Определение № 528 от 04.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 76/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. И. З., чрез адв. Х. и касационна жалба на „Еврострой В и Д“ ООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление гр. Перник,[жк], бл. 42, вх. А, ап. 1, чрез адв. Б. решение № 313/09.08.2019 г. по гр. д. № 244/2019 г. на Окръжен съд – Перник (ОС – Перник).

Ответниците по жалби – „Еврострой В и Д“ ООД и П. З., чрез своите пълномощници са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Изразяват становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба на насрещната страна. Ответникът – физическо лице претендира разноски.

Третото лице помагач ЗАД „Армеец“ не взема становище по жалбите.

Касационните жалби са постъпили в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Предмет на жалбата на ищцата З. е цитираното въззивно решение (поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 354/14.10.2019 г. по гр. д. № 244/2019 г. на ОС – Перник) в частта, в която е потвърдено решение № 74/08.02.2019 г. по гр. д. № 6150/2018 г. на Районен съд – Перник за отхвърляне на предявения от нея против „Еврострой В и Д“ иск с правно основание чл. 200 КТ за обезщетение на неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 14.11.2017 г., за разликата над присъдения размер от 14 000 лв. до 20 000 лв., ведно с дължимата лихва и в частта, в която е ангажирана отговорността й за разноските.

Предмет на жалбата на ответното търговско дружество е горното въззивно решение в частта, в която е уважен предявеният осъдителен иск по чл. 200 КТ за обезщетение на неимуществени вреди (като е отменено първоинстанционното решение, посочено по-горе, в частта, в която е отхвърлена претенцията над присъдените 9 000 лв. до 14 000 лв. и е осъден ответникът да заплати на ищцата допълнително още 5 000 лв., и е потвърден съдебния акт на първостепенния съд в уважената част на този иск – до размера на сумата 9 000 лв.), ведно с лихви и разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че ищцата е работела по трудов договор при ответника на длъжността „кранист“, за времето от 30.06.2017 г. до 22.05.2018 г. В съответствие с изпълняваната длъжност на работника е бил проведен начален и периодичен инструктаж по безопасност и здраве. Посочено е, че съгласно Правилника за вътрешния трудов ред на ответното предприятие за работниците е закрепено задължението да не се приближават в опасна близост до движещи се части на работно оборудване, които създават риск от злополуки, включително да не преминават пред и под транспортни средства. Установено е също, че на 14.11.2017 г., около 8.15 ч. ищцата е претърпяла трудова злополука - отишла е до кафе автомат в цеха на работодателя и след като си е взела кафе, се е обърнала и без да се огледа е тръгнала към работното си място, при което се е ударила в товара на движещ се мотокар и е паднала на земята. Инцидентът е бил деклариран пред НОИ и е признат за трудова злополука с нарочно разпореждане, което не е обжалвано и е влязло в сила. Относно механизма на настъпване на злополуката са кретидирани показанията на свидетеля Р. В., при съобразяване с правилото на чл. 172 ГПК, доколкото същият е в трудово правоотношение с ответното дружество и за него е налице евентуална заинтересованост от изхода на спора. Макар лицето да не е очевидец на осъществяване на злополуката в обжалваното решение е прието, че неговите показания са последователни, логични и кореспондират с останалия събран доказателствен материал, с оглед на което им е дадена вяра като годни да обосноват фактическите изводи на решаващия състав относно механизма на настъпване на инцидента. Установено е от изслушаната по делото съдебно - медицинска експертиза, че в следствие на злополуката пострадалата е увредила здравето си – получила е изтръгване с пукване (фисура) на малка част от костта – т. нар. авулзивна фрактура, при което е изпитала силни болки и страдания с невъзможност за нормално стъпване и движение; от фрактурата се е получило кървене, довело до изпълване на ставата с кръв и се е появил отток с дифузен подкожен хематом в областта на лява колянна става. Като последица от увредата левият крайник e бил обездвижен с шина, като за около 10-15 дни болките са намалели, а изразеният отток и хематомът са отзвучали за около 20-25 дни. Според съда пострадалата е търпяла неудобства в битово и хигиенно отношение, доколкото се е наложило да ползва помощни средства – патерици, за около 60 дни, а през първите 30 дни нейни близки са й помагали в обслужването. В този период тя не се е чувствала психически добре и е била затворена в себе си, ограничила е контактите си, което е довело до промяна в социалния й живот. Установено е също, че фрактурата на крайника е зараснала, а след проведено рехабилитационно лечение обемът на движение на засегнатата лява колянна става е възстановен почти напълно и е без функционален дефицит. Съобразен е и продължителният възстановителен период – от общо около 180 дни, както и обстоятелството, че към настоящия момент пострадалата продължава да чувства болки при движение на левия крайник, макар походката и самостоятелното й придвижване да са възстановени. В обжалваното решение съдът е обсъдил и констатираната от съдебно-медицинската експертиза друга увреда в здравето на пострадалата – засягане на междупрешленните дискове в поясния отдел с радикулопатия, като е съобразила становището на експерта (без да е специалист невролог), че същата не е последица от процесния инцидент. Отчетени са и данните, събрани пред втората инстанция от там назначената и изслушана допълнителна медицинска експертиза, според заключението на която наличните при ищцата начални остеофити на тибиалните ръбове (ограничаващи движенията на лява колянна става и предизвикващи болка и страдание) не са в пряка причинно – следствена връзка с процесния инцидент, а се дължат на дегенеративни промени, но последният има принос за развитието им. Относно съдържащите се данни за заболяване „увреда в междупрешленните дискове в поясния отдел с радикулопатия“ е установено (от устните обяснения на вещото лице по назначената допълнителна СМЕ във втората инстанция), че такова увреждане може да настъпи от трудова злополука като процесната само ако същата е осъществена при специфичен механизъм – а именно съпроводен с увреда на гръбначния стълб, височинна травма, падане върху седалището или върху главата. Съдът обаче е приел, че по делото липсват както твърдения, така и данни за такова именно осъществяване на процесната злополука. С оглед заключението на съдебно-психологическата експертиза е направен извод, че злополуката е отключила стресови фактори у ищцата и продължава да влияе на психическото й състояние и понастоящем, доколкото същата изпитвала страх, гняв, депресия, тревожност, нервност, тъга, апатия, като са налице и симптоми на посттравматичен стрес, без възможност за прогноза за развитието му. При тези фактически изводи, въззивният съд е мотивирал съображения за доказаност на елементите от фактическия състав на чл. 200 КТ за ангажиране на обективната отговорност на работодателя за вреди от трудова злополука. Относно претендираното обезщетение за неимуществени вреди и в съответствие с правилото на чл. 52 ЗЗД, са съобразени сравнително напредналата календарна възраст на пострадалата, механизма на осъществяване на инцидента с характер на трудова злополука, вида на увредата и степента на засягане на телесното, и психическото й здраве, търпените в резултат на увреждането болки и страдания, както и битови неудобства, периодът на възстановяване и остатъчните последици, свързани с движението на засегнатия ляв долен крайник. Така е определена сумата от 14 000 лв. като справедлив и адекватен паричен еквивалент на засегнатите нематериални блага. Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ответната страна за допусната в случая от пострадалата „груба небрежност“ по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ, обосноваваща намалена отговорност на работодателя. Развити са съображения, че при липсата на легално определение на понятието „груба небрежност“ в трудово право, съдържанието му се извежда от създадената съдебна практика. Според инстанцията по същество при този подход въпросното понятие предполага и изисква наличие на една по - висока степен и роля на елементи като невнимание, нарушение на правила, неполагане на дължима грижа и несъобразяване с обективни фактори, в поведението на пострадалото лице в сравнение с общото понятие за съпричиняване. В разглеждания случай е изложен довод, че поведението на пострадалата не може да се определи като проява на груба небрежност съгласно чл. 201, ал. 2 КТ – след като си е взела кафе от разположен в цеха на работодателя кафеавтомат, е тръгнала към работното си място без да се огледа и е реализирала съприкосновение с движещ се мотокар. Изтъкнато е, че така поведението й е с обективен принос в известна степен за настъпване на вредата, но няма естество на груба небрежност – не се касае за неполагане на грижа, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. В тази връзка е посочено, че при трудова злополука има съпричиняване, когато работникът при или по повод на работата не проявява необходимото старание и внимание, в нарушение технологичните правила и на правилата за безопасност. Такова съпричиняване обаче не може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя, освен ако не е осъществено при допусната груба небрежност – липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. Съждението на въззивния съд за липсата в случая на проява на груба небрежност, е основано на съвкупната преценка на няколко установени по делото факта: мястото на злополуката – в цеха на работодателя, където обичайно са се намирали едновременно и хора, и машини, а зоните за движение не са били физически отделени (а само с цветове на подовата настилка); пресичане на така установените зони за движение, при което е било обичайно хора да преминават през зоната за мотокари и други машини; местоположението на самия кафеавтомат в работното помещение – в непосредствена близост до зона, предназначена за движение на мотокари; времето на настъпване на инцидента – около 8. 15 ч. и предвид данните, че работниците са ползвали почивка за времето от 8. 00 ч. до 08. 15 ч., което обстоятелство дори и да осъществява формално нарушение на правилата за вътрешния трудов ред в предприятието на работодателя (т.е. във време, когато работниците са заети с непосредствено изпълнение на трудовите си задължения), не прави нарушението толкова тежко и от такова естество, че да обосновава проява на груба небрежност.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касационните жалбоподатели повдигат правни въпроси, които поддържат да са обуславящи изводите на въззивния съд по конкретното дело и за които даденото разрешение е в противоречие с практиката на ВКС - основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторът – търговско дружество поставя и въпроси, които отнася за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдения, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като се позовава и на наличието на фактическия състав на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидната неправилност на въззивното решение в обжалваната му от страната част.

По касационната жалба на ищцата.

Поставените от тази страна въпроси, които уточнени и конкретизирани от касационния съд, съгласно постановките на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК, са следните.

1. „Кои са критериите, изпълващи съдържанието на понятието за справедливост по чл. 52 ЗЗД?“

По този въпрос се твърди отклонение с практиката на ВКС, вкл. и задължителната такава, изразена в т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., както и в Решение № 49/24.06.2013 г. по гр. д. № 5055/2013 г. на ВКС, III г. о. и Решение № 407/26.05.2010 г. по гр. д. №1273/2009 г. на ВКС, III г. о.

2. „Задължен ли е въззивният съд при направено в жалбата пред него обосновано оплакване за допуснато от първостепенния съд процесуално нарушение, довело до непопълване на делото с доказателствен материал за относимите факти, изясняването на които изисква специални знания, да прояви активност и назначи вещо лице за установяване на тези факти?“

Страната тук сочи противоречие с практиката на ВКС, изразена в Решение № 132/29.05.2015 г. по гр. д. № 7298/2014 г. на ВКС, III г. о., Решение № 145/21.04.2014 г. по гр. д. № 4726/2013 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 118/15.05.2012 г. по гр. д. № 588/2011 г. на ВКС, III г. о., Решение № 314/22.11.2011 г. по гр. д. № 392/2011 г. на ВКС, II г. о., Решение № 446/16.11.2011 г. по гр. д. № 1375/2010 г. на ВКС, IV г. о. и Решение № 457/01.07.2010 г. по гр. д. № 1264/2009 г. на ВКС, III г. о.

Касационно обжалване не следва да се допуска.

Първият поставен въпрос касае приложението на чл. 52 ЗЗД и формира общо основание за допускане на касационен контрол, но не и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не се установява твърдяното противоречие с практиката на ВКС, вкл. и задължителната такава. Относно критериите, включени в съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на цитираната разпоредба, които са определящи за обезщетението на търпени неимуществени вреди, е създадена константна и непротиворечива съдебна практика (Решение № 307/21.04.2020 г. по гр. д. № 1974/2019 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 29/16.03.2020 г. по гр. д. № 1892/2019 г. на ВКС, III 3 г. о., Решение № 281/22.01.2020 г. по гр. д. № 7/2019 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 130/16.07.2019 г. по гр. д. №800/2018г. на ВКС, IV г. о., Решение № 75/13.05.2019г. по гр. д. № 3655/2018 г. на ВКС, III г. о., Решение № 90/25.06.2018 г. по гр. д. № 3273/2017 г. на ВКС, III г. о., Решение № 121/15.11.2017 г. по гр. д. № 5321/2016г. на ВКС, III г. о., вкл. и сочената от страната такава). Съгласно дадените там правни разрешения, съответстващи изцяло на постановките по т. II от Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС (на което касаторът също се позовава), понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Във всеки конкретен случай обаче следва да се изтъкнат обстоятелствата, които обосновават присъдения размер на обезщетението за неимуществените вреди. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди съобразно чл. 52 ЗЗД въззивният съд не се е отклонил от установената съдебна практика - съобразил е характерът и степента на увреждането, видът му, интензитетът на болките, възрастта на пострадалата, времето за възстановяване и обемът на възстановената двигателна функция на засегнатия крайник. Съобразени са и други установени при пострадалата страдания и мотивирано е отречена пряката им причинна връзка с увреждането от процесната трудова злополука, вкл. и чрез ползването на специални знания на вещо лице по назначената във второинстанционното производство допълнителна медицинска експертиза. Взети са предвид съпътстващите неблагоприятни последици от битов, социален и психологически характер. Тези именно обстоятелства са обосновали присъждането на обезщетение в конкретен размер и са изложени аргументи как се е отразило всяко от тях при определяне на глобалния паричен еквивалент на засегнатите нематериални блага. Затова по така повдигнатия въпрос достъп до касация не може да се осъществи.

Вторият въпрос също е релевантен, но не удовлетворява допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради липсата на поддържаното отклонение с практиката на ВКС, вкл. и тази, която страната сочи и прилага. Съгласно разясненията по т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК въззивният съд е длъжен да допусне служебно експертиза за установяване на даден факт от значение за спора, ако въззивната жалба съдържа оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение или за допуснати процесуални нарушения при обсъждане на събраните по делото доказателства, в резултат на които този факт е погрешно установен. В този случай не е необходимо въззивникът да е поискал назначаване на експертиза и да е определил задачата на вещото лице, тъй като единствено съдът може да прецени дали установяването на съответния факт налага съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, изкуството, занаятите и др., изискващи специални знания, като предпоставка за назначаване на експертиза с определена задача. Въззивната инстанция се е произнесла по направените в жалбата на ищцата оплаквания, възражения и доказателствени искания, вкл. е допуснала допълнителна съдебно-медицинска експертиза, при изслушване на вещото лице по която е събрала данни за здравословното състояние на пострадалата и в частност – за наличието при нея на други страдания („начални остеофити на тибиалните ръбове“ и „увреда в междупрешленните дискове в поясния отдел с радикулопатия“). При така ползваните специални знания на експерта е направен обоснован извод за липсата на причинна връзка между горните проявни форми на засягане на телесното здраве и процесната трудова злополука – било поради дегенеративно износване на хрущяла на ставата, резултат от хода на времето (в първия случай), било поради необходимостта от специфичен механизъм на осъществяване на злополуката, какъвто нито се твърди, нито има данни по делото (във втория случай). Ето защо и по втория поставен от този касатор правен въпрос не следва да се допуска касационно обжалване.

По касационната жалба на ответника.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя въпроси, които счита, че са обусловили крайните изводи на въззивния съд по делото и за които поддържа, че са разрешени в отклонение с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, респ. твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Тяхното съдържание, уточнено и конкретизирано от касационния съд в съответствие с разясненията по т. 1 от ТР №1/2010 г. на ВКС, ОСГТК, е следното:

1. „Какво е съдържанието на понятието „груба небрежност“ по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ, като основание за намаляване на обективната отговорност на работодателя за вреди от трудова злополука?“;

2. „ Длъжен ли е въззивният съд при спор по чл. 200 КТ да се съобрази с констатациите в протокола за резултатите от извършеното разследване на злополуката, които се считат верни до доказване на противното, съгласно чл. 58, ал. 6 КСО и въз основа на които е издадено разпореждането по чл. 60, ал. 1 КСО за приемане на злополуката за трудова, при преценката си за допусната груба небрежност от пострадалия и основавайки се на тях да намали размера на дължимото обезщетение?“ (въпроси №№ 1 и 4 от изложението);

3. „Проява на груба небрежност ли е липсата на елементарно старание и внимание, както и пренебрегването на основни технологични правила и правила за безопасност при изпълнение на служебните задължения от пострадалия?“;

По поставените въпроси се заявява противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, изразена в Решение № 252/30.06.2016 г. по гр. д. № 1364/2016 г. на ВКС, IV г. о.; Решение № 291/11.07.2012 г. по гр. д. № 951/2011 г. на ВКС,, IV г. о.; Решение № 140/24.07.2013 г. по гр. д. № 1328/2012 г. на ВКС, III г. о.; Решение № 79/27.02.2012 г. по гр. д. № 673/2011 г. на ВКС, IV г. о.; Решение № 25/16.02.2016 г. по гр. д. № 3233/2015 г. на ВКС, III г. о.

4. „Може ли въззивният съд да откаже да разгледа направено в жалбата пред него оплакване във връзка с твърдение за факт, който своевременно е въведен в предмета на доказване – с отговора на исковата молба, по съображения, че се касае за възражение, което е преклудирано, доколкото се отнася до факт, останал извън спорния предмет?“

По въпроса се обоснова отклонение с Решение № 218/13.06.2014 г. по гр. д. № 845/2014 г. на ВКС, IV г. о.

5. „Длъжен ли въззивния съд да изгражда своите изводи на събраните по делото доказателства за релевантните факти – по отделно и в тяхната съвкупност, с оглед предмета на делото и вида на търсената защита, за да изясни действителните отношения между страните?“;

6. „Задължен ли е въззивният съд да постановява решението си в съответствие с правилата на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, като обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните, събраните по делото доказателства за фактите в спорния предмет и формира изводите се върху приетите за установени от него факти и закона, както и да отрази това в мотивите на решението?“ (въпрос втори и трети от третата група въпроси);

7. „Може ли да се приеме за обосновано онова въззивно решение, при което се констатира вътрешна противоречивост и непоследователност на мотивите?“

По отношение на въпроси №№ 5, 6 и 7 страната сочи противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 228/01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на ВКС, I г. о., Решение № 220/02.10.2015 г. по гр. д. № 2314/2015 г. на ВКС, III г. о., Решение № 217 по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 235/04.07.2011г. по гр.д.№ 513/2010г. на ВКС, IV г. о., Решение № 324 по гр. д. № 1413/2009 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 331/19.05.2010 г. по гр. д. № 257/2009 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 700/28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г. на ВКС, IV г. о.

По поставените въпроси се поддържа и наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а също се твърди, че постановеното въззивно решение в атакуваната му част е и очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Касационен контрол и по тази жалба не следва да се допуска.

Първият въпрос е обусловил решаващите мотиви на въззивния съд по делото и формира общо основание за достъп до касация. Той обаче не реализира заявеното допълнително основание, доколкото не е разрешен в отклонение с установената практика на ВКС по приложението на чл. 201, ал. 2 КТ (напр. Решение № 41/05.03.2020 г. по гр. д. № 2679/2019 г. на ВКС, IV г. о.; Решение № 189/17.10.2019 г. по гр. д. № 1446/2019 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 186/01.02.2019 г. по гр. д. № 4922/2017 г. на ВКС, III г.о.; Решение № 33/12.04.2018г. по гр. д. № 2292/2017г. на ВКС, III г. о. и др.), вкл. и тази, на която жалбоподателят се позовава. Според възприетите в тази практика разрешения небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел – поведението на определена категория лица (добрия стопанин) с оглед естеството на дейността и условията за извършването й. Грубата небрежност не се отличава по форма (според субективното отношение към увреждането), а по степен, тъй като грубата небрежност също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел – грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. При трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение технологичните правила и на правилата за безопасност. Това съпричиняване обаче не може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя. Намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност – липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. Тези разрешения са възприети и в обжалваното въззивно решение. Ръководейки се от правилото, че преценката за наличие на допусната груба небрежност е винаги конкретна, инстанцията по същество подробно и аргументирано е изложила съображения относно съвкупността от обстоятелства, поради които счита, че в случая няма основание за приложение на чл. 201, ал. 2 КТ и възражението на ответника в тази насока е неоснователно. Затова по поставения въпрос достъп до касационен контрол не може да се осъществи.

Вторият повдигнат въпрос не е релевантен, тъй като не е изводим от решаващите мотиви на въззивния съд по делото и не удовлетворява общо основание за селекция на касационната жалба. Произнасяйки се по иск с правно основание чл. 200 КТ съдът е съобразил, че ангажирането на обективната отговорност на работодателя изисква наличие на административен акт – разпореждане на НОИ за признаване на злополуката за трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО. Инстанцията по същество е изследвала всички обстоятелства относно инцидента, довел до внезапно увреждане на здравето на работника – място и време на настъпване, механизъм на причиняване, причините за това, вкл. и конкретното поведение на пострадалата в този момент и е направила фактически констатации, отразени в мотивите на решението. Решаващо за извода в обжалваното решение за липса на допусната от пострадалата „груба небрежност“ – поради непроявено елементарно старание и внимание, и пренебрегване на основни технологични правила, и правила за безопасност - е оценката на установените в хода на съдебното дирене по делото (при условията на пълно и главно доказване) релевантни обстоятелства, само част от които са били предмет на констатациите на акта на НОИ (протокола за резултатите от извършеното разследване на злополуката), а именно механизма на реализираното съприкосновение на човек и движеща се машина (мотокар). Непоставянето на правен въпрос, обуславящ изхода на делото, само по себе си, е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Ето защо и по този въпрос не може да се осъществи достъп до касация.

Третият въпрос е релевантен, но той не удовлетворява допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, доколкото въззивният съд е съобразил трайната съдебна практика (вж. решенията на ВКС, цитирани в предходен пункт от настоящото изложение), формирана по приложението на чл. 201, ал. 2 КТ, възприела положителен отговор на питането. Както вече настоящият състав има възможност да изтъкне, в обжалваното решение е отречена проявата на груба небрежност от пострадалата, с аргументи, че поведението й не сочи именно на липса на елементарно старание и внимание, както и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. Това разрешение изцяло съответства на установената съдебна практика, поради което питането не формира основание за допускане на касационно обжалване.

Четвъртият и седмият въпроси произтичат от становището на жалбоподателя за неправилност на въззивното решение и се явяват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Те изразяват несъгласието му с изводите на въззивния съд за липса на допусната груба небрежност от пострадалата с оглед приложение на разпоредбата на чл. 201, ал. 2 КТ за намаление отговорността на работодателя при трудова злополука. Релевираните доводи за допуснато при разглеждане на делото от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила и за необоснованост на решението, касаят негови пороци, които обаче не могат да бъдат предмет на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК. В това производство ВКС изследва само наличие на общите основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, кореспондиращи на касационните основания по чл. 281 ГПК, които, от своя страна са винаги конкретни пороци на въззивното решение и са предмет на разглеждане след допускането му до касационен контрол. Затова, поради липсата на поставен правен въпрос, обусловил изхода на делото, достъп до касация не може да се осъществи и по тези въпроси, при това без да е необходимо да се изследват сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите към разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК.

Поставените пети и шести въпроси също не притежават характеристиката на общо основание (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК) предвид разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК, доколкото се основават на доводи за допуснати от въззивния съд нарушения на чл. 12, чл.235, ал. 2 и чл. 236, ал.2 ГПК, отразили се на решаващия извод за отсъствие на груба небрежност в поведението на работника при настъпване на вредоносния резултат, обсъждането на които не е допустимо да се извършва в производството по чл. 288 ГПК. Така развитите аргументи изцяло съставляват оплакване за неправилност на решението и се разглеждат във втората фаза на касационното производство, като свързани с оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК. Поради това и по тях не следва да се допуска касационен контрол.

В изложението този касатор поставя горните въпроси за разглеждане и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но липсват предпоставки за достъп до касация и по това основание.

На първо място, основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не могат да се предявяват едновременно към едни и същи въпроси, тъй като са самостоятелни фактически състави, чието кумулативно въвеждане е недопустимо. На второ място, липсва обосноваване на допълнителните предпоставки на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид разрешенията в т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК. Не е мотивирано наличието на хипотезата - „въпрос от значение за точното прилагане на закона“, с твърдение за формирана съдебна практика, която не е актуална или е неправилна, а в хипотезата – „въпрос от значение за развитието на правото“ с твърдение за непълна, неясна или противоречива уредба на конкретна норма, която изисква създаване на съдебна практика по прилагането й или нейното осъвременяване.

Относно основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за достъп до касация – поради очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Този фактически състав предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. Такива негови пороци са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. Посочените пороци на съдебния акт не са обосновани от касатора, а и не се констатират от настоящата инстанция. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава на ВКС дефинитивност на посочения фактическия състав, липсва аргументирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обосноваващо наличие на предпоставките му.

В обобщение, липсват предпоставки в приложно поле на заявените от касационните жалбоподатели основания за достъп до касация. Затова въззивното решение в обжалваните му части не следва да се допуска до касационен контрол.

При този изход на делото разноските в настоящото производство следва да останат в тежест на страните така, както са ги сторили.

По тези съображения, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение