл.14 ЗЗДискр., за да възникне задължение за равенство във възнагражденията им? Достатъчно ли е еднаквото наименование на длъжностите или еднаквите изисквания за заемане на длъжността, ако от доказателствата по делото е видно, че естеството на работата, възложените трудови функции, брой и вид задачи на тези лица се различават? Този въпрос се твърди, че е бил разрешен в обжалваното решение в противоречие с практиката на Съда на Европейския съюз /Решение на съда по дело С-624/19, и Решение на съда по дело С-381/99/. Твърди се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и по него липсва практика на ВКС, поради което и налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение и на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК поради очевидната му неправилност.

Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни.

Въпросите под №1 от изложението са от значение за изхода на спора, но не са били разрешени в противоречие с посочената от касатора съдебна практика, поради което не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. При постановяване на обжалваното решение съдът е приел, че ищецът е установил фактите, въз основа на които може да се направи предположение, че е жертва на дискриминация, поради което и съгласно разпоредбата на чл.9 от ЗЗДискр. ответното дружество следва да докаже, че правото на равно третиране не е било нарушено. Обсъждайки събраните по делото доказателства, съдът е изложил съображения, че трудът на ищеца и останалите лица, заемащи длъжността „стоковед“ с профил в ответното дружество, е равностоен, а ответникът не е доказал, че неравенството във възнагражденията им се дължи на обективни причини. Предвид горното съдът е достигнал до извода, че е налице дискриминационното третиране на ищеца по защитения признак „лично положение“ в нарушение на разпоредбите на чл.4 и чл.14 от ЗЗДискр. Правилността на така направения извод не е предмет на проверка в настоящото производство, а може да бъде проверена само при разглеждане на касационната жалба в случай, че бъде допуснато касационно обжалване на посочените в чл.280 от ГПК основания.

Въпрос №2 от изложението също не е бил разрешен в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика. При постановяване на обжалваното решение съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, свързани с наличието на дискриминация в процесния период спрямо ищеца, а не се е позовавал на констатациите в мотивите на предходни съдебни решения по спорове между страните за предходни периоди и не е приемал, че същите се ползват със сила на присъдено нещо.

Въпроси №3 и №4 не са от значение за изхода на спора, тъй като по начина, по който са формулирани, въззивният съд не се е произнасял по тях- не е приемал да е обвързан от констатации в предходно решение на КЗД по друг спор между страните за предходен период и при различна фактическа обстановка, нито е определял дължимото възнаграждение по сключен между страните трудов договор.

Въпрос №5 е от значение за изхода на всяко производство, поради което по отношение на него поначало е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице обаче твърдения от касатора допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като въпросът не е бил разрешен от въззивния съд в противоречие със съдебната практика, включително тази, цитирана в изложението. Съгласно същата в рамките на предмета на проверката по чл. 269 от ГПК въззивният съд в съответствие със задълженията си по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК е длъжен да разгледа всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по делото доказателства във връзка с техните доводи, а преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните доказателства във връзка с тези факти, следва да бъдат отразени в мотивите на съда. В случая обжалваното въззивно решение съответства на посочените изисквания, тъй като въззивната инстанция е обсъдила всички относими доводи и възражения на страните, както и събраните по делото доказателства, и е изложила мотиви по същите, поради което не е налице отклонение от установената съдебна практика по въпроса. Несъгласието на касатора с направените от въззивния съд изводи не е основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Въпрос №6 в първата си част е фактически, а не правен, а във втората си част е свързан с преценката на събраните по делото доказателства от въззивния съд и с правилността на решението, поради което не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.

Неоснователно е и направеното искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2 от ГПК поради очевидната му неправилност. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Предвид горното обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване.

С оглед изхода на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответната страна по касационната жалба направените от него разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 5300 лв.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,