Определение № 936 от 23.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 2218/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Постъпили са касационна жалба от В. С. С., М. В. С. и Слава В. С., в качеството на наследници на Л. М. С., срещу решение № 2461 от 23.04.2024 г. по в.гр.д. №11530/2021г. на Софийски градски съд, както и насрещна касационна жалба на ЗК „Лев Инс“ АД срещу същото решение. С касационната жалба на В. С. С., М. В. С. и Слава В. С., се обжалва решение № 2461 от 23.04.2024 г. по в.гр.д. №11530/2021 г. на Софийски градски съд,в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № II-55-20101059 от 21.04.2021г. на Софийски районен съд, предявеният срещу ЗК „Лев Инс“ АД иск с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД е отхвърлен за разликата над 400 лв. до пълния предявен размер от 12 000 лева, представляваща обезщетение за пропуснати ползи на Л. М. С. от невъзможността да ползва собствения си лек автомобил „Субару Ф.“ с рег. [рег.номер на МПС], застрахован при ответника по договор за имуществена застраховка „Каско“, застрахователна полица №21589001/93001810018856/08.03.2018г., поради неизвършване в разумен срок на ремонт на автомобила след настъпило застрахователно събитие в доверен на застрахователя сервиз, ведно със законна лихва, считано от 15.10.2019г. до окончателното плащане на сумата. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Жалбоподателите поддържат, че въззивният съд неправилно е квалифицирал претенцията като такава по чл.79, ал.1, пр.2 във вр. с чл. 82 от ЗЗД. Твърдят, че определеният размер на обезщетение за период само от един месец, възлизащо на 400 лв., е очевидно неправилен, тъй като при удължаване на сроковете за ремонт изпълнителят следва да уведоми възложителя и собственика на подлежащото на ремонт МПС, а не последният да предприема активно поведение за уведомяване на застрахователя за забавянето. Позовават се на заключението на автотехническата експертиза, съгласно която нормалното време за възстановяване на щетите е около 25 дни, от което обосновават извод, че извършването на ремонта е просрочено с 8 месеца. Съпоставят извлечения от четири фирми за отдаване на моторни превозни средства под наем, като изтъкват,че най-евтиният еквивалент на процесния автомобил може да бъде нает за приблизително 60 лв. на ден. Поддържат, че обезщетението следва да бъде изчислено за 240 дни х 50 лв. на ден, а не както е прието в заключението на вещото лице – 400 лв. месечно или 3 200 лв. за 8-месечния период. Допускането на касационното обжалване обосновават с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Касаторите поддържат, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Може ли един факт (неположена грижа на добър стопанин) без изрично да е отделен като безспорен по делото, да се приеме в съдебното решение като доказан между страните, като се има предвид, че на страната не е било разпределено в доказателствена тежест да докаже този факт и не са били дадени указания в тази насока от страна на въззивния съд (да ангажира доказателства за положена грижа на добър стопанин по смисъла на чл. 83, ал.2 от ЗЗД)?; 2.Какъв е обемът и характерът на дължимата от застрахования „грижа на добър стопанин“ и длъжен ли е застрахованият след изтичането на 1-месечния срок за извършване на ремонта да смени сервиза при положение, че с приемо-предавателен протокол го е оставил / автомобила/ в доверен сервиз на застрахователя?; 3.Допустимо ли е да се приеме за доказан по делото факт (неположена грижа на добър стопанин от страна на кредитора), като се вмени в тежест на ищеца полагането на активно поведение - уведомяване на застрахователя за забавения ремонт и изпращането на автомобила в друг сервиз, при положение, че страните са договорили ремонтът да се извърши в доверен сервиз на застрахователя?; 4. Може ли застрахованият да интервенира в договорните отношения между застраховател и сервиз, без сам да е страна по този договор? Твърди, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, формирана с Решение № 542 от 16.III.1962 г. по гр. д. № 62/1962 г., на ВС, IV г. о. Позовава се и на очевидна неправилност на постановеното по делото решение, като формулира още правни въпроси, без да сочи по тях допълнително основание за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК: 1. Длъжен ли е кредиторът (пострадало от застрахователно събитие лице) да прекрати договор с доверения сервиз, забавил ремонта на автомобила му при условие, че не е страна по договора между застраховател и сервиз, и в договора между застрахователя и доверения сервиз задължението за уведомяване за забава лежи върху сервиза?; 2. Допустимо ли е въззивният съд да вменява в доказателствена тежест на ищеца (кредитор) задължение за активно поведение на застрахования да уведомява застрахователя за забавения ремонт на автомобила, при положение, че в доклада на съда не му е било разпределена такава доказателствена тежест и в договора между доверения сервиз и застрахователя това е задължение на сервиза? Ответникът по касация ЗК „Лев Инс“ АД не изразява становище по касационната жалба. Депозира насрещна касационна жалба срещу решение №2461 от 23.04.2024г. по в.гр.д. №11530/2021г. на Софийски градски съд, в частта, с която застрахователното дружество е осъдено да заплати на В. С. С., М. В. С., Слава В. С. сумата в размер на 400 лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи, ведно със законната лихва от 15.10.2019г. до окончателното плащане. Позовава се на основанието по чл.280 ал.2 пр.3 от ГПК, като твърди, че решението е очевидно неправилно поради съществено нарушение на материалния закон и необоснованост. Ответниците по насрещната касационна жалба В. С. С., М. В. С. и Слава В. С., оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата. Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира разноски. „Лан кар София“ ЕООД, трето лице помагач на ЗК „Лев Инс“ АД, не изразява становище по касационните жалби. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е преценил за неправилна дадената от първоинстанционния съд квалификация на иска по чл.405, ал.1 от КЗ, но е приел, че това не се е отразило на допустимостта на предявения иск, тъй като фактическите обстоятелства, на които се е позовал ищецът, са били разгледани. Счел е, че претенцията следва да се квалифицира като такава по чл.79, ал.1, пр.2 във вр. с чл. 82 от ЗЗД, доколкото се претендира обезщетение на общо основание за претърпени загуби, вследствие на неизпълнение на поето задължение от ответника да отстрани вредите в натура в разумен срок. Констатирал е, че след настъпване на застрахователното събитие - ПТП, автомобилът е бил възложен за ремонт на доверен сервиз на застрахователното дружество, а именно „Лан кар София“ ЕООД, като по този начин вместо да се изплати парично обезщетение на застрахования, застрахователят е поел отговорност за действията на трето лице, което да отстрани щетите. Приел е, че поправката на лекия автомобил не е извършена в разумен срок, тъй като автомобилът е бил задържан в сервиза почти осем месеца. Невъзможността на застрахования за ползване по предназначение на повреденото МПС съдът е определил като пропусната полза, съизмерима със средния пазарен наем на сходна вещ за периода, в който ползването е било възпрепятствано. Позовавайки се на разпоредбата на чл.83 ал.2 от ЗЗД е изложил и аргументи, че застрахованият е имал възможност да ограничи размера на вредите, като уведоми застрахователя за забавения ремонт или да изиска от сервиза предаване на автомобила, за да отстрани сам щетите, но такова активно поведение не е установено. С оглед гореизложеното е стигнал до извода, че претенцията по чл. 82 от ЗЗД е основателна и доказана до размер на сумата от 400 лв., представляваща средния пазарен наем на автомобил за период от един месец, съгласно заключението на АТЕ. Касационната и насрещната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са в срок от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. По касационната жалба на В. С. С., М. В. С. и Слава В. С., като наследници на Л. М. С.: Първият въпрос от раздел ІІІ от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване относно задължението на застрахования да прекрати договора с доверения сервиз, забавил ремонта на неговия автомобил, не отговаря на общия критерий за допускане на касационно обжалване. Той няма характера на въпрос по тълкуването и прилагането на относима към конкретния спор материалноправна или процесуалноправна норма, а предполага преценка на доказателствата по делото и проверка на правилността изводите на въззивния съд за бездействие на застрахования след предаването на увредения автомобил в доверен сервиз на застрахователя, каквато проверка не може да бъде осъществявана в производството по чл.288 от ГПК. Касационният контрол следва да бъде допуснат на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по поставените в раздел първи от изложението втори, трети и четвърти въпрос, касаещи предпоставките и критериите за приложението на разпоредбата на чл.83, ал.2 от ЗЗД. Същите са релевантни, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда. Изпълнено е и изискването на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, доколкото по поставените въпроси е формирана последователна практика на ВКС със служебно известните на състава Решение № 90 от 8.05.2013г. по гр. д. №644/2012г. на ВКС, ГК, IV г. о., Решение № 255 от 2.11.2015г. по гр. д. №1011/2015г. на ВКС, ГК, III г. о., Решение № 262 от 22.05.2015г. по т. д. №3118/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., Решение № 255 от 2.11.2015г. по гр. д. №1011/2015г. на ВКС, ГК, III г. о., в които се приема, че поведението на увредения след настъпването на вредата има значение за отговорността на деликвента, тъй като съгласно чл.83, ал.2 от ЗЗД не се дължи обезщетение за вредите, които кредиторът би могъл да избегне, като положи грижи на добър стопанин. При произнасянето по съществото на спора ще бъдат обсъдени и останалите формулирани от касационните жалбоподатели процесуалноправни въпроси, доколкото те обективират оплаквания за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, свързани с неправилно разпределение на доказателствената тежест и довели до неправилност на обжалваното решение. Не следва да бъдат разглеждани доводите на касационните жалбоподатели за очевидна неправилност на атакуваното въззивно решение, след като е налице предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допустимост на касационния контрол. По насрещната касационна жалба на ЗК „Лев Инс“ АД Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1 /19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. В настоящия случай касаторът само формално е изпълнил изискването на чл.284 ал.3 т.1 от ГПК за представяне на изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като в него не е посочил кой е разрешеният от въззивния съд материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на спора. Твърденията, че изводът на съда за виновно и противоправно поведение на застрахователя не е съобразен с представените доказателства и че съдът е приложил погрешно разпоредбата на чл.108 ал.7 от КЗ, въпреки, че не е доказано кога автомобилът е предоставен за ремонт, нито че застрахователят е бил уведомен за задържането на автомобила, сами по себе си не съставляват въпроси, а оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост. Съответно те биха съставлявали основания за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 от ГПК, но не и основания за допускане на касационен контрол на решението. Неоснователни са и доводите, че обжалваното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай въззивното решение не е очевидно неправилно, тъй като не разкрива никой от горепосочените особено тежки пороци. По тези съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд по жалбата на касатора ЗК „Лев Инс“ АД. С оглед изложеното, касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК в обжалваната от касаторите В. С. С., М. В. С. и Слава В. С., част, по конкретизирания от настоящия състав, съобразно т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, въпрос: относно предпоставките за освобождаване длъжника от отговорност по чл.83 ал.2 от ЗЗД при бездействие на кредитора. В обжалваната от ЗК „Лев Инс“ АД част въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторите следва да внесат по сметка на ВКС държавна такса в размер на 232 лв. Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд